Нелсън Демил
Скъпи Джон! (43)

41.

Дъждовни облаци скриваха луната и правеха нощта непрогледна. Бях помолил Сюзън да шофира и когато стигнахме до затворения портал на Станхоуп Хол, натиснах бутона на дистанционното. Двете крила бавно се отвориха навътре.

Продължихме покрай вратарската къщичка и порталът автоматично се затвори зад нас.

Тристаметровата алея, която водеше до къщата за гости, беше тясна, извита, мрачна и от двете й страни се издигаха огромни дървета, ала Сюзън винаги виждаше в това по-скоро предизвикателство, отколкото опасност, така че започна да набира скорост.

— Намали.

— Джон…

— Спри!

Тя удари спирачки.

— Какво…

Пресегнах се и изключих фаровете.

— Продължавай. Бавно.

Сюзън ме погледна, после разбра и бавно потегли по алеята. Чакълът хрущеше под гумите.

— Не мога да повярвам, че трябва да го правим — тихо каза тя.

— Насим го прави всяка вечер — се пошегувах, за да разведря обстановката.

Помолих я за джиесема й и Сюзън ми го даде. Набрах номера на полицията, но не натиснах бутона за обаждане.

Къщата за гости се появи на стотина метра отляво. Видях и светлините на Станхоуп Хол, който е на около четиристотин метра по-нататък. Ако ни наблюдаваше с бинокъл, Насим можеше да си помисли, че сме терористи и идваме да го убием.

Приближихме къщата за гости. Вътре светеше. Две външни лампи също светеха — над входа и на каменния стълб на завоя за Станхоуп Хол. Сюзън зави наляво и влезе в отбивката.

— Заобиколи в предния двор.

Тя се подчини и обърна джипа към отбивката.

Дадох й мобилния телефон и й казах:

— Ще проверя къщата, а ти стой тук и бъди готова бързо да потеглиш и да се обадиш в полицията. — Прибавих: — И натисни паникбутона на връзката с ключовете си.

— Джон, ако смяташ, че има опасност, хайде просто да отидем на хотел.

— Не смятам, че има опасност, но трябва да вземем нормалните предпазни мерки.

— Това не е нормално.

— Вече е. Стой тук. — Усмихнах се. — И не заспивай.

— Джон…

Слязох от джипа, отидох при входната врата и проверих дали е заключена, после тръгнах към страничната алея, която водеше към розовата градина, за да видя дали има отворени или счупени прозорци.

Заобиколих към задната веранда, проверих прозорците и вратите и надникнах вътре. После отидох от другата страна на къщата. Когато стигнах до ъгъла, нещо помръдна в мрака. Вцепених се.

Бях оставил включена в дневната една лампа, която осветяваше част от страничната морава. Някой влезе в осветения участък. Беше Сюзън.

— Всичко изглежда наред.

— Казах ти да останеш в колата.

— Нали останах. После слязох. Много дълго те нямаше.

Страшно и се ядосах, но в същото време бях впечатлен от смелостта й. Сюзън не е от плахите, не обича заповеди и не понася мъже, които искат да я защитават. Бях го виждал десетки пъти в морето и по време на езда. Затова спокойно й казах:

— В казармата ме научиха, че всички трябва да изпълняваме заповедите и да правим само каквото са ни казали, за да няма изненади. — Отбелязах: — Ако бях въоръжен, можех да те застрелям.

— Изчакай да се оженим.

Доникъде нямаше да стигна с логика, затуй се отказах, отидох при кухненската врата, отключих я и наредих:

— Чакай тук.

Влязох, уверих се, че вратата на мазето е заключена, после набързо обиколих първия етаж, като включвах лампите във всяко помещение. Както вече казах, къщата е голяма и нямах намерение да я претърсвам стая по стая при всяко наше прибиране. Но засега, докато полицията не разговаряше с Антъни Белароса, докато аз не се срещнех с Феликс Манкузо и докато не се снабдяхме с оръжие, щях да го правя, поне вечер. Да не говорим, че проверката показваше на Сюзън, че опасността е реална.

Тя не изчака навън и влезе във вестибюла. Отново й наредих:

— Чакай тук. — Качих се на втория етаж и проверих петте спални, после се върнах долу и я заварих в кабинета. Явно имаше проблем с думата „тук“.

Тъкмо отваряше имейла си.

— Нашите пристигат утре… — И след като ми обясни кога и как Уилям и Шарлот ще яхнат метлата, прибави: — Полетът на Едуард е в четвъртък вечер, а Каролин моли да й съобщим, когато Етел почине, за да вземе влака и да дойде за поклонението.

— Добре. — Забелязах, че лампичката на телефонния секретар мига, и го включих на външно прослушване. Разнесе се умореният и напрегнат глас на Елизабет: „Мама почина тази вечер в осем и петнайсет. — Последва кратка пауза. — Ще ви се обадя утре, за да ви съобщя подробностите за погребението. Още веднъж ви благодаря, че сте толкова добри приятели“.

Помълчахме за миг, после Сюзън набра номера на Елизабет. Отговори телефонният секретар.

— Много съжаляваме, Елизабет — каза Сюзън. — Но знаем, че тя е намерила покой при Господ. Ако можем да помогнем с нещо за погребението, моля те, обади ни се.

Наведох се към телефона.

— Обади ни се. Не се мъчи да организираш всичко в траурния дом сама. Бихме искали да се включим и ние.

Сюзън затвори и каза:

— Спомням си смъртта на Джордж. Тогава си помислих, че завършва една епоха… и че с него си отива късче от детството ми.

Отидох при бара.

— Нещо за пиене?

— Да. Каквото и да е.

Сипах две брендита, докато Сюзън разпращаше имейли и информираше съответните хора за смъртта на Етел.

Ето че Етел Алърд бе мъртва. Както и Джон Готи, спомних си. Двамата бяха починали с разлика от броени дни. Бях сигурен, че освен тоя факт между тях не е имало почти нищо общо. И все пак смъртта на тия двама души поставяше отпечатъка си върху моя живот — смъртта на Етел ми беше помогнала да се завърна у дома, а смъртта на Готи можеше да пусне на свобода зъл дух, чакал в бутилката десет години.

Чукнахме се.

— За Етел — каза Сюзън.

— Етел ме върна у дома — казах.

Сюзън кимна и направи не чак толкова неочаквано признание:

— Аз я помолих да ти приказва за мен.

— Знам.

— Много егоистично от моя страна да искам такова нещо от умираща жена.

— Струва ми се, че тя с удоволствие изпълни молбата ти — уверих я.

— Да, и на мен ми се струва така — съгласи се Сюзън.

Взехме чашите си горе, съблякохме се и си легнахме.

Поговорихме си, почетохме, после Сюзън заспа. Аз станах и слязох в мазето да потърся пушката. И пак не успях да я намеря, затова отидох в кухнята и взех един дълъг готварски нож, върнах се в спалнята, заключих вратата и избутах скрина пред нея.

Седнах на леглото, замислен за всички събития, които се бяха случили в определена последователност, за да се озова в тая стая с готварски нож на нощното шкафче.

Е, можеше да е и по-лошо — например да изчезна в морето. Или още по-зле — да се оженя. Или по-добре — Франк Белароса да намери оня ресторант в Глен Коув преди десет години и никога да не види нито Алхамбра, нито Сюзън Сатър.

Но едни неща се случват, а други — не, хората живеят и умират и накрая трябва да престанеш да се чудиш защо е така, и да започнеш да мислиш поне с един ход пред оня, който ти готви фатален удар.

Угасих лампата, ала останах полубуден през цялата нощ.