Нелсън Демил
Скъпи Джон! (72)

70.

Купих всичко от списъка и в местния копирен център направих десетина, ксерокса на писмото на Етел, в случай че Уилям се нуждае от ежемесечно напомняне за причините да сключим нов семеен финансов договор. Когато потеглих обратно по петнайсетминутното трасе до Станхоуп Хол, часовникът на таблото показваше 18:23.

Извадих мобилния телефон на Сюзън и се обадих, но тя не отговори, затова оставих съобщение:

Прибирам се след десетина-петнайсет минути. Позвъни ми, когато видиш, че съм те търсил.

Сигурно взимаше душ или въпреки съвета ми да не излиза навън беше отишла на верандата, без да вземе телефона. Имаше и друга вероятност — да търси още дрехи в мазето.

Когато стигнах на няколко минути от Грейс Лейн, позвъних във вратарската къщичка, за да предупредя да ми отворят портала, обаче не отговори никой. Охранителят може да говореше по другата линия. Или пък беше навън. Или до тоалетната.

Завих по Грейс Лейн и настъпих газта. След три минути стигнах пред портала и си отворих с дистанционното.

Дадох пълен напред още преди двете крила напълно да са се отворили и пътьом хвърлих поглед към вратарската къщичка. Никой не излезе навън и аз продължих по-бързо от обикновено по чакълената алея към къщата за гости. Не бях разтревожен, ала не бях и съвсем спокоен.

Видях, че лексуса на Сюзън го няма и въздъхнах от облекчение. В същото време й се ядосах, задето не ми се е обадила да ме предупреди, че излиза, пък и изобщо, че е излязла. Жените просто никога не слушат какво им говориш.

Паркирах форда, извадих пазарските торби, отключих входната врата и влязох в къщата.

И изведнъж осъзнах, че не е логично. Представях си я просто да се мята на колата си и да отпрашва за нещо, обаче не си представях, че ще прояви неблагоразумието да не ми се обади. Извадих мобилния й телефон от джоба си, за да проверя дали не съм пропуснал обаждането й, но на дисплея нямаше нищо друго освен часа — 18:42.

Хвърлих поглед към стойката за чадъри и установих, че карабината липсва.

И тогава усетих цигарен дим.

Вцепених се и сърцето ми се разтуптя. Пуснах пазарските торби, отстъпих назад към вратата и започнах да набирам номера на полицията на мобилния телефон.

Антъни Белароса излезе от кабинета и ми нареди:

— Хвърли шибания телефон.

Зяпнах го. Носеше синята униформа на Груп Ълтра Зийл и държеше моята карабина — насочена срещу мен.

— Хвърли шибания телефон, иначе си мъртъв.

Не можех да повярвам, че наистина стои пред мен. Манкузо твърдеше, че не бил в града. И че нямало да го направи самият той. И аз му бях повярвал… и в същото време знаех, че всичко това е лично и че Антъни е намислил нещо повече от обикновено убийство.

— Хвърли шибания телефон!

И стреля.

Чух куршума да изсвирва покрай лявото ми ухо и да се забива в дебелата дъбова врата зад мен.

— Ако исках да те убия, вече да си мъртъв. Обаче не ме принуждавай да те убия. — Антъни насочи пушката към гърдите ми. — Хвърли го!

Пуснах телефона на пода.

Той прехвърли карабината в дясната си ръка.

— Да, стиска ти, ама нещо с акъла хич ни няма, а, Джон?

— Къде е Сюзън?

— Добре е. Запазих я, докато се прибереш.

— Антъни…

— Млъквай. Въоръжен ли си?

Поклатих глава.

— Сваляй сакото.

Съблякох си сакото.

— Хвърли го! — нареди ми той.

Пуснах и него на пода.

— Добре, събличай се да видим какво носиш.

Не помръднах.

— Сваляй шибаните дрехи, иначе ще ти пръсна капачките на коленете, кълна се!

— Къде е Сюзън?

Белароса младши се ухили.

— Гола е, както ще си и ти. Както ще сме всичките. Хайде. Събличай се.

Отново не помръднах. Антъни стоеше на по-малко от пет метра от мен и не можех да го нападна, преди да натисне спусъка.

Той насочи карабината към краката ми и стреля два пъти. Не усетих нищо и чак после разбрах, че се е целил в една от пазарските торби. По пода потече някаква течност.

— Това беше последното предупреждение. Събличай се. Бавно.

Съблякох си дрехите и ги пуснах на пода.

— Обърни се.

Обърнах се.

— Добре, хубавецо. Нямаш нито оръжие, нито предавател. Тотално си се преебал. Обърни се.

Завъртях се с лице към него. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, устата ми беше пресъхнала. Опитах се да разсъждавам хладнокръвно. Какво е намислил? Защо не съм мъртъв? Сюзън добре ли е? Е… знаех отговорите и на трите въпроса.

Антъни носеше кобур с пистолет. Откачи от колана си белезници и ми заповяда:

— Дръж. — Оставих ги да се ударят в гърдите ми и да паднат на пода. — Сложи си белезниците, задник такъв, иначе ще те прострелям в краката. — И пак насочи карабината към коленете ми. — Хайде, Джон! Нямам цяла нощ на разположение, еба ти. Искаш ли да видиш Сюзън? Сложи си белезниците и ще идем да я видим. Щото аз искам да я видиш.

Клекнах и протегнах ръка към белезниците. Бих могъл да скоча от това положение и да се хвърля към него, ала той го знаеше и отстъпи назад, вдигна приклада до рамото си и се прицели в мен.

— Веднага!

Вдигнах белезниците и си ги сложих на китките.

— Добре, сега ще се качиш по стълбището на четири крака. Действай!

Клекнах на пода и запълзях към стълбището. Антъни мина зад мен и чух, че спуска резето на входната врата.

Изкачих стълбището на четири крака. Той ме следваше на разстояние.

— Насочил съм пушката право в голия ти задник и пръстът ми е на спусъка.

Прецених възможностите си, но всъщност нямаше нищо за преценяване. Исках само да се уверя, че Сюзън е жива — тогава щях да мисля какво да правя.

— Тони откара лексуса на жена ти — каза той. — Надявам се, че нямаш нищо против. Мислиш си как успя да ме гепи тоя тъп жабар, а? Нали така? Това ли си мислиш, умнико?

Тая мисъл ми беше минала през ума и се ядосвах на себе си, че съм проявил такава глупост. Само че нападателят винаги има предимство. Покойният му чичо щеше да се съгласи с мен.

— Вие с жена ти се мислите за много умни, еба ти. Или може би с тъпата ти жена сте си мислили, че няма да дойда, и сте се отпуснали.

Стигнах до площадката на стълбището и Антъни изкомандва:

— На четири крака — посока спалнята.

Бързо ме изпревари и като продължаваше да се цели в мен, отиде до вратата на спалнята. После спря и се вторачи в мен, докато пълзях по коридора към него.

— Да, на тъпата ти жена й се обадиха от вратарската къщичка, ама беше Тони и й вика: „Имам пратка за вас, госпожо Сатър. Ще ви я донеса, когато проверявам наоколо, както ме помоли мъжът ви“. Тъй че трябва да внимаваш с кого приказваш, Джон. Оня от охраната, дето разговаря с него, може да работи за мен. Нали така? Ей, кажи нещо. Кажи нещо умно.

— Майната ти.

— Това не е много умно. Не мога да повярвам, че исках да те взема на работа. Я се виж — чисто гол, на четири крака, с белезници, и пълзиш натам, накъдето ти кажа. Значи всъщност не си толкова умен, еба ти. Пък аз не съм толкоз тъп, колкото ме мислеше… Добре, спри.

Спрях на два метра от вратата на спалнята.

— Та Тони звъни на вратата и тя поглежда през шпионката, вижда човек в униформата на охраната и му отваря. Адски тъпо, нали? Трябваше да си тука да я видиш, Джон, когато Тони я бутна навътре, а аз влязох след него. Тя само ме зяпна и веднага се сети кой съм. А после си спомни Тони от едно време, когато се ебеше с баща ми. Викам й: „Ти уби баща ми, курво“, и си помислих, че ще се изпусне в гащите. И тогава тя значи се опита да вземе тая пушка от стойката за чадъри и трябваше да я съборя на земята по гъз.

— Ти си истински мъж.

— Млъквай! Защо държиш пушка до вратата? Проблеми ли очакваш? — Антъни се изхили. — Тая богата курва изобщо може ли да стреля с пушка? — Разбра, че въпросът му е глупав. — Тая курва застреля баща ми без причина…

— Казах ти каква е причината.

— Лъжеш, копеле, ама тая вечер ще изтръгна истината от вас двамата. — Отвори рязко вратата, влезе в спалнята и нареди: — Ела да видиш жена си.

Понечих да се изправя, ала Антъни извика:

— На четири крака, копеле!

Запълзях в стаята.

— На колене!

Изправих се на колене.

Сюзън лежеше гола на леглото и ми трябваха няколко секунди, за да разбера, че китките и глезените й са вързани за страничните стълбове. Устата й беше залепена с бяла лепенка.

Тя обърна глава към мен и видях страха в очите й. Но благодарих на Господ, че е жива.

Антъни затвори вратата зад мен.

— Та ето я, Джон. Нали искаше да я видиш — е, сега и двамата можем да я видим, цялата. И виждам, че наистина е рижа.

Продължих да се взирам в Сюзън, тя също ме гледаше. По лицето й се стичаха сълзи.

Понечих да се изправя и той ме удари с приклада между плешките. Строполих се по очи на пода. Останах да лежа, не толкова зашеметен, колкото се преструвах, и се опитах да преценя на какво разстояние е Антъни от мен.

— Ставай! — нареди той.

Разбрах, че се е отдалечил, така че останах неподвижен с надеждата, че ще се приближи достатъчно, за да ме удари отново.

Вместо това той стреля в пода до лицето ми, което ме накара да подскоча.

— Ставай, иначе следващият изстрел ще е в гъза ти! — извика Белароса младши.

Изправих се на колене, поех си дъх и погледнах Сюзън. Тя се мяташе на найлоновите въжета, с които я бяха завързали. Плачеше и се опитваше да изкрещи. По лицето й имаше червени следи, явно от удари. На леглото лежеше кожен колан. Познах го — беше от моите.

— Ще изнасиля жена ти и ти ще гледаш от първия ред — осведоми ме Антъни.

— Гадно копеле!

— Не. Аз съм добър човек. Казах ти: жените и децата не ги пипа никой. Няма да я убия, но когато свърша с нея, и на двамата ще ви се иска да сте мъртви.

Не отговорих, но знаех, че трябва да направя някакъв ход, макар и лош. Къде беше двуцевката? Нямаше я там, където я бях подпрял на нощното шкафче. Може би беше в килера?

Антъни заобиколи леглото и опря дулото на карабината в главата на Сюзън.

— Иди до радиатора — заповяда ми. — Пълзи, задник такъв. Мърдай!

Знаех, че ако се подчиня, ще ме заключи за тръбата на радиатора и това ще ме лиши от всякакъв шанс да обърна положението в наша полза.

Белароса младши вдигна кожения колан от леглото, отстъпи назад и го стовари върху бедрата на Сюзън. Тялото й се изви нагоре и чух през лепенката приглушен вик.

Той замахна пак. Извиках: „Не!“ и запълзях към радиатора под прозореца. Междувременно се огледах и забелязах халата и гащичките на Сюзън на пода, както и двата куфара, съборени от стойките за багаж. Дрехите бяха пръснати по килима. Къде беше двуцевката?

— Застани на колене до тръбата с гръб към стената. Искам да можеш да виждаш добре.

Подчиних се. Антъни откачи втори белезници от колана си и ми ги подхвърли. Удариха ме по лицето.

— Заключи се за радиатора.

Поколебах се и той изсумтя:

— Нещо се ебаваш с мене, Джон. Не искам да те убия. Искам да гледаш. Не се ебавай с мен и аз няма да се ебавам с теб.

Заключих лявата си китка за радиаторната тръба и застанах на колене, втренчен в него.

Антъни остави пушката на скрина и ме погледна.

— Добре, да започваме веселбата.

Отиде до долния край на леглото и плъзна очи по тялото на Сюзън.

— Е, виждам защо баща ми я е чукал. Хубави цици, готин гъз и страхотни крака.

Имаше готов сценарий, фантазия, и знаех какво е намислил. Надявах се наистина да не възнамерява да извърши двойно убийство.

Белароса младши запали цигара и каза:

— Та значи заминавате за Лондон. Що бе? Не ви ли харесва тука? Да не сте се уплашили от нещо?

Дръпна от цигарата.

— Просто за да знаеш какво да очакваш, Джон — сега ще гледаш как ще ми духа, после ще я наеба толкова яко, че повече няма да става за теб.

Не отговорих. Антъни продължи:

— И гледай хубаво, задник такъв. А когато всичко свърши, двамата ще си затваряте шибаните усти и ще благодарите на Господ, че сте живи. Ако отидеш при ченгетата, кълна се в гроба на баща си, ще я убия, ще убия и децата ви. Ако отидеш при ченгетата, няма да има милост за тях. Ясно?

Кимнах.

— Добре. Значи разбра правилата. Никой няма да умре. Просто ще трябва да живеете с тая мисъл и всеки път, когато чукаш жена си, двамата ще си спомняте за мен. Ясно?

Кимнах пак.

— Хубаво. И без това, к’во ти пука? Баща ми я е чукал, аз ще я чукам, може после да я пуснем и на Тони. Нали така? — Погледна ме. — Нещо напоследък не чувам устата ти да работи много-много, умнико.

Дръпна лепенката от устата на Сюзън.

— А ти какво ще кажеш, курво?

Тя изхлипа и си пое дъх.

— Моля те. Просто направи каквото искаш и ни остави на мира.

Мафиотът хвърли цигарата си на килима и я стъпка. После попита:

— Ти що ми накълца картината бе, Джон?

Не отговорих и той се обърна към Сюзън.

— Тая картина ми харесваше, а мъжът ти я прееба. Сега ще трябва да ми нарисуваш нова. И когато свършиш, с Джон ще дойдете вкъщи да ни я подарите с Меган. Ясно?

Сюзън кимна.

— Добре.

Антъни се ухили и ме погледна.

— Нали, Джон? С жена ти ще се отбиете на кафе. Точно като едно време. Ще седиш там, като преди десет години, когато знаеше, че баща ми чука жена ти, само че тоя път аз ще съм я чукал. И няма да кажеш абсолютно нищичко за това.

Кимнах. Имаше голяма вероятност, помислих си, да се измъкнем живи и ако някога успеех да се приближа до Антъни Белароса толкова, че да пия кафе с него, щях да съм достатъчно близо и да забия нож в сърцето му.

— И двамата ще се държите любезно с жена ми, ще донесете бутилка вино и ще й кажете: „Много хубава къща имате, госпожо Белароса“ и: „Благодаря, че ни поканихте, госпожо Белароса“.

Разбирах, че така си е фантазирал своето отмъщение — очевидно от доста отдавна. И щеше да го проточва, да ни се подиграва, да ни унижава, изобщо да направи всичко възможно, за да го запомним завинаги.

И тогава се сетих за другата картина в кабинета му, „Отвличането на сабинянките“. И сега ми стана ясно — или винаги ми е било ясно? — защо е там, до платното на Сюзън.

Тоя кретен беше невъобразимо самоуверен и си мислеше, че може да изнасили Сюзън и да ни се хили презрително всеки път, когато ни види. И аз исках да си мисли точно така. Казах му:

— Само не я наранявай.

Той ми се усмихна.

— Даже ще й стане гот. Като едно време с баща ми.

— Моля те — промълви Сюзън. — Просто го направи и си върви. Няма да кажем на никого.

— Адски си права, че няма да кажете.

Видях, че си поглежда часовника, и се зачудих дали гони някакво разписание, или чака Тони да се върне.

Антъни запали нова цигара и продължи:

— Когато свърша с жена ти, ще се обадя на Тони и когато дойде, може вече истински да се позабавляваме.

Не отговорих.

— Да. Тая нощ ще е мнооого дълга. Ама все е по-добре, отколкото да сте мъртви.

Погледна Сюзън.

— Добре, миличка. Стига си чакала. Възбудена ли си?

Тя не отговори.

— Хайде де, кажи ми, че си възбудена.

— Възбудена съм.

Антъни се засмя, отиде при скрина на Сюзън и взе фотоапарата, който беше приготвила за куфара.

Угаси фаса си върху скрина и разгледа фотоапарата. Направи три снимки на Сюзън, после и на мен. Накрая го хвърли на леглото. — Добре, ще използваме цялата лента по-късно, когато дойде Тони. Ей, нали нямате нищо против лентата да остане у мене? Ще ви пратя снимките. — Погледна ме. — Ако доживееш дотогава. Което зависи от това дали тя ще е мила с мен. И утре искам двамата да се качите на самолета. Ясно? Искам да се разкарате. След тая нощ ще имате нужда от дълга почивка. — Разкопча токата на колана си и го хвърли върху скрина. Събу си обувките, съблече се и хвърли дрехите си на пода.

Беше възбуден.

— Как ти се струва това, миличка? Мислиш ли, че ще можеш да го поемеш целия?

Тя кимна.

Той извади джобно ножче и преряза найлоновото въже на лявата й китка, после обиколи леглото и направи същото с останалите три.

— Добре, курво, ставай. — Хвана я за косата, дръпна я да се изправи и я блъсна на пода. — Застани на колене така, че мъжът ти да те вижда.

Сюзън коленичи до леглото и погледите ни се срещнаха. Кимнах и й казах:

— Спокойно.

Антъни се ухили.

— Тъй ли? Спокойно значи? Добре. И аз съм спокоен.

Опря острието под брадичката й.

— Не се опитвай да направиш нещо, че ще ви убия и двамата. Ясно?

Сюзън кимна.

— Хубаво… — Антъни пристъпи към нея. — Лапни го.

Тя се поколеба. Белароса пак я хвана за косата, притегли лицето й към слабините си и хвърли поглед към мен.

— Гледай, че ще й насиня задника с колана.

Кимнах.

— Отвори си устата — заповяда й той. — Точно така… лапни го, курво… добре… уха, колко е гот… Джон? Глей само как ми духа…

Изведнъж изпищя, изпусна ножа и отскочи назад.

Сюзън падна по очи и се претърколи под леглото. Антъни се държеше за слабините, превиваше се и стенеше от болка, после се хвърли на пода, пъхна глава под завивката и заопипва отдолу.

— Антъни, шибано копеле такова! — изкрещях. — Тъп лайнар! — Хванах радиатора и го разклатих в неуспешен опит да го отскубна от тръбата. По дяволите! — Антъни!

Той се надигна и бързо заобиколи от отсрещната страна на леглото.

— Шибана курва! Мъртва си, курво!

Видях главата и раменете на Сюзън да се показват над леглото и после, когато Антъни почти стигаше до нея, тя се изправи и бавно и решително опря приклада на двуцевката в рамото си. Той беше на няма и метър от нея, но се закова на място и ахна.

— Какво…

Чух гърмежа и видях как дясното рамо на Сюзън отскача от отката. Антъни полетя назад и се строполи на пода.

Сюзън превключи на втората цев, пристъпи към него, отново вдигна приклада към рамото си и насочи пушката към лицето му.

— Сюзън!

Тя ме погледна.

— Недей!

Антъни Вдигна дясната си ръка сякаш да се предпази.

— Сюзън! Намери ключовете за белезниците — викнах. — Бързо!

Тя отново погледна Белароса, хвърли двуцевката на леглото и извади ключовете от джоба на панталона му.

После клекна до мен и ме отключи. И двамата мълчахме. Бързо станах, отидох при вратата и я заключих. Обърнах се към Антъни. Той притискаше длани към гърдите си и стенеше.

Грабнах Сюзън в прегръдките си. Цялата трепереше.

— Седни… — Побутнах я към един стол и я накарах да седне. — Добре ли си?

Тя кимна и се вторачи в Антъни.

Застанах над него. Очите ни се срещнаха. После спуснах поглед към дясната страна на гърдите му, към раната и видях, че между пръстите му се процежда кръв. Бях очаквал да видя гърдите му осеяни със сачми, обаче Сюзън беше стреляла от цевта с куршум за елени. Не ми трябваше много време, за да открия дупката в бледосиния тапет зад мястото, където беше стоял.

— Сам си го изпроси — казах му.

Устните му помръднаха и от тях се изтръгна хриптене:

— Майната ти…

— Не, майната ти на теб.

Кръвта, която се стичаше изпод дланите му, вече беше смесена с червена пяна, което означаваше, че е засегнат белият дроб. Лошо, но можеше да оцелее… ако стигнеше до болницата. Забелязах кръв и по пениса му, но това беше най-малкият му проблем.

Сюзън продължаваше да седи и да се взира в него.

— Добре ли си? — повторих.

Тя кимна, без да откъсва очи от Антъни.

Вдигнах халата и гащичките й от пода и й ги подадох.

— Ще повикам полиция.

Сюзън ме хвана за ръката.

— Недей!

— И линейка.

— Не! Не и този път.

Погледнах я и отстъпих.

— Добре… облечи се.

Антъни се мъчеше да каже нещо. Сюзън клекна, доближи ухо към устните му и се заслуша. След това поклати глава.

— Никаква линейка. Ще умреш.

Белароса посегна към нея, но тя отблъсна ръката му, изправи се и влезе в дрешника.

Аз отидох в моя, обух си дънки и облякох риза, върнах се при Антъни и клекнах до него. Дишаше мъчително, от дупката в гърдите му се чуваше свистене. Кръвта от изходната рана попиваше в килима и от устата му се стичаше тъмна кръв, което беше лош признак — имам предвид за него.

В такива случаи входната и изходната рана се запушват, та въздухът да не излиза от дробовете, и раната на гърдите се стяга силно, за да се ограничи кървенето. Обаче дали исках да го направя?

Сюзън излезе от дрешника по дънки и пуловер. Хвърли небрежен поглед към Антъни.

Извадих лентата от фотоапарата, взех карабината, пушката и колана на Антъни с кобура и пистолета. Хванах Сюзън за ръка, отключих вратата, изведох я от стаята и слязохме долу.

Отидохме в кабинета. Хвърлих оръжията на кушетката и настаних Сюзън на фотьойла. После налях две чаши бренди.

Тя отпи голяма глътка. Последвах примера й, седнах на бюрото и вдигнах телефона.

— Джон. Недей.

Не й обърнах внимание и набрах номера на полицията. Отговори ми телефонистка.

— Искам да съобщя за нахлуване в частен дом, опит за изнасилване и стрелба.

Дадох й адреса и докато пращаха полицейски коли и линейка, й изложих някои подробности.

— До пет минути — каза телефонистката.

Предупредих я за железния портал, който може би щеше да им се наложи да разбият.

— Смятате ли, че в имението има още престъпници? — попита тя.

— Имало е още един, но мисля, че си е отишъл и чака шефът му да му се обади.

— Добре, господине, просто чакайте там с жена си и моля ви, обезопасете огнестрелното оръжие.

Благодарих й и затворих.

— Ще пристигнат до пет минути — казах на Сюзън.

Тя ме погледна.

— Антъни ще умре ли дотогава?

— Не знам.

— Целех се в сърцето му. Обаче той мръдна.

Нямаше какво да отговоря, но я похвалих:

— Ти си много смела и много находчива.

Сюзън отново отпи от брендито.

— Не бях много находчива, когато отворих вратата.

— Сигурно и аз щях да постъпя като теб.

Тя не отговори, ала видях, че гледа двуцевката на кушетката.

— Трябва да го проверим — каза Сюзън. — Преди да дойде полицията.

Естествено, спомних си Франк Белароса, проснат на пода в „Джулио“ с пробита сънна артерия. „Спри кръвта“. Главното правило в първата помощ. И аз бях спрял кръвта. Той оцеля и ето че десет години по-късно бяхме тук и се борехме с последиците.

Сюзън стана и посегна към пушката на кушетката.

— Сюзън.

Тя ме погледна.

— Преди да дойдеш… той ми каза: „Ти и мъжът ти си мислите, че сте много умни, еба ти, много високопоставени…“

— Знам какво ти е казал.

— „… и могъщи… Е — каза ми, — когато приключа с тебе, никога повече няма да си същата… и шибаният ти мъж никога повече няма да те гледа по същия начин… и ще трябва да живееш с тая мисъл, курво, както аз живях с мисълта, че ти уби баща ми…“ — Взе двуцевката. — И можело толкова много да ми хареса, каза ми, че можело пак да си поискам.

Изправих се и застанах между нея и вратата.

— Не можеш да го убиеш. Няма да ти позволя.

Тя се втренчи в мен, държеше пушката все едно държи бебе.

— Много съжалявам за всичко, което ни се случи, Джон.

— Въпросът е приключен.

— Ти съжаляваш ли, че спаси живота на Франк?

Съжалявах. И не съжалявах.

— Постъпих както трябва.

— Напротив.

Погледнах я.

— Така ли смяташе и навремето?

Отговорът на Сюзън се забави няколко секунди.

— Не — каза накрая. — Но после… Искаше ми се да го беше оставил да умре. И сега… няма да повторим същата грешка.

Протегнах ръка.

— Дай ми пушката.

Тя ми я даде.

— Той заплаши, че ще убие децата ни. Така че ти се погрижи за него.

Поколебах се. Погледите ни се срещнаха.

— Направи го заради Едуард и Каролин.

Бях мислил да убия Антъни и щях да го направя, без да се подвоумя, когато представляваше опасност за нас. Обаче хладнокръвно да убиеш ранен човек не е същото. И все пак… ако останеше жив… щеше да има следствие, публичен процес, свидетелски показания за случилото се… и над нас винаги щеше да виси същата заплаха… а ако беше мъртъв… е, мъртвият си е мъртъв. Чисто и просто.

Поех си дъх.

— Ще ида да го проверя.

Качих се по стълбището и спрях пред спалнята. Уверих се, че селекторът е включен на лявата цев, заредена със сачми за едър дивеч, и отворих вратата.

Той лежеше на пода. Гърдите му още се надигаха и спускаха.

Клекнах до него.

Ръцете му бяха отпуснати и кръвта от раната течеше по-бавно. И вече нямаше пяна с въздух.

Лицето му беше толкова бяло, че наболата брада по бузите му приличаше на черна боя. Проверих пулса му, после и сърцето му — биеше много бързо, за да компенсира падането на кръвното налягане.

— Антъни.

Клепачите му трепнаха.

— Антъни! — Зашлевих го и той отвори очи.

Спогледахме се. Устните му помръднаха, но чух само някакво клокочене.

— Когато идеш в ада и видиш баща си, разкажи му как си дошъл тук и кой те е застрелял. И го питай дали е истина, че е искал да напусне семейството си със Сюзън. Антъни? — Отново го плеснах. — Чуваш ли ме?

В очите му все още имаше някакъв живец, ала не знаех дали ме чува, или в ушите му бучи прекалено силно, както се случва, защото сърцето отчаяно се опитва да изпомпи последната кръв по вените и артериите.

— Предай на баща си и че му благодаря за оная последна услуга — казах високо аз.

Клепачите му отново потрепнаха и разбрах, че ме е чул.

Продължавах да го наблюдавам. Очите му вече бяха широко отворени и следяха движенията ми. Помислих си, че може и да остане жив.

Сюзън влезе в стаята и ме погледна, после погледна него, но не каза нищо.

Навън завиха полицейски сирени.

— Иди да им отключиш — казах й. — Бързо.

— Трябва да го направиш, Джон, иначе ще го направя аз.

— Върви. Ще се погрижа за него.

Тя отново ме погледна, след това Антъни, обърна се и излезе.

Вперих очи в него. Проявяваше прекалено много признаци на живот… и полицаите бяха навън — беше твърде късно да изстрелям сачмите.

Забелязах, че кръвта по раната му се е съсирила и не тече свободно, а само се процеждат капки. „Спри кръвта… пусни кръвта“.

Коленичих върху гърдите му и той се облещи ужасено. Пъхнах показалец в раната му, натиснах колкото може по-навътре в топлия му гръден кош и когато издърпах пръста си, кръвта бликна отново.

Продължих да натискам гърдите му с цялата си тежест — те конвулсивно се вдигаха и спускаха, после престанаха.

Изправих се, отидох в банята, измих си ръцете и хвърлих двуцевката на леглото.

После слязох долу. Сюзън стоеше при отворената врата. На двора имаше две полицейски коли, неколцина униформени полицаи бързо се приближаваха към къщата.

Прегърнах я през раменете и й казах:

— Свършено е.