Нелсън Демил
Скъпи Джон! (19)

17.

Е, ако сметките ми излезеха точни, можех да стана милионер, стига да успеех да уредя сделката за къщата между Сюзън и Амир Насим и после да върна конфискуваната от държавата собственост на семейство Белароса.

И двете цели изглеждаха неизпълними, обаче имах солидно предложение за работа — cosnigliere на дон Антъни Белароса. Как щеше да изглежда това в автобиографията ми? Съучениците ми щяха ли да останат впечатлени на следващата ни гимназиална среща?

Познавах хора като самия мен, които през по-голямата част от живота си играят по правилата и после се случва нещо ужасно, което ги кара да изгубят вяра в системата, Бог или родината. Тогава тия хора са податливи на изкушение и стават идеални кандидати за грехопадение.

Е, можех да оправдая всякакво поведение, всяко грешно решение, обаче в крайна сметка трябваше да реша кой е Джон Сатър.

Само че първо трябваше да почистя банята. Скоро щеше да дойде Елизабет Алърд.

Не бях свикнал да чистя каквото и да е — даже в казармата, където бях офицер. Но си чистех яхтата, тъй че почистващите препарати не ми бяха непознати.

Приключих с банята на втория етаж, след което разтребих спалнята си, в случай че Елизабет наистина пожелае да види някогашната си стая.

Понеже вероятно щяхме да пренасяме някои вещи, носех дънки, маратонки и поло.

Часовникът с кукувичката в кухнята изкука четири, после четири и четвърт. Занимавах се с оставащите документи в трапезарията, което ми помагаше да не мисля за… е, за Елизабет.

След няколко минути на вратата се позвъни. Ако беше проработил лошият ми късмет, щеше да е Сюзън. Иначе — Елизабет. Адски лош късмет щеше да е да са и двете.

Отидох до вратата, но не погледнах през шпионката, за да видя кого изпраща на прага ми Съдбата.

Отворих вратата на… Елизабет. Тя се усмихна и каза:

— Да минем по същество и да почваме чукането.

Или пък беше казала:

— Извинявай за закъснението, трафикът е ужасен.

— В събота трафикът винаги е ужасен — отвърнах, като приех втората възможност. После се прегърнахме, разменихме си въздушни целувки и я поканих вътре.

Елизабет също носеше дънки и маратонки, плюс синя тениска с надпис „Смит“, което едва ли беше нейният псевдоним, а по-скоро колежът на дъщеря й.

— Облякла съм се за работа — поясни тя.

— Чудесно. И аз.

— Но си нося и други дрехи, ако ми позволиш после да те заведа на вечеря.

Връхлетя ме калейдоскоп от образи — дрехи по пода, банята, душът, спалнята, креватът…

— Ако не си зает.

— Зает ли? Не. Свободен съм. — Напомних й: — Съвсем наскоро пристигнах.

Тя се усмихна и се огледа.

— Тук нищо не се е променило.

— Така е. Стана ми приятно, когато видях, че не е. Направил съм кафе.

— Отлично.

Елизабет остави голямата си брезентова чанта на пода и отидохме в кухнята.

— Как я караш тук? — попита тя.

— Добре. Много мило от страна на майка ти да остави поканата си отворена.

— Тя те харесва.

— Не съм сигурен.

Елизабет отново се усмихна.

— Тя невинаги издава чувствата си.

— И моята майка е същата.

Налях кафе.

— Сметана? Захар?

— Чисто. Как е майка ти?

— Откакто се върнах, сме разговаряли два пъти, но още не съм я виждал.

— Наистина ли? Не мога да си представя, че няма да видя някое от децата си веднага щом се върне отнякъде.

Замислих се над думите й.

— Още не съм виждал Каролин, а тя е на петдесет минути път с влак в Бруклин.

— Е, върнал си се наскоро… откога си тук?

— От около две седмици. Хайде да седнем на верандата.

Излязохме през задната врата и седнахме на два железни стола, оцелели от масовото събиране на старо желязо през 1942 — 1945. Масата беше от същия материал и си спомних, че някога Джордж всяка пролет шкуреше и боядисваше мебелите.

— Мама и татко почти всяка сутрин пиеха тук кафе — отбеляза Елизабет.

— Страхотно. Как е тя?

— Сутринта изглеждаше добре. По-добре от обикновено.

Опитът ми показва, че това невинаги е добър признак при смъртници, но отвърнах:

— Радвам се да го чуя. Днес се канех да се отбия да я видя, но… имах една среща в Ойстър Бей.

Елизабет кимна и се огледа.

— Толкова е спокойно! Тук изживях прекрасно детство. Все едно че… това уединено място, оградено със стена… която го пазеше от външния свят.

— Предполагам, че смисълът й е точно такъв.

— Харесваше ли ти да живееш в къщата за гости?

— Да, след като Станхоупови се преселиха в Южна Каролина.

Тя се усмихна, обаче не каза нищо от рода на „големи задници бяха“. Предполагам, че след като години наред е живяла като дете на прислужници в имението, възпитанието не й позволяваше да говори обидно за господаря и господарката. Въпреки това продължих:

— Ако Уилям не беше ударил генетичния джакпот, сега щеше да мие тоалетните на гарата.

— Недей така, Джон.

— Извинявай. Нелюбезно ли се изказах?

— Не ти прилича да говориш така.

— Да бе. А Шарлот щеше да си развява полите на Осмо авеню.

Елизабет потисна усмивката си, после смени темата.

— Киселиците изглеждат добре.

— Мисля, че Насим е наредил да ги подкастрят, напръскат и наторят.

— Помня, че берях киселици седмици наред за мармалада на мама.

Всъщност и аз си спомнях Елизабет като тийнейджърка — катереше се по дърветата онова лято, когато със Сюзън се оженихме и се пренесохме в къщата за гости. Спомнях си също, че учеше в пансион, затова не я виждах често. Що се отнася до таксите за пансиона, а после и за колежа, Етел продължаваше да бере плодовете от особените си отношения с Август дълго след като на стария господин изобщо му беше хрумвало, че някога е спал с жена.

— Това ме подсеща, че в мазето има щайги с мармалад за теб — казах.

— Знам. Всъщност изобщо не го обичам. — Тя се засмя. — След години бране, миене, варене, консервиране… е, всъщност ще ги взема.

— Взех си едно бурканче.

— Вземи си още. Вземи цяла щайга.

Усмихнах се.

Поседяхме мълчаливо около минута, наблюдавахме парка.

— Мама ме накара да обещая, че ще събера каквото се роди от градината й — наруши мълчанието Елизабет. — Но… тя може да си иде, преди нещо да е узряло. — После ме попита: — Разговаря ли с… как му беше името?

— Амир Насим. Да, разговарях. Изглежда свестен човек и не възразява да остана през лятото, обаче си иска къщата до първи септември, освен ако Етел не е още… с нас.

Тя кимна.

— Попита ли го дали ще ми продаде вратарската къщичка?

— Да, попитах го. Трябвала му.

— Е, жалко. Искам да кажа, като седя тук, ме обзема носталгия… тук много ми харесваше. Мислиш ли, че все пак може да склони?

Не виждах причина да крия опасенията на Насим.

— Имал проблеми със сигурността.

— Какво означава това?

— Струва ми се, означава, че според него някои хора от старата му родина искат да му навредят.

— Божичко… откъде е той? От Иран ли?

— Да. — Изложих й предположенията си: — Може да е чиста проба параноя. Но ако е прав, вратарската къщичка може да се освободи, след като го убият и уредят имущественото му състояние. — Усмихнах се, за да й покажа, че се шегувам.

Елизабет се замисли над думите ми.

— Невероятно…

— И на мен ми се струва така. Във всеки случай според мен той иска да постави тук охрана. — Зачудих се дали да й разкрия желанието на иранеца да купи къщата за гости, обаче реших изобщо да не споменавам името на Сюзън. Предпочитах да не навлизам в сериозни теми. — Няма ли местен закон, забраняващ политическите убийства?

Тя се усмихна принудено, но информацията явно я беше обезпокоила. Пък и беше разочарована, че вратарската къщичка не се продава.

Изправих се.

— Почакай ме тук. — Влязох в буренясалата градинка и донесох дъсчената табела. Вдигнах я за полуизгнилия кол. — Помниш ли я?

Елизабет се усмихна.

— Да. Може ли да я взема?

— Естествено. — Оставих табелата на масата и се вгледахме в избелялата олющена боя. Черните букви почти бяха изчезнали, но очертанията им се различаваха на белия фон: „Градина на Победата“.

— Мислиш ли, че трябва да я поставя на гроба на мама? — попита Елизабет.

— Защо не?

Тя кимна.

— Скоро ще си иде цялото поколение от Втората световна война.

— Вярно е. — Особено бързах да си иде Уилям Станхоуп. Тъй де, не че му мислех злото, ама старото копеле наближаваше осемдесетака и беше надживяло и малката полза, която може да е имало от него.

По тоя въпрос: Уилям наистина е участвал във Втората световна, което го прави представител на най-великото поколение, макар и едва-едва. Той не приказваше много за военните си преживявания, но не заради травмите от войната. Всъщност знаех от Етел Алърд, че Уилям Станхоуп е карал доста блага служба.

Според разказа на Етел нейният господар и благодетел Август Станхоуп продал двайсет и два метровата си моторна яхта „Морският таралеж“ на държавата за един долар, както постъпили мнозина богаташи по Източното крайбрежие в тоя критичен за страната момент — и без това не се намирало гориво, — и Бреговата охрана я оборудвала като патрулен кораб за борба с подводни лодки. Тогава синът на Август постъпил в Бреговата охрана и по някакво поразително съвпадение пратили лейтенант Уилям Станхоуп на бившата му бащина яхта. И не стига това, но „Морският таралеж“ бил закотвен в пристанището на коринтския яхтклуб „Сиуанака“ и Уилям, който не искал да изразходва и без това оскъдната казионна квартирна площ, патриотично се саморазквартирувал в Станхоуп Хол. Все пак участвал в патрули и в зависимост от това кой описва събитията, Уилям Безстрашни или Етел Комунистката, влизал или не влизал в сблъсък с немски подводници. Най-вероятно не е влизал и е прекарвал повечето време на сушата в „Мартас Винярд“ и Хамптън.

През това време Джордж участвал в къде по-опасните бойни действия в Тихия океан и бащата на Уилям, Август, се възползвал от шанса да опъне Етел, която помагала във войната, като сама си отглеждала зеленчуците в Градината на Победата.

Където бяхме в момента.

В известен смисъл тук наистина стигаме до края на една епоха, ала тия стари драми не свършват съвсем, понеже, както мъдро е казал някой, миналото е пролог към бъдещето, и при липсата на катастрофален метеорит и масово изтребление, драмите на всяко поколение засягат и следващото.

— За какво си мислиш? — попита Елизабет.

— За… поколенията, които са живели тук във война и мир.

Тя кимна.

— Кой би си помислил през четирийсет и пета, че ще бъдем заобиколени от парцелирани имения и в Станхоуп Хол ще живее иранец?

Не отговорих.

— Видя ли какво е станало с Алхамбра?

— Зърнах нещичко.

— Ужасно е. Спомняш ли си имението?… Уф, забравих, извинявай.

— Това вече не ме смущава.

— Чудесно. — Елизабет ме погледна и се поколеба. — Струва ми се, че те смущава.

— Възможно е, но все пак се върнах.

— Ще останеш ли?

Пак тоя изходен въпрос и също като в случая с Антъни Белароса, отговорът отчасти щеше да определи дали с Елизабет имаме да водим сериозен делови разговор.

— Ще опитам няколко месеца и тогава ще взема по-обосновано решение.

— И какво според теб ще се случи през тези няколко месеца, за да ти помогне да вземеш това обосновано решение?

— Подиграваш ли се с мен?

Тя се усмихна.

— Не, но се държиш като типичен мъж. Обосновано решение. Как се чувстваш? В момента.

— Ходи ми се до тоалетната.

Елизабет се засмя.

— Добре. Не исках да ти се бъркам.

— Отлично. — Изправих се. — Готова ли си да се заемем с бумагите?

Тя също стана и когато тръгнахме към вратата на кухнята, попита:

— Колко ще ни отнеме?

— Няма и час. И още около час, за да натоварим в колата ти вещите, които искаш да вземеш сега.

Елизабет си погледна часовника.

— Искам най-късно в шест вече да съм с чаша в ръка.

— Това се включва в моите услуги.

Отворих вратата с комарника и тя влезе.

Докато вървях подире и, ми хрумна, че двамата имаме толкова много спомени от Станхоуп Хол, добри и лоши, че каквото и да се случи днес, добро или лошо, ще е емоционално и отчасти повлияно от други хора, живи и мъртви, които все още бяха около нас, в една или друга форма.