Нелсън Демил
Скъпи Джон! (22)

20.

Когато слънцето се показа над стената на имението и нахлу през кухненския прозорец, направих кафе и излязох с чашата си на верандата. Преброих на масата четири празни шишета от бира.

Бях спал облечен на кушетката и се качих горе само веднъж — за да използвам тоалетната. Доколкото знаех, Елизабет изобщо не беше слизала долу.

Отпивах кафе от вдигащата пара чаша и наблюдавах как утринната омара се вдига от моравата и градината.

Както казвахме в колежа: „Да се изчукаш не е голяма работа, обаче да не се изчукаш е адски голяма работа“.

От по-оптимистична гледна точка, това ми се струваше правилният ход. Без ангажименти, без усложнения.

От друга страна, със или без секс, ние с Елизабет в известен смисъл бяхме свързани. Харесвах я, тя беше част от миналото ми и следователно най-вероятно щеше да е част и от бъдещето ми. Десет години бях спал с непознати — може би нямаше да е зле да спя с позната. Ако не друго, сега поне имаше къде да си оставя багажа и можех да разчитам на подслон, ако ми се наложи. Надявах се също, че съм спечелил приятел.

Чух вратата с комарника да изскърцва, обърнах се и видях босата Елизабет да върви по росната веранда, облечена в стария ми халат и с чаша кафе в ръка.

Целуна ме по бузата.

— Добро утро.

— Добро утро.

— Добре ли спа?

— Да. Ти?

— Ами… беше ми малко странно да спя в някогашната си стая. Сънувах тъжни неща… че пак съм момиченце… мама и татко… на няколко пъти се събуждах разплакана.

Кимнах и я погледнах, после се хванахме за ръце. Все още изглеждаше много тъжна, но след това сякаш се отърси и ме попита:

— Знаеш ли това стихотворение? „Върни, о, време, своя бяг! В дете ме превърни за малко пак“.^[1]

— Чувал съм го.

— Това си мислех нощес.

Кимнах и стиснах пръстите й.

— Мислех, че ще се качиш — прошепна Елизабет.

— Повярвай ми, обмислях го.

Тя се усмихна.

— Е, май не бях в много романтично настроение.

— Не. Искала си пак да станеш дете, само за малко.

Елизабет ме погледна и кимна.

— Но… имах нужда от твоята компания. Затова слязох долу. Ти хъркаше на кушетката.

— Хъркам ли?

— Господи, помислих си, че си пуснал прахосмукачката.

Усмихнах се.

— Винаги хъркам от червено вино.

— Значи не пий червено. — Погледна празните бирени шишета. — Гости ли си имал?

Отново се усмихнах.

— Давих голи охлюви в градината.

Все още хванати за ръце, седнахме на масата. Слънцето вече се издигаше високо над стената и лъчите струяха през клоните на дърветата, окъпваха градината и верандата и разнасяха остатъците от омарата. Цареше тишина, нарушавана единствено от чуруликането на утринните птици и от някоя случайна кола по Грейс Лейн.

— Обожавам това време на деня — каза Елизабет.

— И аз.

Помълчахме, наслаждавахме се на началото на един прекрасен летен ден.

— Може ли да ти разкрия една тайна? — накрая попита тя.

— Разбира се.

— Ами… може да го помислиш за глупаво… и почти ме е срам… но когато бях на… някъде на шестнайсет, страшно се бях увлякла по теб.

— Наистина ли?

Елизабет се засмя.

— Въпреки че беше женен… понякога си мислех за теб, докато следвах в колежа и винаги, когато се връщах и те виждах… но после пораснах и ми мина.

— Хубаво. Изобщо не съм подозирал.

— Естествено, че не си. Никога не съм флиртувала с теб, нали?

Замислих се.

— Да, не си.

— Бях добро момиче.

— И още си добро момиче.

— И когато се случи всичко онова със Сюзън и Франк Белароса, не можех да повярвам на разказите на мама, когато ти се пренесе тук… после, след като Сюзън го застреля… исках да ти се обадя или да намина. Дори на няколко пъти се отбих да видя мама, но теб те нямаше… и после мама ми каза, че заминаваш.

Не знаех точно какво да отговоря.

— Много мило от твоя страна. Наистина имах нужда да поговоря с някого.

— Знам. Мама казваше, че си се… затворил в себе си. Но аз бях омъжена и не бях сигурна дали се отнасям към теб като към приятел, или като… нещо друго.

— Разбирам. Много съм поласкан.

— Нима? Е, прекалено си скромен, Джон. Според мен ти избяга оттук, защото след раздялата жените са ти се нахвърлили и е трябвало да си спасяваш живота.

— Позна.

Тя се усмихна.

— А ето и края на моята тайна. Когато чух, че се готвиш да се отправиш на околосветско плаване, ми се искаше да ме вземеш с теб.

Погледите ни се срещнаха.

— Ще ми се да го бях знаел — отвърнах не чак съвсем неискрено.

— Много мило, че го казваш.

— Не го казвам просто така.

— Знам. И все пак е глупава фантазия. Имах съпруг и две деца. Дори да ми беше предложил, по необходимост щях да ти откажа. Заради децата. Да не споменавам за мама. Струва ми се, че ме беше разкрила и хич не беше доволна.

Замислих се за всичко това — колко лесно се променя животът ни, ако нещо бъде изречено или премълчано. Изпитваме едно, а казваме друго, защото така сме възпитани. Имаме своите мечти и фантазии, макар че рядко ги осъществяваме. Според мен всички прекалено ни е страх да вярваме в бъдещето и сме прекалено самопожертвувателни — децата, съпругата или съпругът, службата, хората, — за да бъдем егоисти. И това, предполагам, е хубаво от гледна точка на съхраняването на цивилизованото общество. Тъй де, ако всички постъпват като Сюзън Сатър, всички щяхме да трепем любовниците или съпрузите си, а може би и едните, и другите, или пък просто щяхме да бягаме, за да дирим любов, щастие и живот без отговорности.

В известен смисъл, колкото и да се сърдех на Сюзън за поведението й, почти й завиждах за страстта, за способността да скъса с консервативното си възпитание и сковаващата си социална класа. Или пък просто беше откачалка.

Ала като наруши правилата, тя наруши и закона. Убийство. И въпреки че изтегли картата „Излез от затвора“ — нали си спомняте оная игра „Монопол“, — господин Антъни Белароса пазеше една просрочена сметка, която можеше да реши да си поиска.

— За какво мислиш? — попита Елизабет.

— За неспазването на правилата. И за поемането на рискове. И за влагането на повече сърце, отколкото ум.

Тя кимна и прояви известна проницателност, като отбеляза:

— Това се отнася за Сюзън. По същия начин постъпи Том. Аз никога не съм го правила, за разлика от теб, когато отплава да обикаляш света.

— Е, аз бях поставен в завидното положение да нямам нищо за губене. Единственият ми грешен ход щеше да е да остана тук и да се влача по брачни консултанти.

— Опитай се да разбереш как бракът ти е стигнал дотам. И внимавай да не ти се случва повече. Ако изобщо някога пак се ожениш.

От глагола „женя се“ и всичките му производни и синоними получавам стомашно разстройство, затова смених темата.

— Да ти донеса ли още кафе?

— Не, благодаря. Затова пък аз ще ти направя закуска.

— Не е нужно.

— Настоявам. Като компенсация за снощи.

Не знаех дали има предвид компенсация, задето не ме е завела на вечеря, или задето не сме правили секс.

— В хладилника няма почти нищо — отвърнах.

— Видях. Но можем да си поделим една франзелка и освен това има мармалад от киселици и газирана вода. Останали са и две бири.

— Откъде се взе пък тая франзелка?

Тя се изправи.

— Виждам, че не си имал намерение да ме поканиш да пренощувам.

— Не… Всъщност имах, обаче не се бях подготвил. Може да идем в някое кафене.

— Не, просто се отпусни. Ей сега идвам.

— Добре. — Така че останах да седя на верандата, замислен за нашия разговор, след като не го бяхме направили, който нямаше да се различава много, ако го бяхме направили.

В крайна сметка наистина харесвах Елизабет и бях искал да спя с нея, но сега се радвах, че не го бях направил, и щях да внимавам това да не се случи в бъдеще, за да си останем просто приятели.

Хм, май трябваше да опитам пак. Можехме да се изчукаме само след секунди. Защо всичките тия неща са толкова сложни?

Тя се появи с каничката кафе и напълни чашата ми.

— Закуската ще бъде сервирана след минутка, господин Сатър.

— Благодаря, Елизабет. Обичам франзелките добре препечени — и да са с мармалад от киселици.

— Да, господине. — Елизабет се наведе, разроши косата ми, целуна ме по устните и влезе вътре.

Усетих, че Малкия Джон се събужда и се протяга. Може би имах нужда от студен душ?

Отпих глътка кафе и се опитах да не мисля за секс, за съвършеното тяло на Елизабет или за моята тениска, разкриваща гладката млечнобяла вътрешна страна на бедрата й, за напиращите й под пешкира гърди вчера — те и сега за малко не бяха изскочили от халата ми, когато се наведе. Вместо това се замислих за… е, не можех да мисля за нищо друго освен за секс.

Елизабет се върна с поднос. На подноса се кипреше препечената франзелка, разрязана на две, отворено бурканче мармалад от киселици, бутилка газирана вода „Хилдън“, каничката с кафе и снощните остатъци от сирене и зеленчуци. Тя го сложи на масата и каза с поклон:

— Закуската е сервирана, господине.

— Благодаря. Ще закусиш ли с мен?

— О, не е редно, господине. Но щом настоявате… — Седна и наля вода в две чаши. — Сутрешната ви бира се изстудява, господине.

— Благодаря. — Тъй де, изглеждаше смешно, но зад хумора прозираше не чак толкова далечното минало, когато Алърдови бяха прислужвали на Станхоупови. Мен рядко са ме включвали в тая схема, обаче преди години на няколко пъти се бе случвало да вечерям с господарите в голямата къща и Етел, Джордж и още неколцина прислужници готвеха и поднасяха тържествената вечеря на Станхоуповия клан и техните жалки наперени гости. Всъщност си спомнях поне един случай, в който Елизабет, върнала се у дома от пансиона или колежа, разчисти масата. Зачудих се дали лорд Уилям Скръндзата й е платил. Тъй или иначе, да, Елизабет се държеше смешно и въпреки пародията се почувствах малко неловко.

Тя намаза моята половинка от франзелката с мармалад и каза:

— Правим си го тук, в имението.

Не й отвърнах с нищо духовито.

Елизабет сложи в чинията ми парче сирене.

— Това сирене е зряло на масата цели дванайсет часа.

Усмихнах се.

И се заехме със закуската: приказвахме си за нейните бутици и за промените, настъпили на Златния бряг през последното десетилетие. Тя отбеляза:

— Промените са по-скоро недоловими, отколкото резки. И не е чак толкова лошо всъщност. Новобогаташите изглеждат напълно доволни от своите пет акра земя и полуиндивидуално проектирани имения. — Усмихна се. — Някои жени дори се обличат добре.

Усмихнах се и аз.

Тя продължи:

— Вижте, слушайте мен — дъщеря на прислужници в имение. Но нали знаете… аз съм отгледана край аристократите и получих много добро образование, така че се чувствам част от стария изчезнал свят.

— Наистина си част от него.

— Да, обаче съм от другата част на този свят и сега съм продавачка.

— Собственичка на магазини.

— Благодаря, господине. По-точно — три процъфтяващи магазина. Освен това се омъжих изгодно. Имам предвид, за добра партия. Следващия път ще се омъжа по любов.

— О, недей прави глупости.

Тя се засмя.

— Е, поне децата ми са Корбет и имат добро образование.

— Нали знаеш, живях в Англия седем години и видях най-доброто и най-лошото от старата класова система — казах. — В крайна сметка важен е характерът.

— Това, господин Сатър, май са празни приказки.

— Така си е. Обаче звучи добре.

— Е, на вас ви е лесно да го кажете.

— Аз не съм роден богат — възразих.

— Но произхождате от два знатни рода. Уитман и Сатър. Всички или почти всички са следвали в колеж и нито един от тях не е бил вратар, продавач или прислужник.

Това беше вярно, но доколкото знаех, нито един от тях не е бил червив с пари като Станхоупови. Великият дядо Уолт е бил прочут, ама поезията не се е заплащала чак толкова добре.

Що се касае до Сатърови, те са пристигнали с кораба след „Мейфлауър“^[2] и оттогава все изпускат влака, поне по отношение на парите.

Виж, Станхоупови бяха друга работа. Прапрадядото на Сюзън, Сайръс, спечелил семейното богатство с въгледобивни мини и построил Станхоуп Хол на самата граница между XIX и XX век. Уитманови и Сатърови обаче биха сметнали Станхоупови за фукливи и навярно не особено интелигентни търгаши. И както обичаше да изтъква майка ми — напълно лишени от социална съвест.

„Зад всяко голямо богатство се крие престъпление“ — казва Балзак. Само че в случая със Станхоупови зад тяхното богатство се криеше чист късмет. И те бяха запазили повечето от него чрез алчност, скъперничество и намиране на данъчни вратички. И по тоя въпрос, въпреки че съм вършил безплатно много адвокатски услуги на стиснатия Уили, никога не съм му попълвал данъчните декларации — иначе сега сигурно щях да лежа в затвора.

И все пак в очите на Елизабет всички бяхме в един кюп и всички бяхме благородници, помазани от съдбата и късмета.

В опит да изясня нещата казах:

— Случайно знам, че моите далечни прадеди са били фермери и рибари и един от тях, Илайджа Сатър, бил обесен за конекрадство.

— Няма да кажа на никого.

Продължих с разкритията:

— Между другото, аз съм разорен.

— Е, приятно ми е да се запознаем.

Усмихнах се и предложих:

— Хайде да сменим темата.

— Добра идея. Само едно ще ти кажа, Джон — мисля, че ако беше останал, пак щеше да си щастлив.

— Мога да съм щастлив навсякъде, стига да има кънтри клуб, игрище за поло, яхтклуб и парцелиране на по двеста акра.

— Можеш да откъснеш момчето от Златния бряг, но не и да откъснеш Златния бряг от момчето.

— Добре казано. — Опитах парче гауда. — Днес е по-вкусно.

— Разкажи ми за околосветското си плаване.

— Много е дълго за разказване.

— Имаше ли жени във всяко пристанище?

— Не. Само в Западна Европа, Югоизточна Азия, карибите и Френска Полинезия.

— Много смешно. Е, ще ми разкажеш друг път.

— Ами ти?

— Аз ли? Ами… През последните две години от време на време излизам. Нищо сериозно. В момента не ходя с никого.

Излизам. Ходя. Жените, бях установил, имат повече евфемизми за ебане от ескимоските думи за сняг. И използват малко особена граматика и изрази, когато говорят за любовния си живот. Аз ходя с някого, излизам с някого, срещам се с някого, имам връзка с някого, ходя сериозно с някого, не излизам сериозно с никого, ходя и с други и така нататък. Докато един мъж просто пита: „Чукаш ли някоя?“

Елизабет ме откъсна от унеса.

— Преди или след секс би трябвало да водим този разговор?

— По-добре преди. За да няма никакви недоразумения. — И прибавих: — В Лондон… излизам с една жена.

Известно време тя не каза нищо, после попита:

— Сериозно ли е?

Думата „сериозно“ за мен обикновено се отнася за болестно състояние, например мозъчен тумор, но ми се струва, че знам какво означава в тоя контекст, затова отговорих откровено:

— Тя смята така. Аз — не.

— Добре.

Зарязахме темата.

Честно казано, тоя утринен разговор не вървеше толкова добре, колкото очаквах, и тъкмо започвах да изпитвам колебания за Елизабет, когато тя прояви вече забелязаната от мен проницателност.

— Вече започваш да ми пишеш черни точки. Първо повдигам класовия въпрос и ти си мислиш, че съм наследила комунистическия ген от майка ми, после пък си пъхам носа в любовния ти живот, а ние дори не сме правили секс, и… какво друго?

— Закуската е отврат.

— Ти си виновен за това, не аз.

— Вярно е. Виж…

— Знаеш ли как се пазаруват хранителни стоки?

— Естествено, че знам. Снабдявал съм яхтата си по сергии по целия свят.

— А в Лондон?

— В Лондон си поръчвах доставка вкъщи. Или се хранех навън.

— Ще взема да ти напазарувам.

— Ще дойда с теб.

— Страхотно. — Тя ме погледна. — Мисля, че Сюзън иска да се върнеш при нея.

Не отговорих.

Елизабет обаче не се отказваше лесно.

— Мисля, че искаше да ти го кажа. Ето, казвам ти го.

— Благодаря.

— Интересува ли те моето мнение по въпроса?

— Не. Имам си мое.

— Добре. — Тя стана. — Отивам си вкъщи, после на черква, после на свиждане при мама. Службата е в единайсет, ако искаш да се срещнем там. А може да се срещнем и във „Феър Хейвън“. И ако не си зает, ще те заведа на обяд.

Станах и аз.

— Много искам да прекарам деня с теб, но… не ми се ще да се натъкна на Сюзън в черквата или във „Феър Хейвън“.

— Разбирам.

Що се отнася до поканата за обяд, сам се изненадах от отговора си.

— В четири имам среща за ранна вечеря. — Реших, че й дължа обяснение. — Със същия делови партньор, с когото вечерях миналата седмица, и със семейството му.

— Ясно… Надявам се всичко да е наред.

— Може ли да се срещнем в седем?

— Обади ми се.

— Добре. — Ухилих се. — Може ли да ти помогна с обличането?

— Та ти дори не ми помогна със събличането — върна ми го тя. — Сядай и не ме изкушавай повече. Не искам да ме изпращаш.

— Сигурна ли си?

— Да. — Прегърнахме се, целунахме се… Едното доведе до другото — халатът й, кой знае как, се разтвори и бяхме на около две секунди от това да го направим на масата, обаче тя се отдръпна и си пое дъх. — По-късно. Довечера.

— Добре… довечера.

Елизабет завърза халата си, обърна се и тръгна към вратата, после се обърна и каза:

— Трябва да уредиш нещата със Сюзън, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Знам.

Тя влезе. Аз останах на верандата. Искаше ми се да я последвам, ала знаех, че не бива.

Налях си още кафе и се разходих в буренясалата градина на Етел. Защо зеленчуците не задушават бурените, а става обратното?

Тъй или иначе, налагаше се да пооплевя мислите си. Първо, харесвах Елизабет Алърд. Второ, трябваше да установя контрол над събитията, преди те да установят контрол над мен. А това означаваше да се видя със Сюзън — не утре, нито вдругиден, а още тая сутрин. После, гостуването в дома на Белароса щеше да има някаква цел и да доведе до някакво решение.

А довечера можех да спя с Елизабет — или да спя сам, но много спокойно, за пръв път от цели две седмици.