Нелсън Демил
Скъпи Джон! (49)

47.

Познавах собственика на спортния магазин, някой си господин Роджър Баник, винаги услужлив и търпелив, когато водех Едуард или Каролин за различни принадлежности за спорт и къмпинг. Бях идвал и аз за екипировка за подводен риболов и някои морски дреболии, тъй че отначало си мислех да му кажа кой съм, обаче господин Баник сигурно щеше да си спомни злоупотребата на Сюзън с оня пистолет и тъй като бях дошъл да купя оръжие и боеприпаси, реших, че е по-добре да остана анонимен — поне докато не се наложеше да му представя документ за самоличност.

Обясних му целта на посещението си и се престорих, че не съм особено добре запознат с огнестрелното оръжие и боеприпасите, макар че, сигурен съм, излишно преигравах. Господин Баник ме заведе в отдела за големите момчета в дъното на магазина и ме попита дали стрелям по панички, или ходя на истински лов, и ако да, за какъв дивеч.

— Много голям — осведомих го.

Той ми предложи съответните патрони за едър дивеч. Купих и кутия патрони за елени — те могат да пробият адски голяма дупка в човек.

Собственикът носеше пистолет в кобур, което е задължително, ако продаваш оръжие. Искаше ми се да купя два такива, за мен и за чантичката на Сюзън, но както споменах, за да носиш такова оръжие, трябва да имаш специално разрешително, каквото можех да получа, но щеше да ми отнеме половин година — с други думи, твърде късно. За нещастие, на Сюзън й се водеше оня проблем с пистолета и се съмнявах, че властите ще погледнат благосклонно на молбата й.

И все пак имах нужда от оръжие за самозащита извън имението, така че поисках да разгледам карабините и господин Баник ми ги показа с удоволствие.

Вдигнах един стар уинчестър от Втората световна, трийсеткалиброва карабина M-1, с каквато бях стрелял в казармата. Тия пушки са дълги по-малко от метър и идеално влизат под автомобилна седалка, а може би даже в някоя от големите ръчни чанти, каквито съм виждал да носят дамите.

— Тази карабина е точна на разстояние около триста метра и може да повали елен, но се използва главно за дребен дивеч и като оръжие за лична защита — осведоми ме господин Баник. — На вас за какво ви трябва?

Не ми се щеше да му казвам, че ще я нося в колата, защото ме преследват мафиоти.

— За домашна защита.

— Аха, отлично. На госпожата ще й хареса — лека е, две кила и нещо, полуавтоматична, с мек откат.

— Направо ще се влюби в нея. Подарък е за годишнината ни — споделих.

Господин Баник разбра, че се майтапя — или поне се надяваше, — и се засмя.

Взех кутия патрони за карабина трийсети калибър и два комплекта за почистване на пушки. Собственикът прибави като подарък нашивка с американското знаме, която веднага си представих пришита върху ловджийското ми яке или пижамата ми.

Забелязах на стената да виси оранжев костюм за химическа защита, наред с чудесна колекция противогази. При предишното ми идване в магазина ги нямаше, така че се поинтересувах:

— Много ли костюми за химическа защита и противогази продавате?

— Продал съм някой и друг противогаз… ама няма клиенти за костюмите. Обаче замразено-сушените порциони и кутиите с вода вървят много добре. И детекторите за радиация.

Не отговорих, но бях щастлив да чуя, че търговията на господин Баник процъфтява и че Златният бряг е напълно подготвен. Животът в САЩ определено се беше променил.

Докато попълвах документите за карабината и боеприпасите, той изчисли сметката ми. В официалните формуляри не се задаваха прекалено много тъпи въпроси. Като документ за самоличност показах паспорта си. Кредитната ми карта Американ Експрес още беше валидна, въпреки че не си спомнях в последно време да съм плащал таксата, така че приключихме сделката успешно.

Господин Баник уви карабината в обикновена кафява хартия, за да я занеса до колата, без да обезпокоя купувачите или органите на реда, и прибра другите ми покупки в голяма найлонова торба с надпис „Спортни стоки — екипировка за къмпинг — оръжие“. Нито дума за противогази.

Името ми и може би адресът в бланката, както и лицето ми, изглежда, започваха да му се струват познати. Виждах, че си спомня нещо — може би веселите ми посещения в магазина с децата. Или по-скоро нещо, което е чел или гледал по телевизията преди десет години.

— Ааа… да — произнесе господин Баник сякаш на себе си.

Благодарих му за отзивчивостта и докато крачех към изхода, забелязах, че ме наблюдава, навярно загрижен, че пак ще ни види с госпожа Сатър по вечерните новини. Е, не че нямаше такава вероятност.

 

 

Вече не валеше, обаче небето тъмнееше и в далечината тътнеха гръмотевици. Явно скоро пак щеше да завали.

Когато се прибрах в Станхоуп Хол, имах късмета да се натъкна на Амир Насим — стоеше пред новопридобитата си вратарска къщичка и разговаряше с двама мъже в костюми. Интериорни дизайнери? Едва ли. Спрях и слязох от форда. Господин Насим остави компанията си и се приближи към мен.

Разменихме приветствия — държеше се малко хладно, може би заради отказа ми да убедя Сюзън да му продаде къщата си. Освен това разбираше, че положението ми в имението очевидно е трайно. От друга страна, той получаваше вратарската си къщичка по-рано, отколкото бяхме предполагали и двамата.

Сигурно го беше смутило и посещението на Феликс Манкузо. И имаше две възможни причини да се обезпокои от интереса на ФБР: или просто не искаше да му идват на гости агенти от Бюрото, или Манкузо му беше съобщил за проблемите на Сатърови с мафията. Или и двете.

Обаче господин Насим си беше любезен пич и ми каза с фалшива усмивка:

— Научих, че имам повод да поздравя вас и госпожа Сатър.

Не ми се щеше да отхвърля поздравлението му, като го осведомя, че в момента с госпожа Сатър не си говорим.

— Благодаря.

— Тук ли възнамерявате да живеете?

Всъщност нямаше как да знам дали ще остана да живея в имението, преди да съм се върнал в къщата за гости, за да видя дали багажът ми не е събран. Освен това, ако му подхвърлех идеята, че може да заминем, предложената от него продажна цена щеше да падне и щях да се простя със своите десет процента. Все пак му отговорих сериозно:

— Ние си харесваме къщата.

— Хм… съобщете ми, ако промените плановете си.

— Вие ще сте първият, на когото ще съобщим.

Визитата на господин Манкузо явно не фигурираше в дневния ред на Насим.

— Възложих на частна охранителна фирма да проучи обстановката и да ми препоръча как да подсиля охраната на имението — информира ме той по повод двамата господа, които висяха пред вратарската къщичка.

— Добра идея — уверих го и го посъветвах: — Не прибягвайте до услугите на Бел Секюрити. Те са мафиотска компания.

Нямах представа дали прие думите ми на шега, или сериозно, но отговори:

— Използвам друга фирма.

— Добре. И във връзка с това — предполагам, че сутринта сте разговаряли със специален агент Феликс Манкузо.

— Да — потвърди той. — Агент Манкузо ми каза за безпокойството ви с госпожа Сатър относно евентуален проблем, свързан със събития, които са се случили преди години.

— Точно така. Явно всички имаме проблеми с безопасността и много ще се радвам, ако координираме усилията си в това отношение.

Иранецът обмисли думите ми и сигурно заключи, че искам да се възползвам от охранителната му фирма безплатно.

— Разбира се, можем да го направим — съгласи се Насим и отбеляза: — Живеем в едно имение и достъпът ни до него е общ, тъй че трябва да обсъдим въпроса за хората, които имат право да влизат в него. Както е в Алхамбра Истейтс.

Неудачно сравнение, но все пак отвърнах:

— Точно така.

— Първо ще поставя във вратарската къщичка двама униформени охранители, които ще пристигнат скоро — каза Амир Насим. — Ще променя честотата на дистанционното управление, както и кода, и ще наредя порталът да е постоянно затворен. Но естествено, ще дам новия код и честота на вас и госпожа Сатър. — Може би си мислеше, че ще му благодаря.

— Благодаря — казах. Господин Насим определено правеше живота на Сатърови малко по-сигурен, обаче в същото време донякъде затрудняваше влизането и излизането ни от имението. Е, това си беше негово право — къщата за гости се намираше по средата на неговата земя и въпреки че нотариалният акт предвиждаше право на ползване на главната алея, Амир Насим контролираше портала, а следователно и достъпа до алеята. Бях сигурен, че ако не споделяхме общ проблем с безопасността, до един месец щях да се изправя срещу него в съдебната зала. Но засега интересите ни съвпадаха и по щастлива за Сатърови случайност новият собственик на Станхоуп Хол смяташе, че някой иска да го очисти. И това ако не беше късмет!

По въпроса за хората, имащи право на достъп, Насим ме попита:

— Очаквате ли гости, господин Сатър? Или може би има лица, чието влизане в имението смятате за нежелателно?

— Ами, точно днес не очаквам посещение от мафията.

Откровеният ми отговор като че ли го слиса или може би се изненада, че се майтапя с нещо, което не му се струва толкова смешно. По повод въпроса за нежеланите посетители си помислих дали да не му дам описанието на Уилям и Шарлот и да го помоля да нареди да ги спрат и претърсят на голо. Това обаче щеше да стигне до ушите на Сюзън, която нямаше да разбере, че просто съм се пошегувал и господин Насим го е приел на сериозно.

— Във връзка със смъртта на госпожа Алърд очакваме някои гости. — Обясних му за очакваното пристигане на Станхоупови към 17:00, а утре вечер — и на Едуард и Каролин, с кола или такси. Забравих да му кажа за евентуалната поява на Питър в събота или неделя, но пък дано охраната го затвореше тоя непрокопсаник в мазето. Споменах обаче Елизабет Алърд, която той познаваше, и майка ми, която описах като мила старица. Съобщих му и за малката армия обслужващ персонал, наета от Сюзън.

— При това положение ще се наложи да ми дадете списък на тези хора и аз ще го оставя на охраната.

— Ще трябва да измислим някаква система, която да е удобна и за нас с госпожа Сатър.

— Разбира се.

— Необходимо е да имам връзка с вашите охранители и те да имат връзка с нас. Освен това ние с госпожа Сатър трябва да можем да им даваме инструкции.

Това като че ли не му хареса, ала все пак ме увери:

— Сигурен съм, че ще можем да координираме нещата, господин Сатър.

— Чудесно. Триметровата стена покрай Грейс Лейн обаче не би била пречка за мотивиран нарушител. А достъпът до останалата част от имението е съвсем свободен, като изключим дъсчената ограда зад вашата къща и дърветата от двете страни. Тъй че, макар порталът да се охранява добре, трябва да вдигнете почти километър и половина солидна ограда.

— Обсъждаме монтирането на сензорни устройства и трябва да ви предупредя, че нощно време в имението ще патрулира служител с джип и куче — осведоми ме господин Насим. — Ще ви държа в течение.

— Охранителите ще бъдат ли въоръжени?

— Естествено.

Повечето от тия хора бяха действащи полицаи, които работеха на черно, пенсионирани ченгета или военни и можеха да боравят с оръжие. Обаче бях останал с впечатлението — всъщност от Антъни Белароса, — че днес охранителният бизнес в Америка е бясно развиваща се индустрия, а това винаги означава попълване на редиците с некадърен персонал, точно като служителите по летищата.

— Лично се убедете, че миналото на всички от охраната е било щателно проверено, както и разрешителните им да носят оръжие — посъветвах го. — В абсолютно всяка смяна трябва да има поне двама действащи или пенсионирани служители от органите на реда. — И прибавих: — И ги накарайте да се подпишат.

— Радвам се, че имам възможността да разговарям с вас, господин Сатър — отбеляза иранецът.

— Благодаря. И аз. — И за да се проявя като още по-добър съсед и да се отблагодаря за това, че ползвам подсилената му охрана на Станхоуп Хол, предложих: — С удоволствие ще се включа със съответния дял в разходите ви.

— Вашето присъствие тук не ме вкарва в допълнителни разходи — увери ме господин Насим. — Радвам се, че мога да включа къщата за гости и вашата земя в охраняемата зона.

— Благодаря ви, но както се казва, пито-платено, тъй че трябва да настоя да участвам във вашия договор и да плащам директно на охранителната ви фирма своя пропорционален дял съобразно моите десет акра земя.

Той се усмихна.

— Аха, адвокат до мозъка на костите, а, господин Сатър? Виждам, че не си оставяте магарето в калта.

— Съгласен ли сте с моето предложение, или да наема друга охранителна фирма, което може би няма да е много удобно и ще доведе до объркване?

Насим разбра причините за загрижеността ми, както и тактиката ми на изнудване, и се съгласи.

— Добре. Ще ми помогнете ли с договора като юрист?

— Можете да сте спокоен, че нашият договор с охранителната фирма ще отговаря на всички стандарти.

Беше негов ред да си поиграе на изнудване.

— Онзи жив плет, който огражда вашите десет акра, евентуално може да е проблем както за вашата, така и за моята безопасност. Навярно бихте могли да го махнете.

— Бих го махнал, но госпожа Сатър обича да се пече гола и предполагам, че не бихте искали да я видите.

Господин Насим сигурно си помисли, че го предизвиквам или съблазнявам, и отвърна малко рязко:

— Според мен безопасността стои на първо място, тъй че навярно бихте могли да помолите госпожа Сатър да махне живия плет и да построи малко заграждение за своите… контакти с природата.

Отлично попадение, Амир. Пък и идеята му ми се стори съвсем разумна.

— Ще обсъдя въпроса с нея.

— Благодаря. — Той се замисли за миг и прибави: — Ако с госпожа Сатър решите, че това положение не е по ваш вкус, навярно ще обмислите предложението ми да купя вашия имот.

Лично аз бих го обмислил, обаче имотът не се водеше на мое име. Бях наясно също, че след като се намира насред земя, чийто параноичен или основателно уплашен собственик е наел въоръжена охрана с кучета, къщата на Сюзън вече не е много добра инвестиция. С продажбата й щяха да се затруднят даже местните агенти на недвижими имоти, иначе способни да продадат бунище за токсични отпадъци на семейство с деца. „А тая красива къща в английски стил е разположена сред имение, собственост на прекрасно иранско семейство, което е заплашено от смъртна опасност, тъй че по идеално поддържаните морави ще видите кучета и въоръжени мъже, но кучетата са дружелюбни, а мъжете не стрелят по светло. Продава се за три милиона долара“.

— Господин Сатър?

— Ами… решението зависи от госпожа Сатър, както вече казах. Но пак ще… — Помислих си, че ако успея да уредя да застрелят Уилям и Шарлот, или да ги разкъсат кучетата, с наследството Сюзън навярно ще може да откупи цялото имение. Ама тия разходи за поддръжка… Пресметнах наум някои числа, докато господин Насим търпеливо ме чакаше да приключа с мисленето. — Пак ще повдигна въпроса, но само защото настоявате.

— Благодаря. Можете да споменете на госпожа Сатър, че с удоволствие ще й осигуря известна безопасност през тоя период на… несигурност в живота й, само че за съжаление тази безопасност налага и някои неудобства. — И ми даде пореден пример за въпросните неудобства: — Боя се, че ще се наложи да огранича свободата ви на придвижване в моята земя — по съвет на консултанта ми по безопасността.

Пак празни приказки, обаче Амир Насим добре подбираше аргументите си, за да ни убеди да му продадем къщата си на занижена цена.

— Като пример за загрижеността ми, вчера видях госпожа Сатър да тича и не съм сигурен, че ще може да го прави, заради кучетата и патрулите — продължи той.

— Сигурен ли сте, че е била тя? Какви дрехи носеше?

— Ами… беше облечена скромно, но не е това въпросът.

— Да, ясно. — Знаех си, че не е тичала гола.

Иранецът завърши агитацията си с думите:

— И макар искрено да се надявам, че госпожа Сатър бързо и успешно ще се справи със затрудненията си, за съжаление моите проблеми няма да се решат толкова лесно. Затова и не вярвам, че мирът и спокойствието ще се завърнат в това имение в близко бъдеще.

— Разбрах ви, господин Насим.

— Добре. В такъв случай, моля, предайте моите съболезнования на роднините на госпожа Алърд. Сигурно ще имам удоволствието да се запозная със семейството ви през следващите няколко дни.

За малко да го попитам дали няма някоя свободна спалня за Уилям и Шарлот — всъщност разполагаше с двайсетина, — ама не бях сигурен дали Станхоупови и Насимови ще се спогодят. Тъй де, не че не можеха — Уилям щеше да разкаже на Амир историята на господарската къща и да му обясни значението на статуите с факлите, които осветяваха стълбището, а Шарлот можеше да научи Сохейла да забърква „мръсно мартини“.

— Може да пием чай заедно — предложих все пак.

— Обадете ми се.

— Непременно. А вие ме дръжте в течение на охранителните мерки, които взимате, и се погрижете договорът да е на името и на двамата.

Разделихме се без ръкостискане. Качих се в колата и продължих към къщата за гости.

Не видях багажа си на моравата, което приех за добър знак, обаче не знаех какво ме очаква вътре.

Тъй де, имаше два начина да погледна на онова, което бях направил преди десет години, за да сложа край на щастливата любовна връзка между Франк и Сюзън: бях го направил, за да си върна Сюзън, защото я обичах, или го бях направил от злоба и ярост, защото мразех и двамата. Може да беше обичайната комбинация от двете и съм сигурен, че Сюзън го разбираше, но ме обичаше и затова беше склонна да приеме, че съм го направил повече от любов, отколкото от омраза. И имаше право.

И в заключение по въпроса за убийството на Белароса: убеден съм, че и тримата бихме искали да не се беше случило, особено Франк и особено сега, след като щяхме да пожънем каквото сме посели, както беше достатъчно любезен двукратно да отбележи господин Манкузо.