Нелсън Демил
Скъпи Джон! (17)

15.

В събота сутрин беше слънчево и студено. Подходящо време за джогинг.

Облякох си анцуга и се затичах на юг по Грейс Лейн към ботаническата градина „Бейли“, четирийсет акра залесена площ, част от някогашно имение, днес парк, за който си спомнях, че е хубаво място за тичане.

Понякога мисля най-добре, когато тичам. Първата тема днес беше срещата ми с Елизабет. Трябваше да разтребя къщичката и след това да отскоча до градчето за вино и там каквото и да е. Съставих дневния ред за следобеда: първо юридическите въпроси и списъкът на всичко в къщата. После може би чаша вино. Може би няколко чаши. Може би трябваше да престана да мисля за това.

Превключих мислените предавки и отделих известно внимание на дългосрочните си планове. Докато прехвърлях множество кофти опции, ме изпревари черен кадилак „Ескълейд“. Колата намали, рязко направи обратен завой и се насочи към мен. Когато се приближи, познах Тони зад волана.

Кадилакът се изравни с мен и аз забавих ход, после едновременно спряхме и тъмното задно стъкло се смъкна.

— Да те закарам донякъде? — предложи една от въпросните кофти опции Антъни Белароса.

Пресякох пътя до отворения прозорец и видях, че Антъни е сам на задната седалка. Носеше черен спортен панталон и изискано бежово яке. Не забелязах калъф за цигулка, затова заключих, че целта на пътуването му е напълно в рамките на закона.

— Да те закарам? — отново попита той.

— Не. Тичам.

Тони вече беше слязъл от колата. Пресегна се пред мен и отвори вратата, а Антъни се премести навътре.

— Влизай — изкомандва шофьорът.

Мисля, че съм го гледал на кино, и винаги съм се чудил защо идиотът се качва в колата, вместо да направи сцена, да си плюе на петите и да се разкрещи за полиция.

Озърнах се насам-натам. Както обикновено, Грейс Лейн пустееше.

Антъни потупа кожената седалка до себе си и повтори поканата.

— Айде, искам да поговоря с теб.

Струва ми се, вече се бяхме изяснили, че няма какво да обсъждаме, обаче не исках той да си помисли, че ме е страх, което не беше вярно, нито че се държа грубо, както правя с равните ми по положение, но не толкова успешно със социални инвалиди като Антъни. После пък идваше проблемът със Сюзън, от който може и да правех голяма работа, ала не исках излишно да го омаловажавам. Затова се вмъкнах в джипа, а Тони затвори вратата, после седна зад волана, пак направи обратен завой и потеглихме.

— Ей, не ми дръж карез за оная вечер — предложи Антъни. — Става ли?

— Какво се е случило оная вечер?

— Виж, разбирам какво си преживял. Нали така? Обаче случилото се в миналото трябва да си остане там.

— Откога?

— Имам предвид, това няма нищо общо с мен. Затова…

— Това, че баща ти чукаше жена ми, няма нищо общо с теб. Това, че жена ми го уби, има нещо общо и с теб, и с нея.

— Възможно е. Само че аз говоря за нас с теб.

— Нищо не ни свързва.

— Нещо може и да ни свърже.

— Не може.

— Обмисли ли предложението ми?

— Какво предложение?

— Ще ги направя сто и петдесет.

— Бяха двеста.

— Виждаш ли? Значи си го обмислил.

— Гепи ме — признах. — И сега се убеждаваш, че не съм чак толкова умен.

— Достатъчно си умен.

— Направи ги сто и можем да поговорим.

Той се засмя.

Дали пък наистина не се забавлявахме?

Антъни кимна към Тони.

— Да го запазим за по-късно. — После ме попита: — Е, какво ще кажеш за моята настилка?

— Липсват ми дупките.

— Нима? Значи все пак ще разбия пътя.

Отбихме от Грейс Лейн и минавахме покрай ботаническата градина „Бейли“, затова го информирах:

— Можеш да ме хвърлиш тук.

— Първо искам да ти покажа нещо. В Ойстър Бей. Може да те заинтригува. Оная вечер щях да повдигна въпроса, ама ти избяга. — И прибави: — Ще те хвърля тук на връщане.

Край на дискусията. Това си беше чисто отвличане и трябваше адски да ме вбеси, обаче го бяха изпълнили дружелюбно и ако бях честен със себе си, щях да се призная за виновен в съучастие.

А по въпроса за някогашното ми доброволно замесване с мафията, Антъни започваше да ми прилича на баща си. Франк никога не приемаше отрицателен отговор, особено когато смяташе, че ти прави страхотна услуга, която ти просто си прекалено глупав да проумееш. Естествено, никога не пропускаше в същото време да направи услуга и на себе си. Или поне ти припомняше услугата и искаше да му се отплатиш. Вече бях изминал тоя път, буквално и образно, тъй че Антъни не прелъстяваше девственица. Всъщност триковете и уроците, които бях научил от баща му, не бяха от никаква полза за сина.

Завихме на изток към Ойстър Бей. Тони беше добър шофьор и бодигард и час по час поглеждаше в огледалото. Не можех да не се сетя за оная сцена от „Кръстникът“ с убийството при будката на моста, която всъщност се беше разиграла недалеч от това място. „Трябва да наблюдаваш колата пред теб, тъпако“ — помислих си.

Тъй или иначе, Антъни искаше да отклони разговора от бизнес темата и да не ми даде да си мисля, че ме водят на еднопосочно пътуване, затова ме осведоми:

— Ей, сутринта приказвах с майка. Иска да те види.

— Следващия път, когато минавам през Бруклин.

— Още по-хубаво — тя ще идва на вечеря в неделя. Поканен си.

— Благодаря, но…

— Идва рано… такова, след черква. Пращам й кола.

— Много мило от твоя страна.

— После готви цял ден. Носи свои продукти от Бруклин и окупира кухнята, а Меган се цупи, такова, все едно вика: „За какво са ми тия боклуци?“ Madonna! К’во им става на тия женоря?

— Ако узнаеш в неделя, обади се да ме светнеш.

— Да бе, дадено. Но ако имаме гости, обикновено всичко е наред. Ей, веднъж Меган иска да сготви ирландска манджа и майка ми идва и ми вика: „Мирише гадно, като че ли задушава козе месо“. — Засмя се на щастливия семеен спомен и продължи: — И Меган пие много вино, и не слага хапка в уста, пък малките не са свикнали с истинска италианска кухня — мислят си, че консервираните спагети и купешката пица са италианска храна! Обаче тя готви страхотно. Майка ми де. Уханието ми напомня за неделите, когато бях малък и живеехме в Бруклин… все едно пак съм си вкъщи.

Нямах представа защо ми разправя тия неща, освен, предполагам, за да ми се представи като нормален тип с нормални проблеми. И да ми покаже, че има майка.

— Някога ял ли си в къщата? — попита Антъни във връзка с това.

— Не. Но Сюзън е яла. — И прибавих: — Майка ти винаги ми пращаше храна.

— Аха — потвърди Тони, който подслушваше. — С Лени или Вини винаги карахме храна у вас.

Не отговорих, но моментът беше подходящ да напомня на Тони, че покойният му шеф не може да е чукал жена ми без знанието, помощта и алибитата на двете гореспоменати мутри, пък и неговите собствени. Е, нямаше защо да ги обвинявам, пък и двама от тримата вече бяха мъртви. Трима, ако броиш Франк. Четирима, ако очистеха Сюзън, и петима, ако се наведях напред и прекършех шията на шофьора.

Погледнах през страничния прозорец. Минавахме през участък с все още запазени имения, повечето скрити зад стари стени или гъста гора, но от време на време зад железните порти мярках някой познат господарски дом или алея, обточена с дървета.

Местната аристокрация се мотаеше наоколо със спортни коли, произведени по поръчка, както обичаха да правят през уикендите, а освен това подминахме група ездачи. Ако примижиш и изключиш някои модерни детайли, можеш да си представиш, че си в Епохата на позлатата, Бурното второ десетилетие или даже в английската провинция.

Антъни, един от модерните детайли, прекъсна мислите ми:

— Ей, глей какъв гъз!

Предположих, че не се възхищава на задника на коня пред нас, а на ездачката му, но вместо да искам пояснение, просто не му обърнах внимание — жертвите на похищение не са длъжни да водят разговор.

Отново потънах в размисъл и се зачудих дали Сюзън е намерила каквото е търсила с връщането си тук. Ако се съдеше по казаното от Амир Насим, може би беше. Зачудих се и какво си мисли за моето завръщане. Имаше голяма вероятност да вижда или да си представя това обстоятелство като възможност да възобновим съвместния си живот.

Не е лесно обаче да продължиш откъдето си прекъснал, особено ако е изтекло цяло десетилетие. Хората се променят, идват и си отиват нови любовници, пък може и да не си отидат, и всяка от страните преценява миналото различно.

— За какво си мислиш? — поинтересува се Антъни.

— За лазанята на майка ти.

Той се засмя.

— Нима? Имаш я.

Вечерята у семейство Белароса не стоеше на първо място в светския ми календар.

— В неделя съм зает. Но ти благодаря.

— Опитай да се отбиеш. Почваме рано, в четири. Ще дам на човека от охраната името ти и той ще те упъти.

Не отговорих.

Пътувахме покрай брега, после влязохме в старинното градче Остър Бей и Тони се насочи към центъра, претъпкан със съботен народ, дошъл по различни задачи.

Когато бях по-млад и децата бяха по-малки, съботите изобилстваха с трескава дейност. Каролин и Едуард винаги ходеха на някакви мачове, уроци по тенис и голф, рождени дни или там каквото им организираха Сюзън и другите майки, и някой трябваше да ги вози, обикновено с приятели — с една дума, плътното им разписание можеше да конкурира изчислената до стотна от секундата точност на въжеиграч.

Всичко това беше преди мобилните телефони, естествено, и си спомням, че бях изгубил няколко хлапета, на няколко пъти пропусках да взимам децата и веднъж оставих Едуард и неговите приятели не на футболния мач, на който трябваше да отидат.

— Какво ти е толкова смешно?

Погледнах Антъни.

— Това е вълнуващо! Досега не са ме отвличали.

Той се захили.

— Никой не те отвлича бе. Просто ми правиш услуга. И после ще те закарам до вкъщи.

— Даже да не ти направя услугата ли?

— Е, тогава ще видим. — Двамата с Тони го намериха за смешно. Аз — не.

Шофьорът намери забранено място за паркиране близо до центъра и остана в колата, а ние с Антъни слязохме.

Антъни закрачи по Главната улица и аз го последвах. Хрумна ми, че не бих искал някой познат да ме види в компанията на мафиотски бос, но после осъзнах, че няма значение. Още по-хубаво — можеше да е забавно.

Моят похитител спря на ъгъла на Главната и друга търговска улица и посочи една триетажна тухлена постройка отсреща.

— Това е историческа сграда.

— Нима? — Знаех я, естествено, понеже бях прекарал из тия краища по-голямата част от живота си, обаче Антъни, също като баща си, не можеше да си представи, че някой знае нещо, преди да го е чул от него.

Той продължи историческата си справка.

— Там е бил летният офис на Теди Рузвелт. — И ме погледна, за да види дали напълно оценявам смайващата му информираност. — Ей там, на втория етаж.

— Без майтап?

— Можеш ли да повярваш, че президентът на Съединените щати е управлявал страната от тая съборетина?

— Направо не е за вярване. — Всъщност не беше съборетина, а много хубава къща с мансарда от самото начало на XX век. На първия етаж имаше книжарница с кафене, а горе — апартаменти, към които водеше входът отдясно на книжарницата.

— Само си представи! — продължи Антъни. — Президентът слиза в града от къщата си на Сагъмор Хил… — Той посочи на изток, където и досега си стоеше летният Бял дом на Теди Рузвелт, на около пет километра, — … и с него са, да речем, един тип от Секретната служба и шофьорът. И просто си слиза от колата, и такова, повдига сламената си шапка на някой минувач, влиза през оная врата и се качва по стълбището. Нали така?

— Но може би първо се отбива на кафе и гевречета — подсилих образа аз.

— Аха… Не — няма гевречета. Както и да е, навремето там горе имало офиси, и той имал секретар — мъж! — и може би още един, който праща телеграми и ходи да взима пощата. Имало, такова, само един телефон в дрогерията на съседната пряка. — Антъни ме погледна. — Можеш ли да повярваш?

Вече май му бях казал, че направо не е за вярване, но за да отговоря на въпроса му, повторих:

— Направо не е за вярване. — Всъщност Рузвелт вършел повечето си работа в Сагъмор Хил и рядко идвал в тоя офис, обаче Антъни изглеждаше въодушевен и явно клонеше нанякъде, затуй го оставих да продължи.

— Лято е, няма климатици, а тия пичове всичките са носили костюми и вратовръзки, пък и вълнено бельо или нещо подобно. Нали така?

— Да.

— Там горе може да са имали кутия за лед.

— Възможно е.

— По онова време имало ли е електрически вентилатори?

— Съществен въпрос. — Което ми напомни за друг съществен въпрос. — Какво всъщност искаш да кажеш?

— Ами, две неща. Може би три.

— Би ли ми казал поне едно от тях?

— Да. Първото е, че сградата се продава. За три милиона. К’во мислиш?

— Купи я.

— Наистина ли? Защо?

— Защото я искаш.

— Да. И е, такова, историческа.

— Безценна е. — Погледнах си часовника. — Трябва да си вървя. Ще си повикам такси.

— Все бягаш. Първо се появяваш, после бягаш.

Това наблюдение беше вярно и проницателно.

— Тоя път не може да се каже, че съм се появил. Бях отвлечен. Но ще ти дам десет минути.

— Нека са дванайсет. Та виж какво си мисля. Ще се отърва от оная книжарница на първия етаж и ще пусна там нещо скъпарско — верига бутици или може би заведение от типа на Старбъкс. Нали така?

— Трябва да го обсъдиш с общинските съветници.

— Да. Знам. — И прибави: — Точно тук идваш ти.

— Точно тук си тръгвам.

— Я стига бе, Джон. Не е голяма работа. Аз купувам сградата, ти уреждаш затварянето, после чакаш да видиш на какво ще кандисат дъртофелниците. — Антъни посочи оживената улица. — Само се огледай. Пари. Ще взимам пет пъти по-голям наем, ако го рекламирам като историческо място. Нали така?

— Ами…

— Същото се отнася за втория етаж. Може би адвокатска кантора. Такова, „Наемете офиса на Теди Рузвелт“. Клиентите веднага ще налапат въдицата. Ще го ремонтирам така, че да изглежда като преди сто години. Освен тоалетната и климатика. Мислиш ли, че бъркам някъде?

— Антъни, нямаше ме десет години. Намери си някой да ти върши работата.

— Майната й на работата. Аз купувам история.

— Добре. Успех.

— Ето го и второто нещо. И това няма нищо общо с бизнес. Въпросът е какво става с тая страна?

Ами, например, мафията още е тук. Обаче хората, които са част от проблема, никога не се смятат за такива — проблемът винаги е в някой друг.

— Проблемът, както аз го виждам, са веригите за бързо хранене и адвокатите — отговорих. — Прекалено са много.

— Да, ама не е само това. Мислиш ли, че в наши дни президентът може да мине по тая улица само с един бодигард?

— Ти го правиш. А горилата ти е в колата.

— Аз не съм шибаният президент, Джон.

Забелязах, че не каза: „Никой не се опитва да ме убие, Джон“, както биха се изразили повечето хора.

— Юлий Цезар излизал от сградата на сената без телохранители, без преторианци, защото тогава било така — продължи Антъни. — Но все пак го намушкват. И това е краят на Републиката и началото на императорите, дето си мислели, че са като богове. Разбираш ли?

— Разбирам логиката ти. Обаче не можем да се върнем към по-просто време. Нито към по-безопасно.

— Да… ама, като си стоя тук, си викам… не знам. Може би… такова, сме изгубили нещо.

Не довърши там каквито мисли му се избистряха в главата и честно казано, изобщо се изненадвах, че му идват такива мисли. Ала си спомнях, че баща му също имаше някои полуизразени виждания, които го тормозеха. Предположих също, че след 11 септември Антъни, подобно на много хора, е осъзнал, че неговият егоцентричен живот не се свежда само до опаката жена, сложното минало на семейството, досадната майка и стресиращата професия. Имаше много голяма вероятност да си мисли и за собствената си тленност.

Похитителят ми запали цигара и продължи да зяпа отсрещната сграда.

— Когато учех в „Ласал“ — рече накрая, — един от братята ни викаше: „Всеки в тая стая може да стане президент на Съединените щати“. — Дръпна от цигарата и заключи: — Пълен кретен.

Странно нещо, в моята гимназия ни убеждаваха в същото, само че в „Сейнт Пол“ тая възможност си беше реална.

— Човек сам е ковач на съдбата си, Антъни — казах. — Има мечти и амбиции, може да избира. Моят избор например е да си ида у дома.

Това му се стори смешно: не смяташе, че имам какъвто и да е избор.

— Ето и другото нещо — другата ми мисъл… — Светофарът светна зелено. Той ме хвана под ръка и пресякохме натоварената улица. Бих дал всичко в тоя момент да се натъкнем на преподобния Джеймс Ханингс. „Отче, позволете да ви представя моя приятел и бизнес партньор дон Антъни Белароса. Спомняте си баща му Франк. А, ето я и майка ми. Хариет, това е момченцето на Франк Белароса, Тони, вече е пораснал и сега му викат Антъни. О, божичко, та това е Сюзън! Сюзън, ела да се запознаеш със сина на човека, когото очисти. Нали прилича на баща си?“

Добре де, стига с това. Стъпихме на отсрещния тротоар, без да срещнем познати, нито пък се наложи да спрем, за да може дон Белароса да раздаде автографи. Антъни се обърна към мен.

— Баща ми веднъж ми каза: „На тоя свят има само два вида хора. Първите работят за други, а вторите — за себе си“.

Не отговорих, защото знаех накъде клони работата.

— Та, такова, аз работя за себе си — продължи той. — Ти работиш за други хора.

Не отговорих и на това.

— Та си мислех да ти дам пари да отвориш офис тук и да си закачиш фирмата. Какво ще кажеш?

— Разстоянието до Лондон е много голямо, за да пътувам насам и обратно всеки ден.

— Заеби го Лондон. Тук ти е мястото. Може да бачкаш в някогашния кабинет на Теди Рузвелт и да си вършиш данъчните работи тук. Вземи няколко секретарки и още преди да си се усетил, ще почнеш да трупаш големи мангизи.

— И се чудя кой ще е първият ми клиент.

— Грешка. Виждаш ли? Тук бъркаш. Между нас с теб няма никаква връзка.

— Освен парите, дето ще ми ги заемеш.

— Няма да ти заема парите. Ще ти ги дам. Инвестирам в теб. И ако не се получи нищо, аз ще си изгубя инвестицията и ще те изритам от офиса. Ти не губиш нищо.

— И няма да ми строшат краката или нещо подобно?

— К’ви ги дрънкаш?!

— И с какво съм заслужил тоя шанс?

— И сам знаеш. За всичко, което си направил за баща ми. Задето му спаси живота. Задето само ти нищо не искаше от него и не му мислеше злото.

Всъщност исках нещо от него — малко силни усещания в живота си. И ги получих. Що се отнася до второто, след като узнах, че има връзка с жена ми, искрено му мислех злото. И това ми желание се изпълни. Но нямах намерение да призная на Антъни, че с татенцето му сме квит по тоя въпрос. Вместо това нетърпеливо му се сопнах:

— Кажи ми какво искаш от мен, по дяволите. И остави тия глупости, дето си щял да инвестираш в моето бъдеще, без да ме ангажираш с нищо.

Започвахме да привличаме известно внимание и Антъни се огледа и каза тихо:

— Ела да поговорим горе. Апартаментът е празен. Агентът ще дойде след половин час. Ключът е у мен.

— Кажи ми го тук.

Антъни не отговори, обърна се към вратата и я отключи. От малък вестибюл нагоре водеше вито стълбище.

— Качвам се.

— Аз — не.

Той влезе във вестибюла и се обърна към мен.

— Знаеш, че искаш да чуеш каквото имам да ти казвам.

После се заизкачва по стълбището.

Аз си тръгнах.

Докато крачех по Главната и се чудех дали да хвана такси, или да измина десетината километра до вкъщи с тичане, ненадейно ми се натрапи друга мисъл, която старателно бях избягвал.

Ако наистина се замислех за това и оставех ума ми да стигне до неизбежното заключение, ставаше пределно ясно, че въпреки думите си Антъни Белароса няма да позволи Сюзън, бащината му убийца, да живее в квартала. Пък и изобщо да живее. Просто не можеше. И други хора несъмнено очакваха той да се погрижи за това. И ако не се погрижеше, неговите paesanos, включително родните му братя, щяха да се запитат що за мафиотски бос е все пак.

И въпреки това Антъни искаше да работя за него. И се подразбираше, че ако се съглася, Сюзън е в безопасност. Засега.

Тъй че… налагаше се да отстъпя, поне докато не разговарям със Сюзън. Наистина трябва да държиш приятелите си близо до себе си, но враговете си още по-близо.

Завъртях се кръгом и тръгнах към сградата.