Нелсън Демил
Скъпи Джон! (21)

19.

С Елизабет натоварихме в беемвето личните вещи на родителите й, които искаше да вземе тая вечер — фотоалбуми, семейната Библия и други дреболии, безценни и незаменими. Останалия багаж, включително морските униформи на Джордж и сватбената рокля на Етел, събрахме във вестибюла, за да го пренесем някой друг път.

Това беше много тъжно за Елизабет, естествено, и се усетих, че мисля за живота и смъртта, за нещата, които оставяме след себе си.

При един от курсовете до колата тя извади сака с дрехите и кутия за гримове и ги качи в стаята на майка си.

Когато часовникът с кукувичката удари шест, Елизабет вече седеше на майчиния си люлеещ се стол в дневната, а аз — на креслото на Джордж срещу нея. На масичката лежаха трите страници със списъка — повечето точки в него бяха отметнати. Освен него там имаше и две разнокалибрени чаши, които напълних от бутилка „Банфи Брунело“, едно от трите тоскански червени вина, купени в Лоукаст Вели след приключението ми с Антъни в Ойстър Бей. Бях взел също сирена и бисквити от една бакалия, както и пластмасова тарелка с нарязани зеленчуци. Аз се ограничих със сирене бри.

Елизабет си взе морковче.

— Трябва да ядеш зеленчуци.

— Зеленчуците могат да доведат до задушаване.

Тя се усмихна, отхапа от моркова и отпи глътка вино.

И двамата бяхме уморени и малко потни и прашни от совалките между мазето и тавана. Имахме нужда от душ.

— Направила съм резервация за седем и половина в „Крийк“ — каза Елизабет. — Става ли?

— Струва ми се, че там съм персона нон грата.

— Нима? Защо?… А… предполагам, че когато Сюзън…

Довърших изречението вместо нея:

— Застреля своя любовник мафиот. — Усмихнах се и прибавих: — Там са много тесногръди.

Елизабет се усмихна принудено.

— Всъщност Сюзън пак се записа в клуба. Двете обядвахме там. Тъй че навярно не е проблем. Но може да отидем на ресторант.

Налях си втора чаша. Добре, да се изясним — в „Крийк“ не бях добре дошъл, защото веднъж заведох господин Франк Белароса, джентълмен от мафията, и неговата безвкусно облечена съпруга Анна на вечеря в клуба. Но всъщност ни изритаха заради убийството на гореспоменатия джентълмен от мафията, извършено от Сюзън. А сега Сюзън Станхоуп Сатър — паролата тук е Станхоуп — беше имала дързостта отново да кандидатства за членство и я бяха приели. Но ако кандидатствах аз, щяха да ме отхвърлят, сигурен бях.

Въпреки това отвърнах:

— В „Крийк“ става, ако не се смущаваш, че ще получиш предупредително писмо от Управителния борд.

Тя се замисли и се усмихна.

— Може да стане забавно.

Докато отново пълнех чашата й, ми хрумна, че има вероятност да се натъкнем на всичките ми някогашни познати от клуба, включително Сюзън. Ама какво пък, по дяволите! Наистина можеше да стане забавно.

— Може да останем и тук — предложи Елизабет.

Погледнах я на бледата светлина и както казах, не ме бива да разчитам женски сигнали, обаче нейният сигнал беше висок и ясен.

— Да го обмислим — отвърнах.

— В такива случаи мисленето е излишно.

Кимнах, после смених темата.

— Имам нещо за теб. — Изправих се, отидох в трапезарията и намерих направените от Сюзън снимки на семейство Алърд.

Приклекнах до стола на Елизабет.

— Повечето ги е правила Сюзън. Искам да ги вземеш, въпреки че ми се ще да копирам някои за себе си.

Тя ги разгледа, правеше уместни забележки за всяка, например: „Не мога да повярвам, че всички сме били заедно толкова много пъти… Почти не си спомням тези… А, гледай, това е на тържеството по случай завършването ми на колежа… ето те и теб, Джон, прегърнал си ни двамата с татко… о, божичко, каква съм била застреляна!“

— Нищо подобно. Ще си извадя копие от тая снимка.

— Не, не.

— Изглеждаш страхотно с права черна коса.

— О, божичко… как съм могла?!

Стигнахме до фотография, направена на задната веранда на Станхоуп Хол по неизвестен или забравен повод. Там бяха Етел, привлекателна жена в зенита на средната възраст, Джордж, все още с кестенява коса, и Август Станхоуп, към края на старческото му изкуфяване, седнал на люлеещ се стол с одеяло върху краката. В скута му седеше Елизабет, някъде на шест години.

— Това не може да съм аз — пошегува се тя.

— Приличаш си.

Елизабет се вгледа в снимката.

— Майка ми се грижеше за него, преди да се наложи да му вземат денонощни болногледачки. — Остави снимката при другите на масата. — Много го обичаше.

— Той беше истински джентълмен — отвърнах. И естествено, прибавих: — За разлика от сина си.

Продължихме да разглеждаме фотографиите.

— Не мога да повярвам, че повечето от тези хора вече са мъртви — отбеляза Елизабет.

Кимнах.

— Беше ли щастлив по онова време? — попита тя.

— Да. Но невинаги съм го разбирал. А ти?

— Мисля, че съм била щастлива… А, ето ги Едуард и Каролин. Много са мили.

И продължихме това фотографско пътешествие във времето. И двамата разбирахме, струва ми се, колко често се е пресичал животът ни, ала колко малко сме се познавали.

Тъй като повечето снимки бяха направени от Сюзън, тя, естествено, рядко бе в кадър, но се натъкнахме на нейна фотография с Елизабет — на ежегодното коледно парти в господарската къща на Станхоуп. Елизабет я гледа дълго.

— Наистина е много красива.

Не коментирах.

— Държа се много мило, когато обядвахме заедно — продължи тя.

Нямах намерение да я разпитвам за обяда, така че станах и налях останалото вино в чашите ни.

Елизабет приключи с разглеждането на снимките и каза:

— Ще ги дам да ти направят копия.

— Благодаря.

Тя отново се умълча, после попита:

— Как мислиш?… Искам да кажа, това може ли да е проблем за Сюзън?

— А как мисли Сюзън?

Елизабет ме погледна.

— Според нея, не. Това явно изобщо не я безпокоеше.

— Хубаво.

— Но… ами, за мен щеше да е проблем.

Не отговорих. Отворих второто шише тосканско червено, „Кабрео Ил Борго“, и известно време пихме в мълчание. И вече бяхме на градус.

Като че ли бяхме изчерпали темите за разговор или казано по друг начин, някой трябваше да повдигне въпроса секс или вечеря. Елизабет вече го беше засегнала, а аз го бях оставил без последствия, така че тя прибягна до друг подход.

— Прекалено съм пияна, за да шофирам. А ти?

— И аз.

— Тогава да останем тук.

Естествено, можех да й повикам такси и така щеше да постъпи истинският джентълмен — или поне някой слабоумен мухльо с мек хуй. Затова се съгласих:

— Да останем тук.

— Чудесна идея. — Елизабет допи виното си и се изправи. — Трябва да взема душ.

Станах и аз, наблюдавах малко нестабилното й отдалечаване.

Не бях сигурен дали трябва да я последвам. „Уважаема г-жо Поуст…“

„Уважаеми Объркан лонгайлъндчанин, вземи я наеби най-после.“

„Ясно.“ Тръгнах след нея, после се поколебах. Като че ли вече бях решил, спомнях си го, че Елизабет е емоционално разстроена и уязвима и не бива да се възползвам от състоянието й. От по-егоистична гледна точка, не исках точно в тоя момент да си усложнявам живота. А Елизабет Алърд Корбет адски щеше да го усложни.

От друга страна… тъй де, идеята беше нейна.

Главата ми казваше „не“, сърцето ми казваше „може би“, а хуят ми сочеше към стълбището. Хуят винаги печели.

Но първо отворих третата бутилка, взех двете чаши и отидох при стълбището. Чух горе да се затваря врата.

Качих се в коридорчето на втория етаж. Банята се намираше направо, стаята на майка й — наляво, а моята, всъщност нейната някогашна стая — надясно. И трите бяха затворени, така че отворих вратата на моята и видях, че не е там. Оставих бутилката и чашите на нощното шкафче. Чак сега чух душа в банята да тече.

И по-рано ми се е случвало да стоя пред затворена баня, докато дамата вътре взима душ, без да съм получил ясна словесна покана да се присъединя и аз. „Уважаема г-жо Поуст…“

„Ей, тъпако, виж дали вратата е отключена.“

„Ясно.“ Отидох при вратата на банята и внимателно натиснах бравата. Заключено.

Върнах се в спалнята си, оставих вратата отворена, напълних двете чаши и седнах на креслото.

Звукът на течаща вода утихна. Разтворих един брой на „Тайм“, отпих глътка вино и се зачетох.

След няколко минути, докато четях една извънредно увлекателна статия за нещо си, чух вратата на банята да се отваря и в стаята надникна Елизабет, увита в голям пешкир и с още един на главата.

— Душът е свободен.

— Благодаря. — Изправих се. — По-добре ли се чувстваш?

— Страхотно. — После се обърна, влезе в стаята на майка си и затвори вратата. Чух бръмчене на сешоар.

Сексът за пръв път е като първия танц. Кой кого води? Дали не танцувам прекалено близо или прекалено далеч? Трябва ли да взема душ? Да.

Отидох в банята, оставих вратата отключена, съблякох се, хвърлих дрехите си в ъгъла върху нейните и влязох под душа, все още несигурен накъде отиват нещата.

След като се изкъпах и изсуших с последния пешкир, го увих на кръста си и излязох в коридора. Вратата на нейната спалня продължаваше да е затворена, но отвътре не се чуваше шум. Влязох в своята стая и я заварих с кръстосани крака на фотьойла ми — пиеше вино, четеше моето списание, носеше моя тениска с надпис „Йейл“ и почти нищо друго, освен малко грим.

— Тениската ти отива — направих й комплимент.

— Надявам се, че нямаш нищо против.

Май вече знаех накъде са тръгнали нещата.

Взех чашата си и седнах на леглото срещу креслото. Чукнахме се и мълчаливо отпихме.

Тя се огледа, обходи с очи тясната стая, старата мебел, опушените тапети, изтъркания килим и избелелите от слънцето завеси.

— Тук прекарах повечето от първите си двайсет и една години.

Не отговорих.

— Винаги се прибирах вкъщи през ваканциите — продължи Елизабет. Гласът й звучеше малко уморено и тя заваляше думите. — Винаги се чувствах като у дома… винаги можех да си дойда… а сега е време да продължа… нанякъде.

Кимнах.

— Бих искала да спя тук тази нощ.

— Разбира се.

Тя протегна крака и качи ходилата си в скута ми.

— Краката ме болят от цялото това пренасяне.

Оставих чашата си и заразтривах стъпалата й.

Елизабет отпусна глава назад, затвори очи и промълви:

— Ооо… колко е хубавооо…

Тениската й — всъщност моята тениска — се беше повдигнала нагоре и виждах, че килимът е в тон със завесите.

И по-рано съм бил в това положение, и винаги ми е било неловко да си потапям писалката в мастилницата на клиентка. Обаче познавах Елизабет и по друга линия, пък и не ми беше точно клиентка, и… е, вече бях преминал границата. Ето защо… тъй де, нямаше да е учтиво да не продължа.

Тя ми протегна празната си чаша и аз я напълних.

Минаваше седем и навън още светлееше. През отворения прозорец нахлуваше приятен ветрец и чуруликане на птици. От време на време по Грейс Лейн минаваха коли, но никой не завиваше по чакълената алея.

Елизабет изпи виното, спусна крака на пода и стана от фотьойла.

Изправих се и аз. Тя обви ръце около шията ми и зарови лице в голите ми гърди.

Прегърнах я и усетих, че е отпусната и едва стои права — за разлика от Лошия Джон, който не беше отпуснат и стоеше напълно изправен. Взех я на ръце и я положих на леглото с глава на възглавницата.

Елизабет впери поглед в тавана и от очите й бликнаха сълзи.

Измъкнах няколко хартиени кърпички от кутията на нощното шкафче и ги натиках в ръката й.

— Искаш ли да поспиш? — предложи Добрия Джон.

Тя кимна и аз я завих с одеялото.

— Съжалявам — прошепна Елизабет.

— Няма за какво.

— Искам… но просто ми идва… много. Всичко. Ужасно ми е тъжно.

— Разбирам те. — Разбирах и че Елизабет навярно има предвид отношенията си със Сюзън — и това ни правеше двама.

— Може би по-късно — рече тя.

Не отговорих.

— Харесвам те.

— И аз те харесвам.

Отворих малкия гардероб, измъкнах един тъмнозелен панталон и блуза с якичка и си извадих гащета от скрина. Свалих пешкира и видях, че ме наблюдава.

— Къде отиваш?

— Долу. — Обух гащетата и панталона и облякох блузата. — Имаш ли нужда от, нещо?

Тя поклати глава.

— Тогава заспивай. — Тръгнах към вратата.

— Целуни ме за лека нощ.

Върнах се до леглото, целунах я по бузата, после и по устните, избърсах очите й с кърпичка, излязох от стаята и затворих вратата.

Слязох долу, взех си бира от хладилника и седнах на задната веранда.

Вечерта захладняваше и залязващото слънце хвърляше дълги сенки по моравата. В далечината, ако погледнех натам, се издигаше къщата за гости. Разбирах, че тъкмо близостта на Сюзън и нейното буквално и образно присъствие са причина да ме измъчва същата вътрешна борба, която навярно бушуваше в Елизабет.

Моите вътрешни противоречия и съмнения надхвърляха проблема за жените — отношенията ми с Антъни Белароса например се влияеха от присъствието на Сюзън, както и колебанието ми дали да остана тук, да се върна в Лондон, или да отида някъде другаде.

Затова трябваше да разговарям с нея: за да реша тия проблеми, да установя колко е голямо или колко е малко нейното значение.

Допих си бирата, изпружих крака върху масата и се загледах в помръкващото небе. Околните квартали хвърляха изкуствено сияние на хоризонта, но небесният свод си оставаше такъв, какъвто го помнех — красив акварелен синьо-розов здрач. На изток звездите започваха да блещукат в лилавеещото небе.

Хрущенето на гуми по чакъл прекъсна астрономическите ми наблюдения. Обърнах се. Покрай къщичката минаваше кола, бял джип лексус. За миг спря, после бавно продължи към къщата за гости.

Десет години ни бяха разделяли океани и континенти, сега се намирахме на няколко минути път един от друг, ала все още ни разделяха гняв, гордост и минало, които се преодоляват по-трудно от континентите и океаните.

Винаги ми се бе струвало, че се бяхме разделили прибързано, без да си дадем пълна сметка защо тръгваме по различни пътища, и в резултат нито един от двама ни, струва ми се, не можеше истински да продължи живота си. Така че трябваше да се върнем в миналото, колкото и да е мъчително. И моментът беше настъпил.