Нелсън Демил
Скъпи Джон! (59)

57.

Каролин успя да слезе за закуска в девет, но не и Едуард.

— В Лос Анджелис е шест сутринта — напомни ми Сюзън.

— Сега сме в Ню Йорк — отвърнах. — Пък и шест часът навсякъде по света е нормално време за ставане.

Майка и дъщеря извъртяха очи към тавана и се върнаха към мюслито и вестниците си.

Валеше и възможностите ни бяха ограничени, но решихме да отидем в града и да посетим някой музей, а после, естествено, Сюзън искаше да отиде на пазар за дрехи с Каролин. Моята задача беше да насиля Едуард да си купи костюм и няколко нови спортни сака.

Докато чакахме да се яви принц Едуард, прегледах таблоидите и намерих материал за Джон Готи. Най-новото в развиващата се сага с неудобното тяло на господин Готи беше това, че то продължаваше удобно да си лежи в траурния дом „Папаверо“, обаче, както вече знаеше Манкузо, в събота сутрин, с други думи утре, щяха да го пренесат в параклиса на гробището „Сейнт Джон“ в Куинс. Външни лица не бяха поканени.

По тоя въпрос все още нямаше вест от господин Манкузо относно местонахождението на Антъни, макар специалният агент да беше обещал, че при всички случаи ще ни се обади от гробището, за да ни съобщи дали Белароса младши е сред избраната група поканени приятели и роднини. Освен това аз лично имах предчувствието, че следващата публична поява на Антъни Белароса ще е или на погребението на чичо Сал, или на собственото му последно изпращане. Само да не беше моето или това на Сюзън.

Тъй или иначе, статията в таблоида се впускаше в известни подробности за кариерата на господин Готи, включително убитите лично от него хора и ония, чието убийство бил поръчал, например на боса си Пол Кастелано, застрелян пред „Спаркс“, един от ресторантите, чиито бифтеци обожавах. Хрумна ми, че ако преди десет години бях очистил партньорите си, сега още щях да съм на Уолстрийт 23 и на вратата щеше да виси само моето име.

Е, това щеше да е екстремен управленски подход, който едва ли подхождаше на реномирана стара кантора. И все пак…

По отношение на личния му живот в репортажа се споменаваше за трагичната смърт на дванайсетгодишния син на господин Готи, Франк, сгазен, докато карал колело на улицата пред дома им в Хауард Бийч, Куинс, от техния съсед Джон Фавара. Случаят бил определен като злополука, но злополука или не, след четири месеца господин Фавара изчезнал и ни вест, ни кост от него. Спомнях си тая трагедия и когато четири месеца по-късно прочетох за изчезването на господин Фавара, се зачудих дали някой не го е посъветвал, че ще води по-здравословен и дълъг живот, ако напусне квартала.

Ала човек никога не бива да критикува чуждите лоши решения. Тъй де, колкото и малко вероятно да изглежда, всеки може да се окаже съсед на мафиотски бос, който има лична вендета срещу него. Всъщност познавах едно такова семейство. Дали не трябваше да се изселят?

Друга лична информация за покойния Джон Готи беше това, че също като Франк Белароса, той бил голям почитател на Николо Макиавели. Е, приятно е да видиш сурови мъже, които се стремят да усъвършенстват ума си, като четат ренесансовите майстори. Човек никога не е прекалено стар, за да научи нещо ново за човешката природа, например как да печели приятели, да влияе на хората и да управлява княжество или престъпна империя.

По тоя въпрос в статията също се отбелязваше, че господин Готи се възприемал като Цезар. Помислих си, че явно се е опитвал да съчетае тия два различни управленски подхода — диктатурата и коварството. И очевидно беше успял в известна степен, също като Франк Белароса, който освен последовател на Макиавели беше и страшен фен на Бенито Мусолини.

Такива хора, италианци или не, обичат властта, обичат и да я упражняват. И от примерите за подражание, които си избират, веднага става ясно откъде произхождат. Антъни Белароса обаче, Малкия Цезар, неуспял наследник на бащината си империя, страдаше от мания за величие. Само че не това беше моят проблем — а че Антъни е опасен главорез, който действа импулсивно. Навярно притежаваше добър инстинкт, също като баща си, защото определено не беше останал толкова дълго жив благодарение на ума си. Спомнях си, че надхитряването на Франк Белароса приличаше на борба на умове с достоен противников пълководец, докато с Антъни беше като надхитряне на хищен звяр, който не притежава разум, а само празен стомах, който трябва да бъде напълнен.

Е, назад към Джон Готи. Във вестника се споменаваше и склонността на господин Готи към костюми на Бриони за две хиляди долара.

— Ще купя на Едуард костюм на Бриони — казах на Сюзън.

— Хубави ли са?

— Превъзходни. Струват около две хиляди долара. — И прибавих: — Шият ги на ръка в Италия.

— И ти трябва да си купиш.

— Защо не? Може да получим отстъпка.

 

 

Едуард се появи към десет и докато пиеше кафе, Сюзън му приготви любимата му закуска от пържени яйца, наденица и маслени бисквити. Това беше и моята любима закуска, така че заявих:

— И аз ще хапна същото.

— Няма.

Тъй де, нали някой се опитваше да ни убие — какво отношение имаше към моето дълголетие фактът, че ям нездравословна храна? Май нещо пропусках, а?

 

 

Сюзън беше решила да наемем кола с шофьор за приключението ни в града — за да не чакаме на дъжда таксита и да не търсим места за паркиране — И автомобилът пристигна в единайсет. Вярно си е — богат или беден, добре е да си имаш парички.

Първата ни спирка в Манхатън беше музеят „Фрик“ на Пето авеню. Попитах Сюзън дали приятелката й Чарли Фрик работи там. Тя не отговори и аз тъй и не разбрах, обаче не я видях там.

Поехме час и двайсет и седем минути изкуство, след което си поръчахме страхотен обяд в „Ла Гулу“, един от любимите ми ресторанти в Северен Ийст Сайд.

Дълбоко в душата си Едуард си остава нюйоркчанин и повечето му приятели живеят в тоя град, ала си е избрал кариера, а може би и живот, които ще го задържат на Западното крайбрежие. Сюзън не може да го приеме, но ако притежаваше богатството на Станхоупови, щеше да измисли как да върне Едуард в Ню Йорк. По ирония на съдбата срещу скромната инвестиция от петдесет хиляди долара аз можех да помоля Антъни да намери начин да ускори получаването на нейното наследство. Всъщност не беше хубаво да си мисля такива неща. Пък и си беше чисто хипотетично — имах своя шанс, обаче моментът не беше подходящ.

След обяда колата ни остави с Едуард пред „Бриони“ на Източна Петдесет и втора улица, а дамите продължиха нататък, за да обсадят и плячкосат Медисън и Пето авеню.

Едуард обича да пазарува също колкото мен, но все пак му поръчахме костюм на Бриони и съответните аксесоари. Той всъщност не искаше костюм за две хиляди долара, обаче аз му казах, че така ще зарадва майка си, пък и платихме с нейната кредитна карта, тъй че всичко му струваше само малко време и скука. Костюмът щеше да е готов след два месеца и щяха да го пратят в Лос Анджелис. В следващия си живот искам да съм син на Сюзън Станхоуп. Да, тя ми беше казала да поръчам и за себе си, но пък трябваше да започнем да пестим, въпреки че Сюзън още не го беше осъзнала.

С Едуард решихме, че ни стига толкова пазаруване за един ден, и той се обади на шофьора по мобилния си телефон. Колата ни взе и ни закара в Йейл Клъб на Вандербилт Авеню.

Седнахме в голямата главна зала, почетохме вестници, поговорихме си и изпихме по няколко чаши доматен сок, в който, струва ми се, някой беше сипал водка.

Сюзън позвъни на Едуард в пет и той я осведоми, че пием следобедния си чай в Йейл Клъб. Добро момче. Крушата, дървото и така нататък.

 

 

Трафикът в дъждовния петъчен час пик беше адски натоварен, така че се прибрахме чак след седем.

Смаяно установих, че багажникът на колата е пълен с кутии и торби, и се наложи да мобилизираме общите си сили, плюс тия на шофьора, за да ги внесем вътре. Но преди да успея да направя каквато и да било саркастична забележка, Сюзън ми съобщи:

— С Каролин ти купихме вратовръзка.

Е, стана ми много неприятно заради онова, което щях да кажа, и отвърнах:

— Благодаря. Надявам се, че не сте се охарчили много.

Помислих си, че трябва да издебна момент насаме и да кажа на Сюзън да си пази жълъдчетата за евентуално предстоящия паричен глад, обаче по тоя въпрос тя беше информирана не по-зле от мен и може би правеше точно това — трупаше Армани, Ескада, Прада и Гучи за черни дни. Чудесна идея. Освен това, след поръчката на костюма на Бриони, поддържахме италианската икономика в добра форма.

Проверих телефонния секретар. Имаше няколко съобщения, но нито едно от господин Манкузо, който във всички случаи щеше да се обади на мобилния телефон на Сюзън, ако имаше да ни съобщи нещо важно.

Отворих си и електронната поща и установих, че съм получил имейл от Саманта. Гласеше:

„Утре следобед пристигам в Ню Йорк. Чакай ме в седем в «Марк».“

Добър хотел, но се съмнявах, че ще се получи. Бързо започнах да пиша: „Мафията иска да ме убие и ще се женя. Не е за вярване, обаче…“ Трябваше да има и по-добър начин да й го кажа. Изтрих написаното и започнах отначало: „Скъпа Саманта, ние с бившата ми жена отново се събрахме и…“

Сюзън влезе в кабинета и ме попита:

— На кого пишеш имейл?

Натиснах клавиша за изтриване.

— В кантората.

— Защо?

— Подавам си оставката.

— Добре. — Тя придърпа един стол и се настани до мен. — Ще ти помогна.

— Ами… — Погледнах си часовника. — Може да отнеме доста време, а и трябва да тръгваме за погребалния дом.

— Ще отнеме само няколко минути.

Явно беше настъпил моментът да изгоря мост, който бях възнамерявал да запазя. И тъй, с помощта на Сюзън написах много любезно, тактично и позитивно писмо на лондонските ми шефове, с което ги уведомявах колко трудно е това решение за мен и изказвах надеждата си, че няма да ги затрудня, и тъй нататък, уверявайки ги, че след няколко седмици ще пристигна в Лондон, за да събера личните си вещи, да въведа в работата заместника си и да подпиша съответните документи за раздялата ми с кантората.

— Кажи им, че ще се жениш — предложи Сюзън.

— Защо?

— За да разберат защо няма да се върнеш.

— Излишно е.

— Ще се зарадват за теб.

— Изобщо не ги е грижа. Те са британци.

— Глупости. Кажи им.

Е, съобщих им добрата новина, която за няколко наносекунди щеше да стигне до Саманта по телефон или имейл.

Натиснах бутона за изпращане и писмото замина за Лондон. Тия неща би трябвало да имат едноминутно забавяне, в случай че размислиш или поне докато не разкараш жена си или гаджето си от стаята.

Е, нали се опитвах да се подсигуря отвсякъде, да предвидя всички възможности? В крайна сметка обаче трябваше просто да се хвърля с главата надолу и да се надявам на най-добрия изход.

Ако се наложеше да напусна Сюзън, това нямаше да е резултат на желанието ми — щях да го направя, за да осигуря бъдещето й и бъдещето на децата ни.

Напълно възможно беше и самата тя да вземе това трудно решение по същите причини. Майчинският инстинкт кара жената да закриля децата си. Напълно ги разбирам жените.

— За какво си мислиш? — попита Сюзън.

— За теб, Едуард и Каролин… колко е хубаво, че имаме възможност да прекараме заедно известно време.

— Имаме възможност да прекараме заедно остатъка от живота си.

И тъкмо това беше другият проблем.