Нелсън Демил
Скъпи Джон! (20)

18.

Седнахме един до друг на масата в трапезарията и аз, какъвто съм си организиран и добър професионалист, откривах документите, поднасях й ги за прочит и при нужда и обяснявах мъглявия език. От нея се излъчваше приятно ухание на люляков парфюм.

— Доволна съм, че с това се занимаваш ти, Джон.

— Радвам се, че мога да го направя.

— Само затова ли се върна?

— Ами, дойдох да видя майка ти, естествено. А и аз трябва да си изнеса багажа.

— Можеш да го пренесеш в моята къща — без колебание предложи тя. — Има предостатъчно място.

— Благодаря. Може да се възползвам.

Елизабет се поколеба.

— Бих ти предложила стая, обаче според решението за развод получавам издръжка при условие че не съжителствам с никого.

— Дай да го видя това решение — пошегувах се.

Тя се усмихна и поясни:

— Искам да кажа, не че щяхме да сме в извънбрачно съжителство — просто щях да ти дам една стая… както направи мама. Но Том ще се нахвърли на този шанс още щом узнае.

— Можеш да му кажеш, че съм от неговия отбор.

Елизабет се засмя.

— Обаче ти се носи славата на хетеросексуален.

Усмихнах се.

Тя помълча, после замислено каза:

— Е… издръжката е мизерна, само за няколко години… Ако наистина имаш нужда от квартира, добре си дошъл в гостната ми стая.

— Благодаря. Бих настоял да ти плащам наем, равен на мизерната ти издръжка. — И й напомних: — Ще остана тук известно време, после трябва да се върна в Лондон, за да оправя нещата си там.

Елизабет кимна и отново се заехме с бумагите.

Натъкнах се на документ с дата 23 август 1943-та, с който господин Август Филип Станхоуп, собственик на имота, даваше право на пожизнено ползване на госпожа Етел Хоуп Алърд, домашна прислужница, и нейния съпруг господин Джордж Хенри Алърд, в момента служещ във Въоръжените сили на Съединените щати в чужбина.

Следователно можех да предположа, че интимната връзка между господин Станхоуп и госпожа Алърд, довела до това щедро дарение, е започнала преди тая дата. От правна гледна точка, дарението очевидно се потвърждаваше от многократно получаваните услуги — с други думи, многобройни полови актове — въпреки че тия услуги, направени от госпожа Алърд на господин Станхоуп, не можеха откровено да се опишат в документа.

Във връзка с това, дали някой навремето се беше усъмнил в щедростта на Август Станхоуп? Такова дарение щеше да породи съмнения дори днес. Естествено, освен ако не са го запазили в тайна, докато Август не е ритнал камбаната, и Етел го е показала на Уилям Станхоуп, преди да му щукне да се отърве от Алърдови или да поиска да му плащат наем от скромните си заплати.

Зачудих се също кога Джордж Алърд е научил, че до края на живота си ще живее безплатно във вратарската къщичка на Станхоупови. И как Етел го е обяснила на младия си съпруг, когато се е върнал от война? „Джордж, имам една хубава и една лоша новина“.

Във всеки случай по някое време Уилям е научил за правото на пожизнено ползване на неговия току-що наследен имот и това постоянно го тормозеше, особено когато обяви имението за продан и трябваше да разкрие съществуването на тая тежест с неизвестно времетраене. Спомних си, че когато купи Станхоуп Хол, Франк Белароса не остана очарован, че Етел — Джордж вече беше починал — ще живее в неговия имот. Обаче философски ми каза: „Може пък да ми е на късмет. А и още колко ще живее тя?“ Отговор: десет години повече от теб, Франк.

Във всеки случай тоя документ нямаше отношение към работата ни в момента, затова небрежно го пъхнах обратно в папката му. Елизабет обаче полюбопитства:

— Какво беше това?

— А, дарението за пожизнено ползване. Трябва да остане тук до момента, в който изгуби сила.

— Може ли да го видя?

— Ами… естествено. — Поставих единствената страница пред нея и тя я прочете, после ми я върна. — Сега трябва… — започнах.

— Според теб защо Август Станхоуп е дал на родителите ми право да живеят в тази къща до края на живота си?

— Както пише там, за предана и вярна служба.

— Тогава още не са имали и трийсет години.

— Така е. В документа не пише „дълга служба“.

— Какво не ми е ясно?

Уф, няма нужда да го научаваш, Елизабет.

— Питай майка си — посъветвах я и прелистих следващите документи от купчината. — Добре, тук са последните три данъчни декларации на майка ти…

— Мама каза, че било награда за дълга служба.

Изправен пред необходимостта да отговоря с чистата истина или неубедителна лъжа, предпочетох да не избера нито едното, нито другото и просто продължих:

— Трябва да се свържеш със счетоводителя на майка ти…

— Погледнах я и видях, че се взира в големия сватбен фотопортрет на родителите си над камината. — Майка ти има изплатена застраховка живот с десет хиляди долара обезщетение. Ето ти полицата — трябва да я пазиш на сигурно място.

Елизабет извърна очи от портрета.

— Била е много хубава.

— Наистина. И все още е.

— Баща ми е толкова красив в тая бяла униформа…

Погледнах оцветената фотография и се съгласих.

— Да, били са прекрасна двойка.

Тя не отговори и когато отново се обърнах към нея, видях в очите й сълзи. Адвокат Джон Уитман Сатър вече беше вършил такава работа и имаше готовност. Извадих от джоба си чиста кърпичка и я пъхнах в ръката й.

Елизабет си избърса очите.

— Извинявай.

— Няма нищо. Ще ти донеса вода. — Изправих се и отидох в кухнята.

Както казах, някога с това си изкарвах прехраната. Най-често като уолстрийтски данъчен експерт в града, но в офиса си в Лоукаст Вели се занимавах със завещания, попечителства, дълготрайни пълномощни за здравни грижи, такива неща. Половината ми клиенти бяха възрастни вдовици и сръдливи старци, които отделяха много време да мислят кого да включат в завещанието си и само след седмица лишаваха същия човек от наследство.

Освен това последната воля и завещанието, наред с още някои сродни документи, понякога разкриваха някоя и друга семейна тайна — брат или сестра в заведение за душевно болни, незаконно дете, две любовници в Манхатън и така нататък. Бях се научил да реагирам с професионален стоицизъм, макар че от време на време дори аз се шокирах, изненадвах, натъжавах и често се забавлявах.

Изневярата на Етел Алърд не беше нищо особено в по-широк контекст, особено след половин век. Обаче за порасналото дете винаги е известно сътресение да научи, че майчето е имало любовник, а татенцето се е въргаляло със секретарките си.

Във всеки случай Елизабет, разведена, с две големи деца, покоен баща и умираща майка, може би се чувстваше самотна, определено беше емоционално разстроена и следователно уязвима.

Затова… й налях вода от чешмата. Да, тая вечер не биваше и нямаше да се случи нищо, за което да съжаляваме или да се разкайваме на сутринта. Нали така?

Върнах се в трапезарията и видях, че Елизабет се е овладяла. Подадох й чашата и предложих:

— Хайде да си починем. Искаш ли да се поразходим?

— Искам да свършим с това тук. Ще се оправя.

— Добре.

Отметнахме второстепенните бумаги и отворих плика с последната воля и завещанието на Етел.

— Съставих това завещание след смъртта на баща ти и виждам, че напълно е запазило валидността си през годините. — Продължих с официалния си глас: — Чела ли си го?

— Да.

— Искаш ли да го обсъдиш с нея?

— Не искам да й чета завещанието на смъртното й легло.

— Разбирам. — Аз пък не исках Етел да увеличи сумата от петстотин долара, които завещаваше на „Сейнт Марк“. — Ще запазя това копие тук, за да ни послужи, когато му дойде времето.

Елизабет кимна.

— Тя не ти оставя нищо.

— Защо трябва да ми оставя?

— За всичко, което си направил за нея и татко.

— Малкото, което съм направил, е от чисто приятелски чувства. А майка ти ми се отплати, като ми позволи да държа багажа си в къщата. — Въпреки че ми взимаше наем, когато живеех тук преди десет години, и сега пак щеше да ми взима.

— Разбирам — отвърна Елизабет. — Но щях да се чувствам по-добре, ако от собствеността й… аз съм изпълнител… ти се плащаше хонорар.

Зачудих се дали си мисли, че имам нужда от тия пари. Имах нужда, но не мизерствах. Всъщност в Лондон печелех доста добре, ала за съжаление бях взел там със себе си американския навик да не живея според чергата си. И сега бях в дълга неплатена отпуска.

Нещата обаче се оправяха. Имах предложение от стара и стабилна италианско-американска фирма. Ла Коза Ностра.

— Наистина ще се чувствам по-добре, ако ти се плаща за професионалните услуги — повтори Елизабет.

— Добре, но ще взема хонорара си под формата на мармалад от киселици.

Тя се усмихна.

— И вечерята днес е от мен.

— Дадено. — Поставих десетина папки пред нея. — Вземи тия документи и ги прибери на сигурно място. Ще опитам да посетя Етел утре или в понеделник.

— Това ли е всичко? — учудено ме погледна Елизабет.

— Това са документите, освен тоя списък на лични вещи, включително на баща ти, който съставих. — Побутнах към нея три листа, на които бях нахвърлял списъка на ръка. — Искаш ли да го прегледаме заедно?

— Не особено.

— Е, тогава го прегледай по-късно. Обаче номер четири са шейсет и два долара в брой — намерих ги в кутията за сладки, когато търсех нещо за хапване. — Поставих пред нея един плик. — Ако ги преброиш и се разпишеш на номер четири, можеш да ги вземеш още сега.

Тя пусна плика в брезентовата си чанта, без да преброи парите, и се подписа където й показах.

— С тях ще си поръчаме бутилка хубаво вино.

— Не пропивай цялото си наследство.

— Защо не? Това ли е всичко? — повторно попита Елизабет.

— Почти.

Подадох й втори плик.

— Това са инструкциите на майка ти за погребението.

— Вече имам ксерокопие с последните промени.

Усещах, че започва да губи търпение от прецизните приготовления на майка си за голямото събитие.

— Е, въпреки това го вземи.

Елизабет хвърли плика в чантата си.

— Обичам я, но тя ме побърква — чак до края.

— Сигурен съм, че и нашите деца казват същото за нас — отбелязах.

Тя се усмихна.

— Това ми напомня… има един плик, който майка иска да ти дам… разговарях с нея и тя очевидно иска да почакам, докато си отиде.

Кимнах, мислех си, че сигурно е наемът. Или инструкции какво да облека на погребението й.

— Е, приключихме ли тук? — въздъхна Елизабет.

Изправих се.

— Приключихме. Но трябва да намериш роклята, в която иска да е облечена майка ти. В това време аз ще прибера градинската табела в колата ти и бих искал да вземеш фотопортрета и всичко останало, което решиш да пренесеш тая вечер.

Тя също стана. Спогледахме се.

— Ще дойдеш ли горе с мен? — попита Елизабет.

— Не. Трябва сама да отидеш в стаята й. — Прибавих: — Можеш да надникнеш и в своята някогашна стая.

Тя кимна.

— Колата е отключена. — После излезе от трапезарията и я чух да се качва по стръмното тясно стълбище, водещо до двете спални на втория етаж.

Обикновено не се отказвам от секс, но за всичко си има време и място. Даже за секс. А може би грешно разбирах Елизабет и тя всъщност не беше в настроение за любов с красив отвъдморски чужденец?

„Уважаема г-жо Поуст, аз съм адвокат на възрастна дама, която умира — вече Ви писах за нея — и красивата й дъщеря е изпълнителка на завещанието, затова двамата работим заедно. Въпросът ми е следният: трябва ли да правя секс с нея? (Подпис) От един объркан лонгайлъндчанин (пак).“

Струва ми се, че знам какво би ми отговорила госпожа Поуст: „Уважаеми Объркан лонгайлъндчанин, не. Послепис: Какво стана с бившата съпруга, която живее наблизо? Търсиш си белята, приятелче“.

Тъй или иначе, свалих портрета от стената над камината и забелязах колко е опушен тапетът наоколо. Нов план за мебелиране, с който да се заеме госпожа Насим.

Изнесох фотографията навън, където Елизабет беше паркирала джипа си до моя таурус, и видях, че е БМВ, което предполагаше известно преуспяване в бизнеса или добър адвокат при развода.

Отзад видях и сак с дрехи и предположих, че това е официалното облекло на Елизабет за вечерта.

Отворих багажника и оставих портрета със снимката надолу. На гърба забелязах ръкописен текст. Придърпах го към себе си и прочетох думите, написани с писалка, навярно с почерка на Етел: „Джордж Хенри Алърд и Етел Хоуп Първис, венчани на 13 юни 1942 г. в «Сейнт Марк», Лоукаст Вели, Лонг Айлънд“.

А отдолу, със същия женски почерк: „Върни се у дома жив и здрав, скъпи“.

И накрая, с почерка на Джордж, който също познавах: „Скъпа жено, ще броя дните до мига, в който отново ще бъдем заедно“.

Бутнах портрета навътре и затворих багажника. Е, помислих си, надявам се, че скоро пак ще бъдат заедно.

Помислих си също, може би цинично, че всички бракове започват с надежда и оптимизъм, любов и копнеж, но годините взимат своето. И в случая, през август 1943-та, четиринайсет месеца след написването на тия нежни любовни слова, Етел се беше поддала на самотата или похотта, или я бяха съблазнили с пари и власт — или, спомняйки си сцената на гробището преди десет години, когато Етел изчезна от гроба на Джордж и я заварих край гроба на Август — спокойно можеше да се е влюбила в Август Станхоуп. Или пък всичко това едновременно.

Във всеки случай Етел и Джордж се помирили и прекарали заедно следващия половин век, общо взето щастливо, струва ми се — бяха живели в тая къщурка, бяха отгледали дъщеря си и бяха вършили все по-лека работа в имението, чиито стени и самотни паркове представляваха сигурна защита от попълзновенията на околния свят и по някакъв тайнствен начин ги бяха запазили, двама вечно млади, които са се срещнали тук, влюбили са се, оженили са се и никога не са напускали дома си.

Докато вървях към алеята, която минаваше между вратарската къщичка и стената, чух хрущене на автомобилни гуми по чакъла зад мен. Обърнах се и видях бял джип лексус да се движи към отворения портал. Караше го Сюзън Станхоуп Сатър.

Лексусът намали и погледите ни се срещнаха. Тя беше видяла беемвето, естествено, и може би знаеше на кого принадлежи, но даже да нямаше представа, разбираше, че имам гости.

Неловко е да гледаш в очите бившата любов на живота си, в чиито очи повече не искаш да се вгледаш, и не знаех какво да направя. Да й махна ли? Да й пратя въздушна целувка? Да й покажа среден пръст? Госпожо Поуст? Помогнете ми!

Всъщност ми махна Сюзън, едва-едва, след което излезе през портала и със скърцане на гуми рязко зави надясно по Грейс Лейн.

Установих, че настроението ми се е развалило. Защо Сюзън Сатър все още притежаваше способността да ми въздейства?

Трябваше откровено да си отговоря на тоя въпрос, преди да мога да продължа напред.