Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Сатър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gate House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Еми (2017)
Корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Скъпи Джон!

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-989-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1769

История

  1. — Добавяне

24.

Обиколихме повечето от нейните десет акра, освен залесения участък около конюшнята, и си помислих, че може би го избягва. Защо? Защото конюшнята навеждаше на спомени за господин Белароса, нашия тогавашен нов съсед, който настоя неговата строителна фирма да премести старите конюшни на Станхоуп и помещението за карети от земята на Уилям, която се продаваше, в имота на Сюзън. Беше си истински Херкулесов подвиг, да разглобиш вековната постройка тухла по тухла и пак да я построиш до къщата за гости. Освен това имахме нужда от официално разрешение, тъй като конюшнята щеше да е близо до имението Алхамбра, и Франк Белароса трябваше да го подпише, което той с удоволствие направи за нас — или по-точно за Сюзън. И после човекът на Белароса, Доминик, ни даде оферта, от която можеше да отгатнем, че господин Белароса поема по-голямата част от сумата.

Дали се бях сетил, че Франк си е паднал по Сюзън? Ами, да. Дали това ме беше разтревожило? Не. Дали го бях намерил за забавно? Да. Дали бях решил, че Сюзън Станхоуп наистина ще скочи в леглото на мафиотски бос? За нищо на света. Трябваше ли да обърна повече внимание на това, което става? Очевидно. Глупак ли съм? Не, но бях прекалено ангажиран със собствените си данъчни проблеми и й се предоверявах. Да не споменавам, че бях прекалено голям егоист изобщо да си помисля такова нещо.

И съвсем не подозирах, че моето приятелче Франк Белароса е инспирирало онова потенциално съсипващо обвинение в укриване на данъци, за да може да пусне връзките си и да ме откачи от куката и така да ме превърне от длъжник на данъчните в свой длъжник. Не стига, че един данъчен експерт си имаше данъчен проблем, но и решаването му с помощта на мафиот не може да се смята за особено хитър ход. От друга страна обаче успя.

Е, определено научих туй-онуй за живота и за себе си, както и за съблазняването и оцеляването. Да не споменавам, че усвоих стария урок за властта и тайнството на сексуалното поведение. Тъй де, кой би си помислил, че дон Белароса, глава на мафиотска фамилия, и Сюзън Станхоуп, произхождаща от малко по-знатно семейство, ще имат за какво да си приказват? И наистина нямаха — диалогът по-скоро беше от типа „Ти Джейн, аз Тарзан“.

Вече виждах конюшнята и я попитах:

— Още ли яздиш?

Тя погледна натам, накъдето сочех.

— Да, но нямам кон. Яздя по малко в един конезавод в Олд Бруквил.

Кимнах; спомних си нощта, когато Сюзън уби Франк Белароса. Беше оседлала коня си, арабския жребец Занзибар, и ме осведоми, че отивала на нощна езда. Предупредих я, че е опасно, но тя отбеляза, че било пълнолуние и нощта била ясна, и замина.

След около два часа господин Феликс Манкузо от ФБР позвъни на вратата и любезно ме помоли да го придружа до Алхамбра. Дълбоко в себе си разбрах, че Сюзън е убила своя любовник.

Колегите на Манкузо охраняваха Франк Белароса в дома му, откакто бе станал техен свидетел, и се справяха отлично със защитата му от неговите бивши приятели и мутри. За съжаление, агентите на ФБР не бяха включили госпожа Сатър в списъка на хората, които нямат достъп до дон Белароса. Напротив, Сюзън се нареждаше на едно от първите места в списъка на ония, които имаха неограничен достъп до Франк, защото феберейците бяха получили следната инструкция: „Франк трябва да има мадами, за да е доволен и да продължава да пее“. Някой обаче трябваше да си спомни, че а) женските индивиди от човешкия род са по-опасни от мъжките и б) … и в ада ярост няма като на отритната жена[1].

Е, мъжете понякога го забравят, даже феберейците, и за да съм справедлив, те сигурно изобщо не знаеха за б) преди да чуят изстрелите.

Сюзън, която вървеше до мен, явно си мислеше за коне, а не за Франк Белароса и убийството, защото каза:

— Сега има много по-малко места, където може да се язди. Много от алеите за езда са затворени, а откритите полета и старите имения са парцелирани и превърнати в жилищни квартали.

Като Алхамбра.

— Жалко — имитирах искреност. Спомних си, че след като бе застреляла любовника си, Сюзън се безпокоеше, че Занзибар още е вързан зад имението на Франк. Наложи се да й обещая, че ще го върна вкъщи, както и направих. Не обичах чак толкова много нейния раздразнителен жребец, обаче го разседлах и напоих, макар че не го изчетках, и ако го знаеше, тя щеше да ме убие. Е… пак подбрах зле думите.

— Семейство Ганц превърнаха помещението за карети в гараж, а в конюшнята държаха градинарско оборудване, за каквото я използвам сега и аз — каза Сюзън.

— Добра идея.

— Занзибар много ми липсва. Липсва ми това, че си нямам мой кон. На теб липсва ли ти Янки?

Янки беше моят кон и го мразех почти колкото Занзибар, но отвърнах:

— Често си мисля за него.

Тя ме погледна.

— Е, намерих им добър дом.

Радвах се, че поне конете са имали добър дом след нейното заминаване.

Утрото беше прекрасно, поне откъм време, а и бях забравил колко великолепни са тия паркове. Тристате акра на цялото някогашно имение Станхоуп бяха залесени с екзотични и скъпи дървета от цял свят, много от които над стогодишни. През последните няколко десетилетия имението преживяваше упадък, но Сюзън и семейство Ганц бяха поддържали тоя десетакров участък и забелязах, че Амир Насим също влага известни грижи в имота си.

След толкова години бях поразен от факта, че на Златния бряг, няма и петдесет километра от Манхатън, са останали толкова много огромни имения, заобиколени от предградия, обитавани от много над един милион души. Имаше силен натиск за разработване на оставащата земя, за да бъдат осигурени мини имения за новоизпечените богаташи, обаче една нова порода мултимилионери, включително, чужденци като Амир Насим и хора, чието състояние е от съмнителен произход като Франк Белароса, бяха дошли със средствата да купят старите имения от старите семейства и да им вдъхнат нов живот.

Още преди да се случи това обаче имаше над сто разкошни имения, чиито господарски домове бяха зарязани заради данъци, обрат на съдбата или разходи по поддръжката, и когато бях млад, тия руини осейваха пейзажа, сякаш вандалска войска е опустошила голяма част от Империята — сравнение, с което Антъни Белароса щеше да се съгласи. Когато бях малък, тия огромни изоставени имения бяха любими места за всевъзможни игри. И когато пораснах, играех сред развалините друга игра, наречена любов — свещи, бутилка вино, транзистор, спален чувал и една новоразкрепостена млада жена на хапчета против забременяване.

Всичко това ми напомни, че една от многобройните дарби на Сюзън са маслените картини. Нейната запазена марка бяха тъкмо тия изоставени господарски домове. Беше известна на Златния бряг с романтичните си платна, изобразяващи обраслите с растителност руини, които рисуваше в духа, ако не в стила на гравюрите на Пиранези, представящи римски развалини. Но архитектурното разнообразие на тукашните имения, както и различните им стадии на разруха, вариращи от подлежащи на спасяване до окончателно изгубени, й даваха повече широта, отколкото бе имал Пиранези, и естествено, Сюзън работеше с маслени и акрилни бои. Ако изглежда, че знам за какво говоря, не е вярно — чул съм го от художници. Във всеки случай полюбопитствах:

— Още ли рисуваш?

Тя се усмихна малко меланхолично.

— Вече не. Но бих могла.

— Защо престана?

Сюзън се замисли.

— Опитах се в Хилтън Хед… нарисувах няколко морски пейзажа и десетина палми… но някак си просто изгубих… дарбата, струва ми се.

— Едва ли е възможно да изгубиш дарба.

— Ами… може би темата не ме е интересувала. Нали разбираш, така става, когато художникът напусне мястото на вдъхновението си и отиде другаде.

— Да. — Помислих си, че и психическото й състояние се е променило. Ако добрите художници са луди — а тя беше и добра художничка, и луда — възстановяването на психическото равновесие може да убие искрата на лудия гений. Това едновременно е добре и зле. По-скоро добре, струва ми се. Тъй де, мога да живея с една слаба картина, но хич не е лесно да живееш с луда жена.

Тъй или иначе, зачудих се дали тая нова, по-улегнала личност, която виждах пред себе си, е щастлив резултат на успешна терапия или много добри лекарства.

— Сега, след като пак съм тук… — почна Сюзън, — трябва да видя дали вдъхновението ми не се е върнало.

— Разбира се. — Само не спирай лекарствата.

По ирония на съдбата една от най-хубавите й картини, и навярно последната, бяха развалините на Алхамбра. По време на първото ни гостуване в имението на кафе и каноли госпожа Сатър великодушно предложи да нарисува Палмовия вестибюл като подарък за добре дошли на новите ни съседи. Сюзън имаше снимки на разкошния двуетажен атриум, наричан Палмовия вестибюл, отпреди семейство Белароса да възстанови господарския дом; и им обясни, че ще го нарисува като руини. Това изненада госпожа Белароса, която се смая защо някой изобщо ще рисува такава „съборетина“. Обаче господин Белароса си спомни някакви произведения на изкуството в Рим и реши, че идеята е отлична. Това предложение изненада и мен, защото си беше много работа, а и Сюзън рядко подаряваше свои картини, макар че понякога ги даваше на благотворителни разпродажби. Макар че можела да работи главно по снимки и памет, така каза на господин и госпожа Белароса, трябвало все пак да постави статива си в Палмовия вестибюл, за да има нужната перспектива, да се възползва от променливата слънчева светлина, нахлуваща през стъкления купол, и така нататък. Франк я увери, че за нея вратата винаги щяла да е отворена.

Та като си мислех за оная вечер, както бях правил стотици, дори и хиляди пъти, установих, че в това е имало нещо повече от подарък за добре дошли, кафе и каноли.

Направо не беше за вярване, но Сюзън Станхоуп Сатър и Франк Белароса Епископа се бяха щракнали като щепсел с контакт и още тогава би трябвало да видя светлинките, които проблясваха в очите им. Обаче не ги видях, нито пък Анна, и двамата си останахме в пълно неведение.

Във всеки случай преместването на конюшнята в имота на Сюзън и рисуването на Палмовия вестибюл в Алхамбра доведоха до постоянни контакти между госпожа Сатър и господин Белароса.

През това време аз бях предимно в града, а Анна постоянно я возеха с черния кадилак до Бруклин, където гостуваше на роднините си и се снабдяваше с каноли и зехтин.

И досега не знам кой е направил първия ход, нито къде и кога се е случило, но съм сигурен, че господин Италианския жребец е смятал себе си за агресора.

— Сега повечето изоставени къщи са или възстановени, или разрушени, но още пазя много стари снимки, по които мога да рисувам — продължи мисълта си Сюзън.

„А може би трябва да нарисуваш родителите си и да наречеш картината «Американска гротеска».“ Е, не го казах, обаче си го помислих.

— Нарисувай вратарската къщичка, преди Насим да е облицовал стените с алуминиеви плоскости — посъветвах я. Удивително е как действа подсъзнанието. Тъй де, всъщност я канех да постави статива си пред дома ми.

— Добра идея… И портала от ковано желязо също — отвърна тя.

Разговорът за творческите й периоди изглеждаше изчерпан, така че продължихме разходката си по алеята на спомените. После Сюзън ненадейно смени темата.

— Джон, как приемат единайсети септември в Лондон?

Съвсем наскоро Елизабет ми беше задала същия въпрос.

— Казват, че сега те са на ред.

Тя се замисли и отбеляза:

— Светът стана страшно място.

— Светът е прекрасно място и повечето хора са добри — възразих. — Убедих се в това по време на плаването си.

— Нима? Това е хубаво. Но случилото се тук… промени всичко за много хора.

— Знам.

— Загинаха наши познати.

— Известно ми е.

— За тези семейства нищо повече няма да е същото.

— Наистина няма.

— Случилото се… накара много мои познати да преосмислят живота си.

— Разбирам ги.

— Аз също проумях някои неща… Направо бях обезумяла, защото знаех, че Каролин е в града, а не можех да се свържа с нея.

— Знам. И с мен беше същото.

— Мислех, че ще ми се обадиш.

— За малко да го направя… Говорих с Едуард и той каза, че се е свързал с Каролин по мобилния й телефон и че тя е добре. Каза, че ти се е обадил и ти е казал.

— Да… но мислех, че ще се обадиш и ти.

— За малко да се обадя. Но пък… аз си мислех, че ти ще ми се обадиш.

— Обадих ти се… но се сетих, че в Лондон е три през нощта, и затворих, а на другия ден… бях изчерпана и… бях плакала много… и ти пратих имейл… обаче ти не ми отговори.

— Извинявай.

— Няма нищо… Но онзи… онзи ужас ме накара да се замисля, че… могат да ни се случат страшни неща… изневиделица… без причина. Само защото сме тук и някакво зло ни е пресякло пътя. Това ме накара да видя много неща в перспектива… беше като пробуждане… и тъкмо тогава започнах да си мисля, че искам да се върна тук, близо до хората, с които съм израснала, и… е, започнах да си мисля за теб.

— И аз имах подобни мисли — признах след кратко мълчание. Тъй де, докога можехме да се сърдим един на друг? Е, в моя случай, дълго. Но единайсети септември наистина ме накара да се замисля и може би ме насочи по пътя, който ме доведе тук, както беше довел и Сюзън.

Тя продължи:

— Колко време можем да изпитваме гняв към хора, които някога сме обичали, пред лицето на такава… истинска ненавист, на такова зло?

Въпросът прозвуча като реторичен, но всъщност не беше, затова отговорих:

— Гнева вече го няма. Няма го даже чувството, че съм предаден. Остава обаче… ами, дълбоко наранено самолюбие и… срам, че това се е случило с мен. Публично.

— И още не си го преживял, така ли?

— Не съм.

— Ще го преживееш ли някога?

— Не.

— Аз мога ли да направя нещо?

— Не.

Сюзън дълбоко пое дъх.

— Той е мъртъв, Джон. Аз го убих. Заради нас.

Беше настъпил моментът да оспоря това твърдение.

— Ти твърдиш така.

Тя спря, аз също. Обърнахме се един към друг.

— Бях готова да отида в затвора за цял живот, за да ти върна гордостта и честта ти — заяви Сюзън. — Това беше моето публично покаяние, моето публично унижение… направих го с надеждата, че ще ме приемеш.

Не знаех какво да отговоря, но се опитах.

— Сюзън… убийството на човек не е

— Той въплъщаваше злото.

Чиста истина. Обаче се съмнявах, че го е осъзнала, преди да я отритне. Мисля, че чак до въпросния момент е била готова да избяга с него в Италия, където властите щяха да го пратят по Програмата за защита на свидетелите.

— Трябва да ми кажеш защо го уби — настоях.

— Току-що ти казах.

Отново върнах някогашната Сюзън, ясните зелени очи — безумни очи — и нацупените устни, които се преобразяваха в здраво стисната уста, с вирната напред брадичка, която сякаш ме предизвикваше: „Само посмей да ми противоречиш!“

Е, налагаше се да го направя.

— Може би си вярваш сега, след като са минали десет години. Обаче не си го убила затова. Нито заради мен, нито заради нас.

Тя гневно се вторачи в мен. Отвърнах на погледа й. Веднъж вече бяхме водили тоя спор — в Палмовия вестибюл в Алхамбра, докато Франк Белароса лежеше мъртъв на пода и десетина агенти на ФБР и полицаи стояха настрани, за да могат заподозряната в убийство госпожа Сатър и нейният съпруг, който й беше и адвокат, да поговорят насаме. И когато я попитах защо го е убила, тя ми даде същия отговор. Ако тогава го бях приел, може би щяхме да сме в състояние да изградим наново живота си.

Ала това не беше верният отговор, а живот не се гради върху лъжи.

Верният отговор, истината, беше нещо много по-различно от привидните й мотиви да убие своя любовник. Всъщност и аз имах известна вина за това — или известни заслуги, ако се погледне по друг начин.

Продължавахме напрегнато да се взираме един в друг и се замислих за посещението си при Франк Белароса в Алхамбра, когато той лежеше болен от грип, да не споменавам, че се възстановяваше от последиците от огнестрелните рани, получени няколко месеца по-рано в „Джулио“.

Това не беше първото ми отиване при него, но щеше да е последното и след няколко дни Франк намери смъртта си. Тогава той ми каза по повод на предишното си предложение да ми направи каквато услуга пожелая, задето съм му спасил живота в „Джулио“: „Е, караш ме да се питам каква е онази услуга, която ти дължа“.

Много дълго бях преценявал възможностите, затова му отвърнах: „Окей, Франк, бих искал да кажеш на жена ми, че всичко между вас е свършено и че няма да я вземеш със себе си в Италия, което смятам, че си мисли, и искам да й кажеш, че само си я използвал, за да се добереш до мен“.

„Дадено — обеща той след кратко мълчание, но прибави: — Ще й кажа, че съм я използвал, щом искаш, но не е вярно. Трябва да го знаеш“.

Знаех го. Колкото и да не е за вярване, знаех, че Франк и Сюзън се обичат и че тя е готова да ме напусне заради него. От страст — разбирах го от личен опит. Но единствената жена, която съм обичал някога, Сюзън Станхоуп Сатър, която всъщност още ме обичаше, беше лудо влюбена във Франк Белароса — и той очевидно също бе влюбен в нея. Затова се предаде на властите — за да заминат за Италия или някъде другаде и да започнат заедно нов живот. Той навярно щеше да продължи само година-две, но хората, особено когато са разгонени, не мислят чак толкова напред в бъдещето.

Във всеки случай, верен на думата си, Франк явно й беше казал каквото поисках от него, по телефона или лично преди оная нощ, и Сюзън очевидно беше откачила. И в ада ярост няма и така нататък. По ирония на съдбата няколко седмици по-рано самият той й бе дал пистолета, с който го уби, за да не го намерят агентите на ФБР. Останалото беше история и трагедия, а може би донякъде и комедия, ако не участваш в нея.

Въпросът, естествено, беше защо бях поискал Франк да каже на Сюзън, че между тях е свършено, че няма да я вземе в Италия и я е използвал само за да ме привлече за свой адвокат. Явно го бях направил, за да си я върна — или за да й го върна. И разбира се, изобщо не бях подозирал, че ще откачи и ще го застреля. Или бях?

Винаги бях смятал, че като голям почитател на Николо Макиавели, Франк Белароса ще оцени моето… е, макиавелисткото решение на проблема. И все още се чудех дали през ония няколко последни секунди, след като й е заявил, че всичко е свършено, и преди тя да извади пистолета, е осъзнал какво си е направил сам. Ако е имал някакви последни думи или мисли, надявам се да са били: „Джон, копеле гадно!“

Върнах се в настоящето и се вторачих в очите на Сюзън.

— Да, видяхме се същия ден и той каза, че помежду ни е свършено, че никога не ме е обичал и се е интересувал от мен само, за да… чука светска кучка… и да ме накара да те убедя да работиш за него. — Пое си дъх. — После ми каза да си вървя и повече да не се връщам и да не му се обаждам. Но вечерта аз се върнах… любихме се… и си мислех, че всичко е наред… после обаче той ми каза да се махам, а аз му казах, че няма, и той каза, че ще повика ФБР да ме изхвърлят. Не можех да повярвам на ушите си… и… много се ядосах.

Мълчах и не откъсвах очи от нея. Изглеждаше съвсем спокойна, каквато я познавах на ръба на емоционален срив или избухване. Никога не съм можел да определя кое от двете ще последва. Очевидно и Франк не е можел, иначе щеше да е бил нащрек. Трябвало е поне да се сети за пистолета.

— Казах му, че го обичам и че съм се отказала от живота си заради него — съвсем тихо продължи тя. — А той ми каза… каза: „Върни се при Джон. Той те обича, а аз — не“. Каза, че съм щяла да имам късмет, ако ме приемеш, че трябвало да благодаря на Бог. Наричаше ме… как ли не… и ми каза да се махам.

Стоях и мълчах, неспособен да отворя уста. Обаче си мислех, мислех за Франк Белароса, и се питах колко я е обичал, колко му е било тежко да й каже всичко това — а току-що научавах, че й е казал повече, отколкото бях поискал от него. Но той ми дължеше много голяма услуга, задето му спасих живота в „Джулио“, и сигурно бе искал да може да ми заяви: „С услугите сме квит, господин адвокат. Сега никой не дължи нищо на никого“. Само че не доживя да ме информира, че вече сме квит.

Сюзън пристъпи към мен. Бяхме на сантиметри един от друг.

— И затова го убих — прошепна тя. — Е?

Почти очаквах да видя по лицето й да се стичат сълзи, обаче Сюзън не е от ревливите; забелязах все пак, че долната й устна трепери.

— Няма „Е“. Той е мъртъв.

Обърнахме се и закрачихме към къщата. Все някой от нас можеше да каже нещо, ала не беше останало нищо за казване.

Бележки

[1] Уилям Конгрив, „Скърбящата невеста“. — Б.пр.