Нелсън Демил
Скъпи Джон! (36)

34.

Минах през отворения портал на Станхоуп Хол, продължих покрай вратарската къщичка по трилентовия път към къщата за гости и паркирах до лексуса на Сюзън.

Слязох от колата и тръгнах към входа. Навремето Сюзън нямаше навик да заключва вратите и все още беше така. Влязох и както правех някога, извиках:

— Прибрах се, миличка!

Не получих отговор, така че отидох в кухнята и я видях на верандата. Седеше на шезлонг и четеше списание.

Отворих вратата и тя припряно се изправи, втурна се към мен и ме прегърна.

— О, толкова се радвам, че се прибираш! — Целуна ме и попита: — Каза ли му?

— Да.

— И?

— Е, не се зарадва на новината за събирането ни. Очаквах го.

— Защо изобщо си му го казал? Това не е негова работа. Трябваше само да му кажеш, че няма да работиш за него.

— По принцип не бих информирал мафиотски бос за сватбата си, обаче исках да знае, че сме заедно и че не си сама.

Сюзън се замисли.

— Добре… но все пак мисля, че преиграваш.

Нямаше да смята така, ако беше присъствала на разговора ми с Антъни Белароса, ала не исках да я плаша.

— Според мен няма да има проблеми… но утре с теб ще идем в полицейския участък и ще подадеш жалба срещу Антъни Белароса, за да…

— Не е нужно, Джон. Това може да го…

— Сюзън. Ще го направим както казвам аз — и край на споровете. Искам да знае, че полицията е наясно с положението. Разбираш ли?

Тя ме погледна и въпреки че говорех спокойно, видях, че е забелязала тревогата ми.

— Добре. — После смени темата. — Видя ли Анна?

— Да.

— Как е тя? Дружелюбно ли се държа?

— Да. — Обаче не ти праща много здраве.

— Жена му?

— Стори ми се симпатична.

Спомнях си, че винаги, когато ходех някъде без Сюзън, после бивах подлаган на кръстосан разпит, съперничещ на тия, на които подлагах свидетелите в съда. Имах нужда да пийна нещо, така че казах:

— Май че е време за по чашка.

— Как изглежда?

— Ами… всъщност е хубавичка. — И прибавих: — Само че не е много изискана.

— Кой друг беше там?

— Салваторе Д’Алесио. Чичо Сал. И жена му Мари. Познаваш ли ги?

— Не. Откъде да… — После очевидно си спомни, че редовно е гостувала в Алхамбра, замисли се за неща, които се опитваше да забрави от десет години, и каза: — Всъщност да. Виждала съм ги в къщата. Когато рисувах в Палмовия вестибюл. — Искаше й се да приключи с това, но усети, че трябва да сподели с мен целия спомен. — Веднъж се отбиха и Анна ни запозна, обаче не сме разговаряли… Той изглеждаше доста страшен.

— И още изглежда така.

— Ще ти донеса нещо за пиене. Какво искаш?

— Розова катеричка.

— Как се прави?

— Сипваш сто грама скоч и прибавяш лед.

— Добре… веднага се връщам.

Сюзън влезе вътре и аз се съсредоточих върху срещата й със Салваторе Д’Алесио в Алхамбра. Зачудих се дали изобщо й е хрумвало, че се е озовала в свят, над който няма власт и където не е лейди Станхоуп. Че всъщност е само любовница на боса, а това не носи особен престиж. Направо невероятно, ако се замислиш — а аз съм го правил, — че Сюзън Станхоуп, дотогава водила толкова сигурен и привилегирован живот и толкова високомерна, се е унижила, превръщайки се в секс играчка на могъщ, но недодялан човек. Тъй де, историята гъмжи от подобни знатни дами — жената на един римски император нощем ставала проститутка. Предполагам, че някой клиничен психолог с радост ще се нахвърли на тая интересна двойственост. Възможно е Сюзън да се е опитвала да си отмъсти на майчето и татенцето. Може да съм забравил да й направя комплимент за новата рокля. А най-вероятно не е имала представа защо взима престъпник за любовник. Както се казва, умът е най-силният афродизиак и никой не знае как действа. Във всеки случай бях почти сигурен, че го преживява. Бях там, направих това и това.

Сюзън се върна с поднос с чаша бяло вино и моя скоч. Остави го на масата, вдигнахме чашите и се чукнахме.

— За нас — каза тя.

— Завинаги заедно — отвърнах.

— Това е твоят скоч — каза тя. — Пазя го, откакто… се пренесох.

Предполагам, че нито нейните изискани приятели, нито покойният й съпруг бяха пили „Дюърс“. А може да беше дребна благородна лъжа, за да ми се стори, че последните десет години са просто купчинка лайна на магистралата към безкрайното щастие. Въпреки това посочих:

— Отлежало е и е станало по-добро. — Щях да прибавя „също като теб“, обаче трябва да внимаваш, когато правиш такива комплименти на жена.

— Каква е разликата между тази розова катеричка и скоча с лед? — полюбопитства Сюзън.

— Името, общо взето.

Тя се усмихна.

— Ще ми трябва доста време, докато пак свикна с инфантилния ти хумор.

— Инфантилен ли? Ще ти дам аз един…

Тя залепи целувка на устните ми.

— Божичко, колко ми липсваше!

— И ти на мен.

И хванати за ръце, продължихме да гледаме слънчевата градина и с наслада да отпиваме от чашите си.

— Как беше къщата им? — наруши мълчанието тя след около минута.

— Не много зле, обаче не бих я купил. — Исках да се върна на предишната тема и я попитах: — Знаеш ли, че Салваторе Д’Алесио беше главният заподозрян за покушението в „Джулио“?

Сюзън ме погледна.

— Не. Искаш да кажеш… че собственият му баджанак…

— Точно така. Никога ли не си го чувала?

— Къде да го чуя?

Ами например от жертвата на провалилото се покушение, твоя любовник.

— Пишеше го по вестниците.

Отговорът й се забави няколко секунди.

— Не чета вестници.

— Да де. — Всъщност няколко седмици след това тя не проследи дори още по-сензационната история за убийството на Франк Белароса от Сюзън Станхоуп Сатър — и то не защото сърце не й даваше да чете за нея. В дълбоко вкорененото й безразличие и презрение към новините изобщо имаше нещо повече. Неин девиз беше прочутото наблюдение, че ако си чел за една железопътна катастрофа, все едно си чел за всички. Естествено, ако си пътувал с катастрофиралия влак, може би ще ти е интересно да прочетеш нещо за случая. Във всеки случай безразличието й към новините се допълваше от принадлежността й към социална класа, която все още вярваше, че името на една жена трябва да се появява във вестниците само когато въпросната жена се ражда, омъжва и умира. Няма място за репортажи как си убила любовника си. Тъй или иначе, Сюзън явно наистина не знаеше, че тъкмо Салваторе Д’Алесио ни е провалил вечерята в италианския квартал. Пък и аз не й го бях споменавал.

— Защо повдигаш този въпрос? — попита тя.

— Защото мисля, че… Антъни Белароса може би има зъб на чичо си. И чичо му вероятно иска да довърши с Антъни онова, което започна в „Джулио“ с Франк.

— Но те… те са вечеряли заедно.

— Е, семейство Д’Алесио не остана на вечеря, но съм сигурен, че се е случвало да вечерят заедно. — Цитирах думите на самия Франк Белароса, за да поясня: — Едното няма нищо общо с другото.

— Разбира се, че има, Джон. Ако онзи човек се е опитал да убие…

— Сюзън, не се и опитвай да го разбереш. — Помислих си дали да не й дам за пример как поръчвам убийството на баща й, но това беше по-скоро фантазия, отколкото сериозна аналогия. — Важното е, че според мен тая… вендета е била прекратена за десет години и скоро може пак да излезе на дневен ред. Тъй че известно време Антъни сигурно ще е много зает, докато се опитва да остане жив и да се погрижи чичо му да не остане сред живите. — Тя не отговори, затова заключих: — Поне така смятам.

Тя зарея поглед към розовата градина. Накрая каза:

— Всичко това ми се струва невероятно.

— Исках просто да си наясно с възможностите. — И да се събудиш най-после. — Но това ни засяга само доколкото Антъни може да не живее още дълго в квартала. — Или изобщо да живее. — Тъй че въпросът е приключен. Нещо ново за Етел?

— Не… Джон, точно какво каза на Антъни и какво ти отговори той?

— Ще ти разкажа на вечеря.

— Добре.

— Какво има за вечеря?

— Направих моя специалитет. Резервация.

— Страхотно. За колко часа?

— За седем. Казах ли ти, че отмених вечерята ти в седем с Елизабет?

— Да, и аз ти казах, че вече съм й оставил подобно съобщение.

— Е, още не го беше получила, когато се чухме.

— Добре. Ти първа си разговаряла с нея. Та къде отиваме?

— Реших, че ще искаш да вечеряме в „Сиуанака“. Заради едно време.

Замислих се за някогашния си яхтклуб. Честно казано, изпитвах смесени чувства, че ще го видя отново. От една страна, с него бяха свързани добри спомени — купони, сватби, ежегодното барбекю по случай Четвърти юли на моравата над пристанището в Ойстър Бей. Освен това със Сюзън се бяхме запознали там на сватбата на Гест. Иначе най-хубавите ми спомени бяха от страхотното плаване с единайсетметровата ми яхта, първата „Поманок“, която обичах толкова много, че я потопих в залива, за да не допусна държавата да я конфискува за неплатени данъци. Нямах лоши спомени от яхтклуба — освен онова последно плаване с „Поманок“. Но не знаех дали искам да се върна там — исках да оставя положението както си е.

— Джон? Не ти ли се ходи там?

— Може би някой друг път.

— Тъкмо сега е моментът. Искам да запомним този ден до края на живота си. Искам накрая да седим на задната веранда и с чаши в ръце да се любуваме на залеза.

— Добре… Но ако някой ми каже: „Джон, изненадан съм, че те виждам тук, след като съсипа живота си и избяга“, ще му фрасна един.

Сюзън се засмя.

— Ако някой ти каже такова нещо, ще го ступаме заедно.

— Идеално. Е, трябва да се преоблека.

— Разопаковах целия ти багаж и приготвих прането ти за чистачката. Утре трябва да отскочиш до химическото чистене.

— Добре.

— Ще кажа на Софи… Софи е чистачката, полякиня, но говори добре английски… Ще й кажа да изглади черния ти костюм. — И ненужно прибави: — Скоро ще ти потрябва.

— Благодаря. — С облекчение откривах, че през последните десет години не се е научила да пере и глади. Това само щеше да разруши представата ми за нея.

— Но първо трябва да се отбием във „Феър Хейвън“ — напомни тя.

— Добре.

— Бих поканила Елизабет с нас на вечеря — знам, че е свободна, защото лично отмених ангажимента й, — но съм сигурна, че ще иска да остане при майка си, пък и това е първата ни вечер заедно.

— Да, разбира се.

— Тя също каза, че снощи между вас не се е случило нищо.

— Значи вече знаеш, че не се е случило. Разочарован съм, че не ми вярваш, и честно казано, съм изненадан, че си й задала такъв въпрос, обаче…

— Не аз повдигнах въпроса, Джон.

— О…

— Как изобщо можеш да си помислиш, че ще я попитам такова нещо!

— Какво ли знам аз! — За жените имам предвид.

— Тя сама държеше да ми обясни за снощното си преспиване при теб и аз й казах, че вече си го направил.

— Добре. Значи въпросът е уреден. За пореден път. — Погледнах си часовника. — Няма да се бавя.

— Ще се кача с теб.

Измихме си зъбите едновременно, както бяхме правили безброй пъти, и Сюзън пооправи грима си, докато аз измивах Каза Белароса от ръцете и лицето си.

Намерих сравнително чиста риза, закачена в някогашния ми гардероб. Сюзън облече красива бяла лятна рокля, която страхотно отиваше на тена й.

Някога си мислех, че отделя прекалено много време на приготовленията си, но след като десет години бях чакал други жени, разбирах, че всъщност е доста бърза. Красотата й е естествена и тя не се бави цяла вечност пред огледалото или в дрешника. Помислих си, че вече ще я оценявам много повече. Поне през първите няколко седмици.

Сюзън наистина приключи бързо и попита:

— Готов ли си?

— Не мога да си намеря гребена.

— В джоба на сакото ти е, както винаги.

Проверих и естествено, оказа се там.

Излязохме и тя ми даде ключовете от къщата.

Взех ги, без да кажа нищо, и заключих входната врата.

Взехме нейния лексус. Карах аз. Докато минавахме покрай вратарската къщичка, Сюзън каза:

— Обадих се на Сохейла и й казах, че си се пренесъл при мен.

— Тя каза ли ти, че си пропаднала жена?

— Не, Джон. Пожела ми щастие.

— Много мило. — Напомних й: — Трябва да се върна във вратарската къщичка, когато пристигнат родителите ти.

— Не. Ако не им харесва, те да си търсят друга квартира.

— Не искам да се караш с тях заради мен — заявих неискрено.

Сюзън не ми обърна внимание.

— Пратих им имейл — и на децата също, — че Етел е в кома.

— Добре.

Завих по Грейс Лейн и потеглих към хосписа.

Сюзън натисна бутона на компактдиска и Боби Дарин запя „Отвъд морето“.

Пътувахме в мълчание, заслушани в музиката.

Само единайсет дни оставаха до лятното слънцестоене, най-дългия ден в годината.

Това едновременно беше хубав и лош ден. Но като цяло бе по-скоро хубав, отколкото лош. Освен, разбира се, ако не си Етел Алърд или пък Антъни Белароса. Що се отнася до нас със Сюзън обаче, денят беше много хубав.