Нелсън Демил
Скъпи Джон! (53)

51.

Уилям и Шарлот щяха да пратят стрелката на дрегера в края на скалата, така че шофирах аз. Оставих карабината вкъщи, за да не я видят Станхоупови, пък и за да не се изкушавам да ги застрелям.

Сюзън, която седеше до мен, изглеждаше страхотно в черно, ала нещо се беше умълчала — типично посткоитално настроение, задълбочаващо се от предстоящото поклонение.

Станхоупови, които пътуваха на задната седалка на лексуса, вече не носеха костюмите си, напомнящи оперение на тропически птици, и също бяха в черно, в резултат на което приличаха на ястреби. Между другото, в колата се вдигаха пари с дъх на джин, от които малко ми се виеше свят.

Не се съмнявах, че Уилям е разказал на жена си за нашия разговор на четири очи, представен от неговата гледна точка, и че сега двамата го прехвърлят в пропитите си от алкохол мозъчета.

Тъй или иначе, бях бодър въпреки дългия изтощителен ден и предстоящата дълга вечер. Сигурно черпя сили от опасността, конфликтите и кретениите. Освен това току-що се бях чукал. При туй не с коя да е — не, бях правил секс с дъщерята на господин и госпожа Станхоуп, което го правеше още по-приятно. Малко е перверзно, знам, ама поне го съзнавам, пък и не е нищо особено по скалата на извращенията и не си струва да се анализира подробно.

И естествено, ако бяха обърнали внимание, майчето и татенцето трябваше да са разбрали, че с дъщеря им имаме обща спалня. А ако се бяха позадържали пред вратата, също трябваше да са наясно защо сме закъснели с петнайсет минути.

По пътя за Лоукаст Вели като че ли на никого не му се приказваше много и за да повдигна тонуса, предложих:

— Вечерята е от мен. В Лоукаст Вели има един приятен италиански ресторант, в който не съм ходил от десет години.

— Джон!

— Да, скъпа?

— Мама и татко са имали уморителен ден, затова просто ще вечеряме вкъщи.

— Чудесна идея, мила. Съжалявам, явно тая докладна не е стигнала до мен.

— Вече стигна.

Уилям и Шарлот ми се сториха необичайно тихи, затуй хвърлих поглед в страничното огледало и установих, че са задрямали и следователно са пропуснали щедрото ми предложение да ги поканя на вечеря в нашия любим италиански ресторант.

— Как се казваше онова заведение? — попитах Сюзън. — Не беше ли „Vaffanculo“^[1].

Тя се наведе към мен и прошепна:

— Дръж се прилично. Прекалено е важно за теб, за да прецакаш всичко с детинския си хумор.

— Извинявай.

— Досега се справяше отлично. Не можеш ли да се владееш?

— Мъча се, но понякога не мога да устоя…

— Не става въпрос за теб. А за Едуард и Каролин. И за нас.

Естествено, Сюзън не подозираше, че вече имам известно влияние върху скъпото татенце, обаче то щеше да се стопи в мига, в който кажех на Уилям да си вземе предложението и да си го натика знаете къде. С нетърпение очаквах да се бъзикам няколко дни с него, обаче трябваше да внимавам Сюзън да не е наблизо.

— Джон? Не разбираш ли?

Вдигнах два пръста, което тя прие като примирие.

— Благодаря ти. — В понеделник щях да й обясня, че всъщност съм имал предвид два милиона долара.

За да съм малко по-обективен, разбирах, че като баща Уилям иска да направи най-доброто за дъщеря си. Но в същото време той беше маниакално властен и си нямаше представа какво всъщност е добро за Сюзън. Естествено, освен това ме мразеше без никакво основание. Добре де… просто не си допадахме. Тъй че вината си беше в него. Вместо да разговаря с дъщеря си и после с мен, веднага ми беше предложил пари, за да се разкарам. А защо си мислеше, че Джон Уитман Сатър ще му вземе парите? Дори след толкова много години Уилям изобщо не ме познаваше.

И докато сме на тая тема, щях да настоя да подпишем брачен договор, по силата на който да не получа повече от това, което съм имал преди брака, с други думи нищо. Старото копеле щеше да се зарадва, да, обаче на самия мен щеше да ми е приятно да знам, че не съм се оженил за Сюзън от корист. А по любов. Е. може би една нова яхта… В случай че се наложи пак да замина.

Тъй или иначе, имах чувството, че съм се извисил на най-високия морален връх — сърцето ми беше чисто, портфейлът ми беше празен. Затуй трябваше поне да ми бъде позволено да се позабавлявам със Станхоупови, преди да си тръгнат.

Погледнах ги в огледалото. Може да бяха умрели. Е, нали отивахме на нужното място.

— Знам, че не обичаш поклонения — каза Сюзън, когато наближихме траурния дом. — Никой не ги обича, но…

— Зависи кой лежи в ковчега.

— Но се опитай да скриеш, че ти е досадно, и се дръж подобаващо.

— През последните десет години пораснах много.

— Значи е крайно време да го покажеш.

— Ще те накарам да се гордееш, че си с мен.

Тя се усмихна и ме хвана за ръка.

— Винаги съм се гордяла с теб, дори когато си се държал като идиот.

— Много мило от твоя страна.

Сюзън се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Страшно си хубав с този черен костюм.

Спрях на паркинга пред погребалния дом.

— Благодаря. Може да си намеря работа тук.

Забелязах, че Станхоупови са будни, и се зачудих каква част от разговора ни са чули. Не че бяха безнадеждно романтични, обаче явно можеха да видят, че със Сюзън се обичаме — въпреки нейните критики към характера ми. Е, Уили, щом не разбирате, много съжалявам за вас е Шарлот. Можеха да си облекчат живота, пък и нашия, просто като кажат: „Радваме се за вас. Желаем ви щастие“.

Обаче — също като мен — те носеха много гняв и недоволство в душите си. За разлика от мен обаче бяха подли до дъното им. Е, накрая всичко свършва точно тук — в траурния дом.

 

 

Траурният дом „Уолтън“ в модния Лоукаст Вели е като траурния дом „Камбъл“ в манхатънския Северен Ийст Сайд — много изискан последен адрес.

Тук беше поклонението на Джордж Алърд, както и на леля Корнелия, баща ми и много други роднини и приятели през годините.

„Уолтън“ се помещава в красива стара викторианска къща не много далеч от някогашната ми кантора и подобна на нея. Ако останех в Ню Йорк, предполагам, че някой ден щях да стигна до тук, защото тия места като че ли никога не страдат от липса на работа. Хората си умират да се уредят там и тъй нататък. Особено ми харесва Салон Б.

Етел обаче беше в Салон А, който е малък и обикновено е запазен за възрастни хора, надживели повечето потенциални опечалени, или за много омразни личности. Като Станхоупови.

Едва чувах органа, докато се разписвах в съболезнователната книга, така че помолих един мъж в черно да го увеличи малко и да настрои дискантите. После влязохме в Салон А.

Покрай стените имаше много цветя, но на столовете не седяха много хора. Семейство Алърд заемаше по-голямата част от първия ред, обаче ние четиримата първо отидохме при ковчега и се изправихме пред Етел Алърд.

Изглеждаше в покой — тъй де, не шаваше или нещо подобно — и погребалният агент добре беше поработил върху прическата и грима й. Имаше много хубава бледолилава рокля с бяла дантела, изглеждаше като от друга епоха. Отличен избор, Етел!

— Много е красива — прошепна Сюзън.

Съгласих се.

— Добре изглежда. — За човек, който е стар и мъртъв.

Уилям и Шарлот отбелязаха, че Етел не е остаряла много за десет години. Всъщност изглеждаше по-добре от Шарлот, която беше жива.

Мислено се помолих за Етел и дадох пример, като се обърнах и се насочих към Елизабет. Тя се изправи — черното много й вървеше.

— Благодаря, че дойдохте — каза Елизабет, след като се целунахме.

— Тя беше забележителна жена. Ще ми липсва.

Сюзън застана до мен и двете с Елизабет размениха целувки и съответните реплики.

— Как си? — попита я бъдещата ми жена.

Елизабет кимна и каза:

— Радвам се, че тя най-после е при татко.

Е… кой знае къде е или с кого е.

После беше ред на Станхоупови да изкажат съболезнованията си на Елизабет и усетих, че и от двете страни има известна сдържаност. Станхоупови привидно бяха дошли от благоприличие, но всъщност бяха пристигнали да видят дъщеря си, малкото си приятели в Ню Йорк и — надявах се — внуците си. Моето присъствие им идваше като бонус.

Всъщност Уилям и Шарлот бяха имали конфликти с Етел, главно заради правото й пожизнено да ползва част от техния имот, както и заради причината за това право. Да не споменавам, че Етел не си знаеше мястото, което Шарлот всъщност споменаваше и което на свой ред пак се дължеше на това, че Етел се е чукала с Август. Е, Уилям сигурно беше доволен, че любовницата на баща му е мъртва.

Елизабет, от своя страна, убеден съм, никога не беше понасяла Уилям и Шарлот — че кой ги понасяше? — обаче през годините беше програмирана да се държи учтиво с тях и естествено, сега се държеше много учтиво и им благодари, че са дошли чак от Хилтън Хед.

След което, навярно защото беше забравила или не разбираше напълно чувствата на Станхоупови към техния някогашен и бъдещ зет, ги попита:

— Нали е чудесно, че Сюзън и Джон отново са заедно?

Е, не е за вярване, че две лица могат едновременно да се вцепенят и да потръпнат, обаче с техните се случи точно това. Елизабет загря и се опита да замаже нещата.

— Позволете да ви запозная с децата си.

След което ни представи на Том младши и Бетси, които всички си спомняхме като малчугани и които сега бяха приятни млади хора, много добре облечени и с отлични обноски. Може би трябваше да ги чифтосам с Едуард и Каролин и да основем династия. Засега обаче всички изразихме скръбта си от кончината на баба.

След това Елизабет ни запозна с още неколцина роднини от първи ред и накрая с бившия си съпруг Том Корбет, когото си спомнях. Том, от своя страна, ни запозна с един симпатичен мъж, Лорънс, когото представи като свой партньор.

Е, какво да кажа? Винаги е неловко, когато бивши съпрузи се намират в една стая с новите си любовници — и няма голямо значение дали въпросните любовници са от същия, или от другия пол. Освен това ми хрумна, че ако в събота вечер и неделя сутрин нещата се бяха случили по друг начин, сега можех да седя до Елизабет и да поздравявам Сюзън, Уилям и Шарлот със студено безразличие, граничещо с враждебност.

Понеже Том ни представи Лорънс като свой партньор, това съвсем логично накара Уилям да се поинтересува:

— С какъв бизнес се занимавате двамата?

— Уолстрийт — отвърна Том.

— Си Би Ес Нюз — каза Лорънс.

Това като че ли смути тъст ми и той продължи разпита:

— Нали казахте, че сте партньори?

Елизабет побърза да изясни недоразумението и всички се позасмяха, освен Уилям, защото научаваше ново значение на стара дума, което не искаше да знае. Шарлот както винаги не беше наясно за какво говорят около нея.

После пък Сюзън, каквато си е светица, обеща на Елизабет да останем, докато не стане време да затварят, и я помоли да я осведоми, ако с Джон могат да й помогнат с нещо. Джон я подкрепи, обаче си нямаше и представа с какво би могъл да помогне в един траурен дом. Да полее цветята? Да увеличи музиката? Надявах се на Уилям и Шарлот да им дотегне преди девет. Можеха да направят поне това добро дело.

Елизабет ни благодари за цялата помощ, която вече сме й оказали, и прибави:

— Обичам ви и двамата.

Много мило от нейна страна. И за да продължа с любовните излияния, заявих:

— Жалко, че трябваше да се съберем заради погребение — ти, ние със Сюзън, Уилям и Шарлот, всички, които ужасно ми липсвахте през тия години.

Стори ми се, че долавям изпискване откъм Шарлот, която тоя път беше внимавала, и определено чух изсумтяване откъм Уилям. Стига де, я се отпуснете и се оставете на любовта!

Сюзън предложи да седнем и се настанихме зад Елизабет и двете й деца.

Някои поклонения са за предпочитане пред други. Както казах, отчасти зависи от това кой лежи в ковчега. Пък и наистина виждаш хора, с които отдавна не си се срещал, и можете да се уговорите да се съберете при по-приятни обстоятелства. Това поклонение обаче обещаваше да е непоносимо.

Тъй де, явно не познавах никого от присъстващите и новопристигащите. Може би трябваше да ида в Салон Б и да видя как е там.

Сюзън обаче познаваше някои хора и на няколко пъти се изправяше, за да се поздрави с новодошли опечалени, а от време на време домъкваше по някой, за да го представи на мен и родителите си.

Уилям и Шарлот също познаваха неколцина от по-възрастните и ставаха да ги поздравят, после се оттегляха в дъното на салона, където се събираха старците — по-далече от ковчега, който сигурно ги разстройваше.

Спомнях си, че на поклонението на Джордж преди десет години в „Уолтън“ бяха дошли доста представители на някогашното прислужническо съсловие. Бяха се появили даже неколцина от старата аристокрация. Ала сега не виждах никого от тия противоположни, но свързани класи и това повече от всичко друго, на което ставах свидетел, ме накара да осъзная, че старият свят, умиращ още по времето на моето раждане, наистина вече е мъртъв и погребан.

По някое време се появи възрастна госпожа в инвалидна количка, бутана от медицинска сестра в бяла униформа. Сюзън я видя и каза:

— Това е госпожа Котър, главната ни икономка. Спомняш ли си я?

Не си спомнях да сме имали икономка, нито главна, нито каквато и да било друга, така че реших, че има предвид Станхоуп Хол.

— Да, струва ми се.

Сестрата закара госпожа Котър при ковчега и двете останаха там известно време, след което направиха обратен завой и се насочиха към Елизабет.

Сюзън стана и ме поведе към Елизабет и госпожа Котър, които седяха една срещу друга. Елизабет държеше старата дама за ръце, двете плачеха и си говореха през сълзи.

Госпожа Котър имаше немощен виц, но изглеждаше напълно с ума си и веднага позна Сюзън, която приклекна до нея, и потекоха нови сълзи, докато трите си спомняха за Етел, Джордж и миналото и взаимно се информираха за настоящето си.

И тъй, явно това беше всичко, останало от славните дни на Станхоуп Хол — някогашните господари, които се оригваха на мартини в дъното на Салон А, дъщеря им, която се опитваше да пресъздаде поне отделни моменти от отминалите по-добри дни, госпожа Котър, която наистина си спомнях като главнокомандваща малоброен персонал в дом, постепенно затварян стая по стая, Елизабет, отрочето на имението, и Етел, която се намираше в завидното положение повече да не й се налага да присъства на погребения.

— Нали си спомняте мъжа ми, Джон Сатър — каза Сюзън на госпожа Котър.

Възрастната дама намести бифокалните си очила.

— Вие не избягахте ли с друга жена?

Старците, Господ здраве да им дава, могат да говорят каквото си искат, даже да не улучват истината.

— Върнах се — отговорих любезно.

— Изобщо не трябваше да бягате. Госпожица Станхоуп имаше всички ухажори на света, от най-добрите семейства.

Всички криеха усмивките си и госпожа Котър, доволна от удалата й се възможност да защити госпожица Станхоуп, продължи:

— Тя е прекрасна млада дама и се надявам, че я оценявате.

— Разбира се.

Старицата се задоволи с отговора ми и Сюзън й каза:

— Родителите ми са тук, госпожо Котър. Сигурна съм, че ще искат да ви поздравят.

И тогава се случи нещо странно.

— Благодаря, но нямам желание да разговарям с господин Станхоуп — заяви госпожа Котър и това прекрати шоуто. — Вече можем да си тръгваме — обърна се тя към сестрата.

Не знаех какво да кажа, така че си замълчах. Но си помислих, че Уилям трябва да е бил особено гаден работодател, не особено щедър с обезщетението при уволнение. Стана ми приятно, че възрастната госпожа потвърждава изключително лошото ми мнение за Уилям пред дъщеря му. Сюзън обаче отбеляза:

— Между тях с татко май имаше някакви търкания.

— Тя определено ме постави на мястото ми — отвърнах, за да разведря обстановката.

Сюзън се усмихна.

— Госпожа Котър не си спомня, но те харесваше. Навремето ми каза, че трябва да се омъжа за теб.

С това изчерпахме темата и отново раздвоих вниманието си между поклонението и пристигащите опечалени. Сега ми направиха впечатление някои хора, които явно бяха приятели на Елизабет, мъже и жени, няколко жени бяха облечени толкова зле, че можеха да са нейни клиентки. Предполагам, че от малък са ми внушавали да се отнасям с презрение към новобогаташите, обаче самите те улесняват хората като мен да им се присмиват. Защото представляват отвратителна комбинация от пари, липса на вкус и разточително консуматорство без задръжки. И очевидно започваха да превземат поне тая част от планетата.

След около половин час вече бях толкова отегчен, че не забелязах пристигането на майка ми, докато не видях, че Сюзън приказва с нея — бяха до Елизабет на първия ред.

Майка ми ме погледна и попита:

— Няма ли да ме поздравиш, Джон?

Кучка. Изправих се и се извиних.

— Извинявай, майко. Бях потънал в молитва.

Това я накара да се усмихне и трите със Сюзън и Елизабет продължиха разговора си.

Между другото, Хариет носеше шарена рокля от груб памук. Бях сигурен, че това е траурното облекло на някое шибано племе, дето живее в някоя шибана джунгла в някоя шибана страна. Майка ми беше мултикултурна още преди това да е станало модерно и я устройваше всяка култура, стига да не е нейната.

Затуй, преди да е почнала да танцува около ковчега и да подмята горящи банани във въздуха или нещо подобно се извиних и избягах в чакалнята. Там си почиваха Том и Лорънс. Седнах при тях и ги помолих:

— Я пак ми обяснете как тъй хем сте партньори, хем работите различни неща.

Всички добре се посмяхме и Том призна:

— Мислех си, че моята тъща е ужасна, Бог да я прости, обаче твоята тъща и тъст ти са по-черни и от дявола.

— А, не са чак толкова лоши.

— Съдя само по онова, което ми е казвала Елизабет, а тя го е научила главно от Етел. Извинявай, ако греша.

— Е, не са най-симпатичните хора на света — съгласих се. — Обаче имат някои добри качества. — Бях в непукистко настроение, така че поясних: — В смисъл че са богати и стари.

Това предизвика нов смях.

— Е, най-сърдечни поздравления за предстоящата ти сватба — каза Том.

Побъбрихме си. Бяха приятна компания. После в чакалнята дойде Уилям с някакъв възрастен господин, видя ме, но не го показа с нищо. Е, това нямаше да ми попречи да проявя любезност към бъдещия ми тъст, така че вдигнах ръка и му показах знака с двата пръста.

Уилям се направи, че не ме вижда, и двамата с приятеля му седнаха един до друг.

— Тръгваш ли? — попита ме Том.

— Не.

— А, мислех, че показваш на Уилям, че тръгвате след две минути.

— Не, показвах му знака на мира и победата. Понякога му показвам само средния пръст.

Том и Лорънс решиха, че е смешно, така че продължих на същата тема:

— Когато със Сюзън бяхме гаджета, с Уилям спорехме за Виетнамската война и аз му показвах знака на мира, а той ми отвръщаше със знака на победата, който е същият. Нали така? Затова почнах да му показвам среден пръст, което не му се стори много забавно, и той започна да ми размахва показалец като предупреждение, че го ядосвам, пък аз правех въртеливо движение с кутре, ей така, за да се присмея на малката му пишка.

Том и Лорънс се заливаха от смях и започвахме да привличаме вниманието на хората в чакалнята, включително на Уилям, както и на преподобния Джеймс Ханингс, когото забелязах едва сега и който ме гледаше така, като че ли всеки момент ще ми размаха показалец. Тъй или иначе, реших, че трябва да си тръгна, и се извиних.

Върнах се в Салон А, седнах в дъното, зазяпах се във влизащите и излизащите и общо взето се изключих. Миришеше силно на цветя, а аплиците бяха с ония глупави мъждукащи крушки, дето могат да те докарат до припадък.

Мислите ми пак се върнаха към погребението на Джордж. Тогава се появи даже Франк Белароса, което предизвика известно раздвижване сред навалицата. Тъй де, в „Уолтън“ не всеки ден може да се види мафиотски бос. Зачудих се дали опечалените са се сетили, че идва заради мен. И заради Сюзън, естествено. Надявах се просто да са си помислили, че е дошъл, защото живее в съседното имение.

Във всеки случай Франк дойде с Анна и двамата коленичиха по католически пред ковчега, прекръстиха се и сведоха глави в молитва. Можех да се закълна, че виждам как Джордж се опитва да се обърне.

След като изразиха почитта си към покойника, те се ръкуваха с всички на първия ред, поднесоха им съболезнованията си и слава богу, си отидоха.

Нямах представа защо изобщо бе дошъл, освен че доколкото знам, италианците никога не пропускат погребение, колкото и да е далечна връзката им с покойника. Сигурно всяка сутрин четат некролозите във вестника, после се обаждат на познатите си да видят дали някой е чувал за Анджело Качаторе или там който е гушнал букета и взимат решение да отидат на поклонението въз основа главно на нежеланието си да обидят семейството. Даже да не е тяхното.

Тъй или иначе, Франк Белароса имаше други мотиви да отдели половин час от напрегнатия си живот на престъпник, за да присъства на поклонението на Джордж Алърд и да прати огромен венец — искаше да се намъкне в живота ни със Сюзън. Той всъщност вече ебеше единия от нас и в онзи момент това не бях аз.

Обаче бях обещал на Сюзън да не мисля за това, така че насочих вниманието си към радостни неща, например че ще видя Едуард и Каролин, че пак сме заедно със Сюзън и към хлъзгавата вана в банята за гости на Станхоупови.

След двайсетина минути станах и разгледах цветята покрай стените. Познавах много от изпращачите им, включително старите ми приятелчета Джим и Сали Рузвелт, които нямаше да пристигнат в Ню Йорк за погребението на Етел Алърд, въпреки че познаваха Алърдови от четирийсет години. Към същата категория спадаше сестра ми Емили — много ми се искаше да беше дошла, поне за семейната среща, но тя поддържа колкото може по-малко връзки с тоя свят, защото отдавна е заключила, че майка ни е луда, а всички останали, които живеят тук, са пленници на нездравословно минало.

И като стана дума за Хариет, веднага познах, че саксията с мушкато на стойка е от нея. Тя е крайно зелена и не подарява на никого откъснати цветя. Обикновено носи или праща саксии с магданоз, копър или нещо от тоя род. Тъй де, майка ми си е шантава, ама поне не беше донесла в траурния дом „Уолтън“ доматен разсад.

Видях огромен букет с картичка, на която пишеше „От Джон, Сюзън, Каролин, Едуард, Уилям, Шарлот и Питър“. Знаех какво правят на картичката първите четири имена, обаче си нямах представа защо Уили Скръндзата, Шарлот Празноглавата и Питър Негодния не са пратили свой букет. Повдигна ми се от самия факт, че съм на една картичка заедно с тях. Как щях да изтърпя да съм любезен с Уилям през остатъка от живота му?!

Разгледах и другите цветя и с удоволствие прочетох много имена от едно време, хора, които може и да се бяха преместили, но бяха научили за смъртта на Етел Алърд — въпреки всичките си недостатъци тя беше набожна жена, добра приятелка на неколцина избрани и една от последните връзки със зенита на именията и живелите в тях дами и господа, свят, който мразеше и към който по ирония на съдбата принадлежеше повече, отколкото съзнаваше.

Разгледах и останалите няколко букета и накрая видях малка картичка, поставена в много голям букет от бели лилии. На нея пишеше:

„Най-искрени съболезнования от Антъни, Меган и Анна“.