Нелсън Демил
Скъпи Джон! (48)

46.

Феликс Манкузо говореше по мобилния си телефон.

Изчаках прав да свърши и казах:

— Госпожа Сатър не се чувства добре. Трябва да насрочим нова среща. Мога утре да дойда в службата ви, ако ви е по-удобно.

Той ме погледна.

— Всичко наред ли е?

— Просто е разстроена.

Специалният агент кимна.

— Всичко това е много тежко за нея. Но се налага да ви отнема още десетина минути. И ще трябва да поговоря с госпожа Сатър, когато е готова.

— Тя едва ли може да прибави нещо повече от информацията, която ви дадох, или от онова, което вече знаете, но вие си решавате. Може да й се обадите по телефона. — Седнах на бюрото си. — Слушам ви.

Господин Манкузо ме погледна в очите.

— Първо, трябва да знаете, че Антъни Белароса, изглежда, е изчезнал. Не сме сигурни дали е свързано с този случай, с някакви негови проблеми или със смъртта на Джон Готи. Може да е просто поредното му изчезване. Много от тези хора периодично изчезват за известно време. Понякога по работа, но най-често за удоволствие.

Не внимавах много какво ми говори Феликс Манкузо, защото мислите ми все още бяха насочени към Сюзън, обаче успях да попитам:

— Възможно ли е да е мъртъв?

— Да, но не го смятаме за вероятно. Според детектив Настаси съпругата на Белароса, Меган, не изглеждала особено разтревожена, че е заминал, без да даде друго обяснение, освен че ще пътува по работа.

— Може и тя да желае смъртта му — предположих не само на шега.

— От полицията го търсят, за да разговарят с него и да го осведомят за подадената от вас жалба, да му покажат, че е под наблюдение. Естествено, те биха искали Белароса да направи някакво инкриминиращо изявление, за да могат да го арестуват. За съжаление обаче той е изчезнал по неизвестни причини.

Ако му бях consigliere, щях да го посъветвам да отиде в полицията и най-любезно да заяви, че отказва да отговаря на каквито и да било въпроси в отсъствието на адвоката си. В моя свят се постъпва така — само че в неговия човек не сътрудничеше на ченгетата. Тъй че, да, изчезването му, преди от полицията да са го предупредили да ги държи в течение за местонахождението си, беше хитър мафиотски ход. Пък и няма нищо незаконно в това да напуснеш дома си.

— Можете ли да извадите заповед за ареста му? — попитах все пак.

— Обмисляме няколко начина да представим случая в щатски или федерален съд, но освен че е издирван за разговор, въз основа само на вашата жалба, не разполагаме с достатъчно основания, за да убедим съдията. Обаче ще опитаме. — Замълча за миг. — От единайсети септември насам установявам, че новата ми работа в Контратерористичната спецчаст е по-лесна от гледна точка на това какво позволяват съдилищата и законът, но Антъни Белароса не е заподозрян в тероризъм. Той е старомоден мафиот и всичките му граждански свободи остават в сила.

— Споменах ли ви, че видях в кабинета му снимка на Осама бен Ладен с автограф?

Манкузо се усмихна.

— Във всеки случай, въпреки че не е необичайно, изчезването на Антъни Белароса е обезпокоително в контекста на този случай и е интересно в контекста на проблемите му в организацията.

— Проблемите му със Салваторе Д’Алесио ли имате предвид?

— Навярно. Ще видим дали ще се появи на погребението на Джон Готи.

— Надявам се някой да открие трупа му, за да мога най-после да се наспя.

Тая тема привлече вниманието на специалния агент.

— Имате ли оръжие?

— Да, пушка. Двуцевка.

— Можете ли да боравите с нея?

— Зареждаш два патрона, вдигаш петлетата, прицелваш се и дърпаш спусъка — отвърнах малко рязко. — Служил съм в армията, а госпожа Сатър е стреляла по панички и патици. — Прибавих: — Пушката е нейна.

— Добре. ФБР и полицията не съветват гражданите да оказват съпротива на нападател в дома си, нито да притежават или купуват оръжие с цел…

— Ясно ми е, господин Манкузо. Уверявам ви, че нито аз, нито госпожа Сатър ще направим засада на Антъни Белароса пред дома му, но ако някой проникне в тая къща с намерението да ни нанесе телесни повреди, ще реагираме адекватно. Запознат съм със закона.

— Знам… Ако Антъни Белароса се прибере вкъщи или установим местонахождението му, някой от Бюрото или полицията ще ви съобщи.

— Надявам се.

— Проверих във Втори участък — патрулките им са информирани за случая. Бюрото също може да установи наблюдение в района.

Кимнах и специалният агент се спря на още няколко подробности, после ме помоли да изясня или доразвия някои мои предишни наблюдения. Явно отлично си спомняше всичко, което бях казал днес, а вече се бях уверил, че не е забравил и събитията отпреди десет години. В това отношение имахме нещо общо.

Още не бях дошъл на себе си след случилото се със Сюзън и въпреки облекчението, което изпитвах, след като бях смъкнал тоя товар от плещите си, бях в лошо настроение заради поредното изравяне на тая история. И освен откровената ми изповед трябваше пак да преживея унижението да съм американският Рогоносец номер едно на седмицата.

— Господин Сатър?

— Да?

— Попитах дали в къщата живее още някой.

— Не… Хм, наскоро почина една стара семейна приятелка, госпожа Алърд, и очакваме гости за погребението.

— Кого по-точно?

— Децата ни, Едуард и Каролин. — Казах му на колко години са и той си записа. Продължих: — Сигурно и родителите на госпожа Сатър, Уилям и Шарлот Станхоуп, макар че те може да отседнат другаде. Братът на госпожа Сатър, Питър, може да дойде за Деня на бащата.

— Ясно. Значи става дума за неделя. Не е за вярване, че месецът свършва толкова бързо.

— Не и за мен.

— Някой живее ли в къщичката до портала? — полюбопитства той.

— Това е вратарската къщичка, в която живееше наскоро починалата госпожа Алърд. До миналата неделя и аз живеех там.

— Сега някой живее ли там?

— Със смъртта на Етел Алърд къщата премина във владение на Амир Насим.

— Тя я е оставила на Амир Насим, така ли?

Щеше да ми отнеме прекалено много време да му обясня, че Етел Алърд се е чукала с Август Станхоуп и затова е получила право на пожизнено ползване, и тъй нататък, въпреки че като юрист господин Манкузо щеше да разбере правната страна на въпроса, обаче, като бивш семинарист, нямаше да му стане приятно, че грехът е бил възнаграден с шейсетгодишно безплатно ползване.

— Госпожа Алърд имаше право на пожизнено ползване. Доколкото разбрах, Насим иска да подсили охраната си и може да постави там свои хора.

— Знаете ли нещо за положението в дома на Насим? — поинтересува се специалният агент.

— Знам, че в къщата има петдесет стаи и че на евентуалния наемен убиец ще му трябва цяла седмица, за да обходи всички. — Продължих по-сериозно: — Доколкото ми е известно, той живее там сам с жена си, но може да има и прислуга. Видях една прислужница. Можете да попитате госпожа Сатър. Тя е по-добре запозната с положението в Станхоуп Хол.

Господин Манкузо си записа информацията и ме разпита за ежедневните ни навици, намеренията ни за пътуване и тъй нататък.

— Не е зле да инсталирате алармена система и да си вземете куче — каза накрая.

— Работим по въпроса.

— Ако можете да си го позволите, бих ви препоръчал да наемете фирма за лична охрана.

— Бел Секюрити става ли?

Той се насили да се усмихне.

— Това може да даде обратния резултат.

— Явно ни заплашва голяма опасност.

— Засега бих казал, че опасността е от степен жълто и се движи към оранжево.

— Но още не е степен червено, така ли?

— Хайде да не се задълбочаваме в тия неща. Има опасност и пак ще трябва да поговоря с полицията, както и със съответните хора в Бюрото. Ще анализираме ситуацията и ще ви държим в течение.

Кимнах и попитах:

— Защо по телефона ми казахте, че според вас заплахата не е непосредствена?

Отговорът му се забави няколко секунди.

— Малко е сложно, но е свързано със смъртта на Джон Готи, със Салваторе Д’Алесио и някои промени, които може да настъпят през следващите седмици.

— С други думи, Антъни Белароса е зает с други неща.

— Общо взето, положението е такова. Антъни Белароса има проблеми със собствената си безопасност и това може би е главната причина за изчезването му. Говори се, че следващия месец единият от тях — или Белароса, или Д’Алесио — ще излезе в пенсия. По традиция по време на поклонението и погребението вендетата е под мораториум.

— Много цивилизован обичай. Това включва ли и вендетата срещу Сатърови?

— Не. Но осигурява на Антъни и Сал една седмица спокойствие един от друг.

— Радвам се да го чуя. А защо не са си уредили сметките още преди десет години?

— И това е свързано със смъртта на Готи и уреденото от него примирие след случая в „Джулио“. Целта на организираната престъпност е да прави пари — а не да води гангстерски войни или да се появява на първа страница във вестниците и по телевизията и да плаши публиката. И тъкмо затова, макар и неохотно, Антъни и чичо му водиха мирно съвместно съществуване през всички тия години. Обаче сега… е, както и във вашия случай, господин Сатър, човек жъне каквото е посял.

Не отговорих.

Всъщност не исках да чуя точно това от свети Феликс, когото си представях като добър рицар, а не като Оная с косата. Но той може би имаше предвид само Антъни и чичо Сал, а не нас със Сюзън.

Манкузо завърши обяснението си за сегашното състояние на нещата с думите:

— Вие с госпожа Сатър не сте на първо място в приоритетите на Антъни, нито навярно даже на второ. Но след като се погрижи за другите проблеми с приятелите и роднините си или след като те се погрижат за проблемите си с него, той трябва да си уреди сметките с госпожа Сатър. Въпросът е личен, но от гледна точка на имиджа му, също е делови. — Помислих си, че ще попита „Capisce?“, ала специалният агент заяви: — По наше мнение положението в момента е такова.

— Ясно. — Замислих се за миг. — Но може да грешите.

— Възможно е. Но не бива да се успокоявате.

— Нямам такова намерение.

— Добре. И ще ви кажа още нещо… ако Салваторе Д’Алесио изчезне или го убият, това ще е доказателство, че Антъни Белароса е жив и си разчиства сметките. А ако открият убит Антъни, вие, Салваторе Д’Алесио и още някои хора ще можете да си отдъхнете.

— Разбирам. Ще се моля за Сали Да-да.

Господин Манкузо не коментира.

Смелих цялата тая информация.

— Е, по практични съображения тая седмица ще трябва да останем тук, обаче…

— Бих ви посъветвал да не правите нищо неочаквано. Дръжте се както обикновено. Ще бъдете заобиколени от хора по време на поклонението, и погребението. И както казах, Антъни Белароса и чичо му първо ще трябва да решат собствените си противоречия. Това е най-логичната стратегия.

— Добре. — Но не бях убеден, че някой може да обвини Антъни в логичност и интелигентност, качества, които безспорно притежаваше баща му. — Значи не смятате, че има опасност за гостите ми… за децата ми, така ли?

— Не съм сто процента сигурен, обаче сериозно се съмнявам, че Антъни Белароса ще направи нещо, което да шокира общественото мнение или да стовари цялата тежест на закона върху главата му. И най-важното, това ще разяри приятелите и партньорите му до такава степен, че ще се обърнат срещу него. А дъщеря ви е прокурорка, което я прави недосегаема за куршуми. — И може би в качеството си на специален агент ми напомни: — На него му трябва госпожа Сатър, може би и вие — само това му е позволено от неговата организация. Онзи, който прати да убият Франк Белароса, не е искал вие с госпожа Сатър и госпожа Белароса да пострадате и точно затова сте живи. Тия хора са професионалисти, а не улични гангстери.

— Радвам се да го чуя. — В такъв случай може би трябваше да отстъпя на Уилям и Шарлот нашата спалня и да дам на Уилям назаем шлифера и шапката си. — По-другата седмица, след като гостите ни си тръгнат, с госпожа Сатър най-вероятно ще заминем.

— Вие си решавате. Но ако наистина заминете, не казвайте на никого къде отивате. Даже на приятелите и роднините си. И не им пращайте картички.

— Ясно. — Но от около петнайсет минути вече не бях сигурен, че със Сюзън изобщо ще заминем някъде заедно.

Господин Манкузо завърши инструктажа си със следното:

— Знам, че вие и, сигурен съм, госпожа Сатър, като добри граждани, които спазват закона, не вярвате, че всичко това може да се случи с вас, и навярно си мислите, че органите на реда трябва да правят много повече, за да ви защитят, но ви уверявам, че взимаме всички мерки да не ви се случи нищо лошо. Отнасяме се съвсем сериозно към случая и го разглеждаме като част от много по-големите проблеми с организираната престъпност.

Можех да коментирам няколко точки от стандартното слово на господин Манкузо, обаче се задоволих само с едно „благодаря“.

Изпратих го и на сбогуване се поинтересувах:

— Ще се отбиете ли при Амир Насим?

— Да, ще използвам случая, че съм тук.

— Не знам дали си е вкъщи, но обикновено си е.

— Вкъщи си е — каза специалният агент.

Не го попитах откъде знае, защото така и така нямаше да ми каже. Но ми каза друго:

— Ще кажа на Насим, че с госпожа Сатър имате проблеми с личната безопасност, също като него, и ще го помоля да се свърже с полицията, ако забележи нещо необичайно или подозрително.

— Той ме помоли да направя същото за него.

— Добре. Територията на имението би трябвало да е обезопасена.

Никога не си бях представял Станхоуп Хол като укрепена територия, но отвърнах:

— Можем взаимно да осигуряваме безопасността си. Навярно би трябвало да сключим договор.

Господин Манкузо се усмихна.

— Просто бъдете добри съседи.

— Имате ли нещо в архива си за Амир Насим?

— Не мога да говоря по тоя въпрос.

— Знам, но като на негов съсед можете да ми кажете дали е изложен на реална опасност.

Той се замисли за миг, после сподели:

— Между нас да си остане, но Амир Насим играе опасна и в същото време доходна игра, като осигурява информация и логистични ресурси на всеки, който може да си позволи услугите му. Тъй че си е създал много приятели — но и много врагове — и проблемът е, че не може да различи едните от другите.

— Защо не го арестувате?

Манкузо остави въпроса ми без отговор.

— Когато напускате имението, бъдете изключително предпазливи и не се колебайте да се обадите в полицията, ако ви се струва, че ви наблюдават, следят или дебнат.

Кимнах и си помислих, че може би трябва да си купя оръжие с цел самоотбрана.

— Няма да е Антъни Белароса, нали разбирате — прибави агентът.

— Да, но… въпросът е толкова личен, че се чудех дали той няма да…

— Категорично не. И ако с чичо му се случи нещо, Антъни ще е поне на хиляда километра, въпреки че и този въпрос е личен.

— Къде се дянаха личната вендета и семейната чест?

— Тук са си. Просто вече не стоят на първо място.

Връчи ми две свои визитки, ръкувахме се и му благодарих за посещението. Той ме помоли да предам почитанията му на госпожа Сатър и каза да му се обади, когато е в състояние.

Изпратих колата му с поглед.

Е, на главата ми висяха прекалено много неща — поклонение, погребение, пристигащи тъст, тъща и деца, ирански двоен агент в господарския дом, полицията, ФБР и накрая, но не на последно място, Антъни Белароса, който се готвеше да ни прати наемни убийци. Като се имаше предвид всичко това, пиратите край сомалийския бряг ми се струваха много по-дребен проблем.

И после, естествено — Сюзън. Желанието ми да я защитя беше много по-силно и това ме накара да осъзная, че съм хлътнал здравата. Обаче нямах представа какво изпитва тя в момента, тъй че трябваше да се кача горе и да разбера — или да се метна на колата и да се поразвея, за да си поразведря главата и да се запася с боеприпаси.

Качих се на втория етаж. Вратата на дневната беше затворена. След кратко колебание я отворих.

Сюзън седеше на дивана, само че сега се беше свила на кълбо в единия му край, заобиколена от възглавнички. Знаех какво означава тая поза — определено не „Ела да ме прегърнеш и целунеш“.

— Отивам до спортния магазин — казах аз.

Тя не отговори.

— Още ли е в Глен Коув?

Мълчание.

Моментално кипнах, което е един от многобройните ми недостатъци.

— Ще остана, но ако искаш, можеш да пренесеш багажа ми в някоя стая за гости. Мога да го направя и сам.

Тя ме погледна, но не каза нищо.

Слязох в кабинета, отворих телефонния указател и намерих въпросния магазин за спортни стоки — беше си на същото място, както и преди десет години.

Излязох под дъжда, качих се в колата и потеглих.

Днес явно нямаше да е един от най-приятните ми дни, ама от друга страна, може би вече не се налагаше да се държа любезно с Уилям и Шарлот.

Карах бавно и използвах тази възможност да помисля за днешния, утрешния и следващите дни.

Реших, че за мен тук няма нищо друго освен нещастие и лоши спомени. Значи щях да се прибера в Лондон още щом приключех с онова, което трябваше да направя. На Сюзън, която спокойно можеше да се оправя и сама, щеше да й се наложи да се грижи за себе си. Щях да я посъветвам да се върне в Хилтън Хед, но иначе нямах никакви задължения към нея, нито пък изпитвах желание да съм част от живота й.

Това не беше вярно, разбира се, обаче трябваше да е прощалната ми реплика, докато си стягам багажа — по-късно можехме пак да опитаме, например след десет години.