Нелсън Демил
Скъпи Джон! (12)

10.

Навън, под яркото слънце, вдишах дълбоко — бях радостен, че си тръгвам, но и доволен, че съм дошъл да я видя.

Въпреки че никога не си бяхме допадали, Етел бе една от последните ми връзки с отдавна отлетялото минало. И с Джордж, когото много харесвах. Та, честно казано, беше ми малко тъжно.

Освен това ме смущаваше споменаването на Сюзън. И тъй си бях добре, както продължавах да съм ядосан, и не исках да чувам, че тя… хм, както и да е.

Хрумна ми, че Сюзън може да дойде на свиждане, а не исках да се натъкна на нея, затова се огледах и тръгнах към паркинга.

Спокойно можех да си представя и че майка ми идва да види своята дружка социалистка. Политиката в Америка пресича всякакви граници — класови, расови, етнически и интелектуални.

А що се отнася до Хариет Сатър, за свое оправдание трябва да обясня, че не съм лош син — тя беше лоша майка и повече я вълнуваше спасението на света, отколкото отглеждането на двете й деца. Баща ми беше свестен, макар и сдържан човек, но жена му управляваше живота му и отделяше малко време за мен, сестра ми Емили и децата ми. Колкото и да е странно обаче, майка ми беше и си оставаше близка с шантавата Сюзън, чиято изневяра не я накара да промени благоприятното си мнение за нея. Майка ми даже ме посъветва да се опитам да разбера защо Сюзън е „прегрешила“, както се изрази (аз му викам чукане с друг мъж), и също ми препоръча да се обърна към психиатър, за да разбера по-добре собствените си недостатъци, които можело да са довели до нейното неосъществено там каквото и да е.

Тъй де, пълни глупости. Почти чувах Етел Алърд и Хариет Сатър да си приказват на чаша чай и да се чудят защо тоя глупавичък Джон се връзва толкоз заради някаква си злополучна забежка на клетата мила Сюзън. Виж, на Етел мога да й простя. Ама на майка ми — никога!

Тъй или иначе, нямах желание да се натъкна и на преподобния Джеймс Ханингс, който се държеше досадно приветливо с мен и всички други, които не го харесваха. Винаги говореше, сякаш е на сцена, и в гласа и сърцето му нямаше и капчица искреност. Но ако все пак го срещнех, щях да му намекна, че Етел е включила „Сейнт Марк“ в завещанието си. После щях да му намигна и да кимна.

Стигнах до паркинга, без да се сблъскам с никого, и тъкмо се канех да се кача в колата, когато чух наблизо да се затваря автомобилна врата и се разнесе женски глас:

— Джон Сатър.

Това бях аз, затуй се обърнах и видях Елизабет Алърд — вече вървеше към мен с кутийка сладкиши в ръка.

И аз тръгнах към нея.

— Здравей, Елизабет. Как си?

Ръкувахме се, после по взаимно съгласие несръчно се прегърнахме.

— Изглеждаш страхотно, Джон — каза тя.

— Ти също. — Всъщност, както вече споменах, тя беше привлекателна жена и като по-млада приличаше на майка си на оная сватбена снимка над камината. И както също споменах, освен това достатъчно приличаше на Джордж, та да не се налага да се тревожа, че е моя… каква ми се падаше? Незаконна дъщеря на дядото на бившата ми съпруга, което я правеше някаква кръвна роднина на децата ми — и евентуална наследница на Станхоуп.

Възрастта й обаче не съвпадаше с изневярата на майка й през Втората световна. Ами ако Август беше продължил връзката и след войната? „Носът й не е ли станхоуповски?“

— Идваш ли, или си тръгваш? — попита Елизабет.

— А? Ами… не знам всъщност.

Тя се усмихна.

„Станхоуповска уста?“

— Току-що бях при майка ти — казах. — Поговорихме си.

— Много мило, че си я посетил.

— Ами… Познаваме се от много отдавна. — Усмихнах се. — Даже живяхме заедно.

Елизабет отвърна на усмивката ми.

— Съжалявам за баща ти, Джон. Трябваше да ти пратя съболезнователна картичка.

— Тогава бях на плаване — отвърнах.

— Знам… Сигурно ти е било много трудно.

— Да. — И майка ми го направи още по-трудно. Чудя се дали изобщо е разбирала играта на думи, като ме наричаше „кучи син“.

— Исках да ти пиша, когато се установи в Лондон. Майка ти ми даде адреса ти.

— Наистина? — Запитах се дали Елизабет е поискала адреса ми, или са й предложили да й го дадат. Сигурно първото, като я познавам Хариет. Във всеки случай Елизабет не ми беше написала съболезнователно писмо, но даже да беше, какво можеше да ми каже? „Скъпи Джон, съжалявам, че не можа да присъстващ на погребението на баща си. Всички питаха за теб“.

След осем години все още изпитвах известно угризение, така че се опитах да загладя нещата:

— Научих за смъртта на баща ми с едномесечно закъснение.

Тя кимна.

Продължих:

— Ще отида на гроба му.

Елизабет кимна пак и смени темата.

— Е, как е в Лондон?

— Добре.

— Докога ще останеш там?

— Не съм сигурен. — Не бях сигурен и за отношенията си с Елизабет. Дали бяхме семейни приятели, след като познавах родителите й от десетилетия? Или бяхме просто познати, защото почти не я бях виждал, освен от време на време в градчето, на няколко купона и семейни събирания? — Научих, че си се развела. Съжалявам.

Тя сви рамене.

— Беше за добро.

Елизабет Алърд, дъщеря на работници в частно имение, имаше късмет с брака си. Съпругът й се казваше Том Корбет и произхождаше от „добро семейство“, както се казва. Завършил беше Йейл като мен и пак като мен работеше на Уолстрийт. В предишния си живот от време на време го срещах във влака. Елизабет, спомнях си, използваше моминската си фамилия в професионалните си кръгове, обаче в обществото се представяше като госпожа Корбет. Имаха две деца, момиче и момче — сигурно вече следваха или бяха завършили. Между другото, Том Корбет беше отчайващо скучен и около него нямаше нищо интересно, освен че преди няколко години обърна резбата, тъй че, да, разводът навярно е бил за добро.

— Том си има приятел — прибави Елизабет, ако случайно не знам.

— Ясно. Ами… — Трябваше да й е било тежко, когато Том й е съобщил, че в живота му има друг мъж. Тъй де, това трябваше да е нейната реплика.

Тя смени темата.

— Съжалявам за вас със Сюзън.

— А, чу ли за тая история?

Елизабет се подсмихна и ми напомни:

— Имаше репортажи по националните новини все пак.

— Да де. Отдавна беше. — Тя държеше три-четири скъпарски бутика за дрехи в съседните градчета, затова я попитах: — Как върви бизнесът?

— Не чак толкова зле, като се има предвид, че стоковата борса отиде по дяволите и след единайсети септември и онзи случай с антракса хората си влагат парите в костюми за химическа и радиоактивна защита и замразени храни. — Усмихна се. — Може би трябва да продавам маркови противогази.

Усмихнах се и аз. Обикновено не обръщам внимание на женското облекло, освен ако наистина не е скандализиращо, обаче си спомнях, че по-рано Елизабет се обличаше консервативно, въпреки че преди години бях виждал в магазините й някои странни неща, когато Сюзън ме мъкнеше на пазар. Но днес тя беше оставила строго ушитите си делови костюми в гардероба — а може и Том да ги бе взел — и носеше розова блуза с много волани, която подчертаваше загара й, и черна копринена пола над коленете. Може да й се струваше, че предишното й по-мъжко облекло е станало причина Том да… е, не биваше да размишлявам на тая тема, ама…

Тя прекъсна разсъжденията ми и каза по повод на костюмите за химическа и радиоактивна защита и противогазите:

— Хората са адски пъзливи. Какво и става на тази страна?

— Не знам. Току-що пристигам.

Трябва също да спомена, че Елизабет активно участваше в дейността на местната републиканска партия, доколкото местните републиканци изобщо се занимаваха с друга дейност освен голф и пиене.

Във всеки случай нейната политическа принадлежност, също като членството и в кънтри клуба „Крийк“ и Търговската камара в Лоукаст Вели, може би беше мотивирана по-скоро от бизнес, отколкото от искрени убеждения. И все пак това причиняваше на Етел безкрайна болка и ужасно я озадачаваше. Представях си я как крещи на Джордж: „Как може мое дете да е републиканец? — И прибавя: — Ти си виновен, Джордж!“

— Какво казват в Лондон? — попита Елизабет.

— Казват, че сега те били наред.

Тя кимна.

Между другото Елизабет Алърд Корбет имаше чуплива кестенява коса до раменете, красиви големи кафяви очи, нос с леко разширени ноздри (като на Джордж) и сочни устни, които от време на време се извиваха във весела усмивка. Като цяло изглеждаше добре, говореше и се държеше изискано — защото беше отрасла в имение.

Естествено, мъжете я намираха за привлекателна, въпреки че на мен никога не ми е действала особено (а явно и на Том). Като че ли жените също я харесваха. Сюзън поне я харесваше.

По тоя въпрос, макар да знаех, че не бива, отбелязах:

— Предполагам, знаеш, че Сюзън се е върнала.

— Да — без глупави преструвки потвърди тя. — Няколко пъти я срещнах. Веднъж даже обядвахме заедно. Виждали ли сте се?

— Не.

— Имаш ли такова намерение?

— Не — но сигурно ще се видим.

Можехме дълго да говорим на тая тема, ако проявявах желание, и бях убеден, че също като майка си, Елизабет има какво да ми каже за Сюзън. Най-малко обаче ми се щеше хората да предават съобщения и информация между отчуждилите се страни. Затова оставих темата.

— Как са децата?

— Чудесно. Том младши е последна година в „Браун“, а Бетси завърши „Смит“ и кара магистратура в Пенсилванския щатски университет.

— Сигурно много се гордееш с тях.

— Да. — Тя се усмихна. — Освен с политическите им убеждения. Наивният либерализъм май се предава през поколение. Мама обаче е във възторг.

Усмихнах се в отговор.

— Сюзън ми разказа за Едуард и Каролин — осведоми ме Елизабет.

— Хубаво.

По въпроса за гените и влиянието на средата: Елизабет можеше понякога да е малко строга и упорита като майка си, но обикновено беше скромна, мила и откровена като баща си, с бащината си изключителна професионална етика. А споменах ли, че е завършила „Брин Мар“? Всички разноски по следването й бяха платени тайно и може би неохотно от кръстника й Август Станхоуп. Търкалянето в плевнята с Етел му беше струвало малко повече кинти, отколкото е предполагал, а сигурно и някоя и друга безсънна нощ.

Социалните и сексуалните правила за поведение тогава са били различни, естествено, обаче изневярата и днес не се приема и има висока цена. Питайте Сюзън Сатър. Или Джон. Или Франк Белароса… е, той нещо не може да говори.

— Сега, когато… краят на мама наближава… мисля повече за татко — каза Елизабет. — Много ми липсва.

— И на мен.

С Джордж Алърд можехме да сме приятели, ако я нямаше изкуствената и анахронична класова преграда, която повече налагаше той, отколкото аз. Подобно на много прислужници от старата школа, в Джордж имаше невероятна царственост и той искрено вярваше, че местните аристократи заемат по-високо обществено положение от него, но винаги, когато се отпускаха или се държаха зле (което се случваше често), почтително им напомняше задълженията им на джентълмени и учтиво, ала твърдо им предлагаше да коригират поведението и обноските си. Според мен бе истинско предизвикателство за тях и двамата се сближихме едва след като се отказа да ме превъзпитава.

— Ако имаш време, ела горе с мен или ме изчакай — предложи Елизабет. — Хотелът ми е само на петнайсетина минути. После, ако искаш, може да пийнем по нещо. — След това прибави, в случай че грешно съм изтълкувал предложението й: — Искам да поговорим за завещанието на мама и там каквото още трябва да обсъдим с теб.

— Наистина се налага да поговорим — отвърнах. — Както знаеш, ти си изпълнителка на завещанието й и нейна единствена наследница, освен някои дребни пера. За съжаление обаче тая вечер съм зает.

— А… добре.

Всъщност имах време поне да я изпратя до входа, но все си мислех, че може да се появи Сюзън, майка ми или отец Ханингс. От друга страна, това можеше и да не е толкова лошо. Представях си интересната реакция на бившата ми жена, бившата ми майка и бившия ми свещеник, ако ме видеха да си приказвам с една привлекателна парясница.

За да пусна нов слух, трябваше да кажа: „Ще вечерям с мафиотски бос“, само че подсъзнанието ми, изглежда, проработи, защото я осведомих:

— Ще вечерям с бъдещ бизнес партньор.

— Аха. Това значи ли, че оставаш?

— Не съм сигурен. Какво ще кажеш за утре вечер? Свободна ли си?

— Не… и аз съм на вечеря. — Усмихна се. — В четвъртък излизаме по женски. Но си добре дошъл да изпиеш едно с нас.

— Хм… може би друг път. — Помислих си дали да я поканя на вечеря в петък, но това щеше да прозвучи като любовна среща през уикенда, а не делова вечеря в работен ден. — Бих искал да направиш списък на личните вещи на родителите си и да прегледаш някои документи. Освен това майка ти помоли да… намериш роклята, с която иска да е… Затова защо не дойдеш в събота или неделя?

— В събота следобед става. Добре ли е в четири?

— Да. Ще се погрижа порталът на имението да е отворен.

— Знам кода. — После каза: — Ти спиш в моята стая.

— Знам.

— Ще ми се да я видя за последен път. Може ли?

— Трябва ли да я почистя?

— Не. Ако е чиста, няма да я позная.

— Ако имаш ван или комби, може и да пренесем някои неща — предложих.

— Имам… — Елизабет посочи някакъв голям джип. Тия неща май че ядат другите коли. — Ще свърши ли работа?

— Би трябвало. А може да направим и няколко тура. Трябва обаче да намериш някой да пренесе мебелите.

— Добре. — И неочаквано ме попита: — Джон, мислиш ли, че трябва да купя къщичката? Продава ли се?

— Не знам. Ще питам господин Насим. Защо ти е?

Тя сви рамене.

— От носталгия. А може би ще се преместя там. Не ми трябва голямата къща в Мил Нек. Децата ги няма. Получих я след развода. Том взе обувките и дамските ми чантички. — И подметна: — А може да ти я дам под наем, ако останеш.

Усмихнах се на шегичката.

Тя си погледна часовника.

— Трябва да вървя. Значи в събота към четири.

— Да. Ако нещо се промени, знаеш номера.

— Имаш ли мобилен телефон?

— В Щатите не.

— Добре… — Елизабет ми подаде кутията със сладкиши, порови в чантата си, намери визитка и написа нещо на нея. — Домашният и мобилният ми номер.

Размених сладкишите за визитката.

— До събота.

— Джон, благодаря за всичко, което правиш за мама.

— Няма за какво да ми благодариш.

— И каквото направи за татко. Така и не успях да ти благодаря.

— Той беше добър човек.

— Имаше много високо мнение за теб. — И прибави: — И твоят баща беше добър човек и… разбираше какво преживяваш.

Не отговорих. Бързо се прегърнахме и разменихме ефирни целувки. Тя се обърна, направи няколко крачки, после пак ме погледна.

— А, имам писмо за теб от мама. Ще ти го донеса в събота.

— Добре.

Проследих я с поглед, докато енергично се отдалечаваше към хосписа, после се качих в колата.

По пътя до шосето мислено си повтарях разговора, както правят хората, когато се опитват да открият някакъв смисъл зад изречените думи. Анализирах също жестовете и поведението й, само че Елизабет не се поддаваше лесно на разчитане. А може и аз да пропускам тънкостите, както са ме информирали няколко представителки на нежния пол. Ако някоя от тях ми казва: „Хайде да пийнем по нещо и да поговорим по работа“, си мисля, че наистина става дума за бизнес. Цяло чудо е, че изобщо съм спал с жена.

Както и да е, напред към следващото приключение: вечеря с дон Антъни Белароса.

Етел, Елизабет, Антъни. И накрая Сюзън.

Човешкият живот преминава през пространствено-времеви континуум, но от време на време навлиза в изкривяване, което го всмуква в миналото. Разбираш какво става, защото вече си бил там, обаче няма гаранция, че тоя път ще го направиш както трябва. Всъщност опитът просто е друга дума за „багаж“. И паметта носи куфарите.

По-важното — „яйчено цвете“ или китайски пелмени? С пръчици или вилица?

Спрях на диагоналния паркинг пред китайския ресторант „Уон Ли“.