Нелсън Демил
Скъпи Джон! (11)

9.

Стаята беше със западно изложение. Слънцето нахлуваше през единствения прозорец и хвърляше сноп лъчи върху белите завивки.

Малкото помещение, навярно някога гостна или стая за прислужници, беше мебелирано с две нощни шкафчета, върху едното от които имаше монитор, а върху другото лежеше Библия. Освен това имаше две кресла от изкуствена кожа и медицинска количка до леглото. На стойка висяха три найлонови торбички, от които към Етел водеха системи за интравенозно вливане.

На небесносинята стена срещу леглото имаше телевизор. На настлания с плочки под до прозореца бяха поставени няколко вази с цветя и саксия с малка стайна елха.

Общо взето, съвсем прилично преддверие към Голямото отвъд.

Етел седеше в леглото, взираше се в отсрещната стена и като че ли не ме забелязваше. Приближих се.

— Здравейте, Етел.

Тя обърна глава към мен и без усмивка отговори:

— Здравейте, господин Сатър. — Помнех, че пазеше усмивките си за случаите, в които й се отваряше възможност да те поправи за нещо.

— Казвайте ми Джон, моля ви — предложих й.

Етел не обърна внимание на това и произнесе с ясен глас:

— Благодаря, че дойдохте. — После попита: — Грижите ли се за къщата ми?

— Да. Как се чувствате?

— Днес бива.

— Чудесно… Изглеждате добре. — Под силните слънчеви лъчи лицето й всъщност изглеждаше пепеляво и съсухрено, обаче в очите й имаше живец. Забелязах и мъничко руж на сивите й бузи.

Не я бях виждал от години, но когато се налагаше, контактувахме с писма и тя веднъж на няколко месеца ми препращаше рядката ми поща. Естествено, разменяхме си и коледни картички.

— Грижите ли се за градината ми?

— Разбира се — излъгах без угризения.

— Никога не пусках нито вас, нито Джордж в градината си — припомни ми старицата. — И двамата не знаехте какво да правите.

— В Англия се научих на градинарство.

— Глупости.

— Хм… права сте.

— Върнали сте се преди повече от седмица — заяви Етел.

— Точно така… — Поясних: — Щях да дойда по-рано, но предполагах, че ще се приберете у дома.

— Няма да се прибера у дома.

— Недейте да…

— Защо не седнете? Нервирате ме, като стоите прав.

Седнах на креслото до леглото й и й подадох плюшеното мече.

— Донесох ви нещо.

Етел го взе, погледна го, направи гримаса и го остави до себе си. Явно в крайна сметка не й хареса.

Резултатът май вече беше три на нула за нея, затова подех друга тема.

— Как се отнасят към вас тук?

— Добре.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не.

— Е, ако се сетите за нещо…

— Защо се върнахте от Лондон, господин Сатър?

— Джон.

— Господин Сатър. Защо се върнахте?

Ами, виж, Етел, трябва да си разкарам багажа от къщата ти, преди да умреш и оня иранец да смени ключалките.

— Господин Сатър?

— Ами, дойдох, за да ви видя, естествено. — Прозвуча малко неискрено, затова прибавих: — Имам и работа в Ню Йорк и реших, че моментът е подходящ да си взема някои лични вещи.

— По-добре побързайте. Онзи иранец няма да ви даде да останете. Срещнахте ли се вече?

— Не.

— Трябва да поговорите с него. Моето право на пожизнено ползване предполага и разумен срок за изнасяне на имуществото ми. Но кой знае каква е неговата представа за „разумен срок“? — реторично попита Етел.

— Ще му мисля тогава, ако изобщо настъпи такъв момент.

— Август трябваше да е по-конкретен.

Е, не чак толкова конкретен, Етел. Всъщност бях виждал въпросния документ и в него бяха назовани и Етел, и Джордж, естествено, освен това се споменаваше за преданата им и вярна служба през годините. Джордж определено е бил предан и верен, а Етел… Е, явно я е бивало в леглото. Често се чудех дали мъжът й е знаел причината за щедростта на Август.

— Още е рано да… — започнах.

Тя ме прекъсна.

— Видяхте ли се с жена си?

— Бившата ми жена. Не, още не сме. А вие?

— Намина вчера.

— Значи знаете, че не сме се виждали.

— Тя е прекрасен човек.

Направо се облещих.

— Много е красива — добави тя.

Малко започвах да се дразня, затова я репликирах:

— Е, поне много мъже я намират за красива.

Етел не ми обърна внимание.

— Според мен тя би искала да се видите.

Не я попитах защо смята така. Просто смених темата.

— Отворих едно бурканче от вашия мармалад от киселици. Страхотен е. Искате ли да ви донеса?

— Не, благодаря. Но се погрижете Елизабет да ги вземе.

— Ще ви се похапва, когато се приберете.

— Дайте й и всички зеленчуци, които консервирах миналата есен.

Кимнах, обаче тя гледаше право напред — като смъртник, който изведнъж е върнал вечността.

— Какво ще стане с новата ми реколта? — рече сякаш на себе си.

Оставих да изтекат няколко секунди и се поинтересувах:

— Как е Елизабет?

Старицата се върна на Земята.

— Добре е.

— Чудесно. — Бях чул също, че се е развела, но жените от поколението на госпожа Алърд не споменаваха такива неща. — Трябва да й се обадя. — Понечих да обясня, че се налага Елизабет да направи списък на личните вещи и да прегледа бумагите, обаче това можеше да увери Етел, че с единия крак е стъпила в гроба, а с другия — върху динена кора, затова направих страхотен финт и казах: — Трябва да уредим домашното ви лечение.

Тя вече започваше да се ядосва от преструвките ми, че ще се прибере у дома. Честно казано, това се отнасяше и за мен.

— Аз умирам, господин Сатър — натърти Етел. — Не ви ли казаха?

— Ами…

— Затова съм в хоспис, а не в болница.

— Ясно.

— Искам от вас да се погрижите за делата ми, след като си отида.

— На ваше разположение съм.

— Благодаря. Няма да ви задържа дълго — прибави тя.

Искаше ми се да кажа: „Не бързайте“, но вместо това обещах:

— Ще остана колкото е нужно. И ви благодаря за гостоприемството.

— Вие бяхте, а предполагам, все още сте наемател — напомни ми госпожа Алърд.

— Точно така. — Чекът е в пощата, Етел. Тъй де, говориш врели-некипели. В Америка човек може да се издига бързо, обаче пропадането винаги е светкавично.

Тъй или иначе, реших да я успокоя.

— Ако ми кажете какъв е наемът, ще преведа сумата на ваша сметка.

— Наемът е същият като преди десет години.

— Много сте щедра.

— Можете да го приспаднете от хонорара си.

— Няма да взема пари за адвокатските си услуги.

— Благодаря ви. Докога ще останете тук, господин Сатър?

Даже да знаех отговора на тоя въпрос, нямаше да кажа на човек, който поддържа връзка със Сюзън.

— Господин Сатър? Ще се връщате ли в Лондон? Или окончателно ще останете в родината?

— Не съм сигурен.

— Това значи ли, че може да останете?

— Значи, че не съм сигурен.

Тя долови сприхавите нотки в гласа ми, затова смени темата.

— Завещанието ми наред ли е?

— Така ми се струва. — Прибавих: — Трябва да донеса да прегледате и допълните някои документи. Може би ще има и нещо за подпис.

— Не чакайте цяла седмица.

— Ще дойда в събота или неделя.

— Неделя е ден Божи.

— Добре, тогава в събота или понеделник.

Никога не съм ги разбирал тия стари социалисти християни. Тъй де, не че двете неща се изключват взаимно, социалистите също могат да са религиозни — социална справедливост чрез Иисус, — обаче в известен смисъл Етел спадаше към последните представители на един умиращ вид.

Хвърлих поглед към описанията на медицинската количка. Нямаше нито едно от старите левичарски издания, които четеше някога — бяха главно месечници за дома и градината, както и местни скъпарски списания от Златния бряг, които, доколкото си спомнях, отразяваха живота на богатите и известните, благотворителните балове, възстановяването на големите имения и някои събития в Манхатън. Етел може пък да събираше имената на милионерите, за да ги пратят в превъзпитателни лагери, когато победи Революцията.

А може би в яснотата на наближаващата смърт вече разбираше като всички останали, че всяка промяна в Америка е повърхностна — структурата си остава същата.

Както беше обещала, госпожа Найт надникна в стаята и попита:

— Как сме?

Защо болничните служители винаги говорят в първо лице множествено число? Искаше ми се да отговоря: „Аз съм отлично. Пациентката ви още умира“. Само че Етел ме изпревари:

— Добре сме, Даян. Благодаря.

— Позвънете ми, ако имате нужда от нещо.

Имах нужда от уиски със сода. Звън-звън!

Етел се върна на въпроса и ме информира:

— Дала съм на Елизабет писмени инструкции за погребението ми. Погрижете се да ги изпълни.

— Сигурен съм, че ще ги изпълни.

— Погрижете се за това.

— Добре.

— Тя е волева жена и иска всичко да е по нейному.

От кой ли го беше наследила?

— Избрала съм роклята си. Накарайте я да я намери.

— Добре. — Когато умираш, явно имаш да мислиш за много неща. Не съм убеден, че ще проявя такова хладнокръвие и организираност. Всъщност се надявам да се гътна от инфаркт или да ме блъсне рейс и други да се занимават с подробностите.

— Освен това се погрижете Елизабет да говори с отец Ханингс.

— Непременно. — Негово преподобие Джеймс Ханингс беше енорийският свещеник в епископалната църква „Сейнт Марк“. Не можех да го понасям и честно казано, той би изразил същото отношение към мен. Бях минал с колата край „Сейнт Марк“ в Лоукаст Вели и забелязах, че Ханингс продължава да заема водещо място на таблото за обяви, което не ме изненада — това беше добра служба в богата енория и макар че епископалното братство би трябвало да е в списъка на застрашените видове, из тия краища все още имаше достатъчно като нас, за да помагат на отец Ханингс да поддържа стила, с който е свикнал.

— Разговаряли ли сте с отец Ханингс? — попитах Етел.

— Разбира се. Посещава ме почти ежедневно. — И прибави: — Прекрасен човек.

Отчето обаче нямаше да каже същото за нея, когато го осведомях, че госпожа Алърд е оставила на църквата само петстотин долара. Може и да бях циничен, ама с нетърпение очаквах тоя телефонен разговор. Или още по-добре — щях да го поканя да присъства на прочитането на завещанието. „А на епископалната църква «Сейнт Марк» оставям… — драматична пауза, усмивка, продължавам: — Петстотин долара“. Не ги харчи наведнъж, Джим.

— Господин Сатър? Какво ви кара да се усмихвате?

— А… бях се… Как е госпожа Ханингс? Възхитителна жена.

— Добре е. Ходите ли на черква?

— Боя се, че не.

— А трябва. Жена ви ходи.

— Бившата ми жена.

— Обсъдих опелото си с отец Ханингс.

— Добре. Той се справя чудесно.

— Опелото на Джордж не ми хареса.

На мен също, но за да съм справедлив към Ханингс, Джордж не му обръщаше много внимание и не остави инструкции.

— Избрала съм откъсите от Светото писание и химните — продължи Етел.

Зачудих се да не е избрала и деня. В такъв случай бих искал да съм предупреден.

— Ще ме погребат в гробището Станхоуп.

Кимнах. Станхоупови, както вече съм казвал, приживе са се нуждаели от страшно много земя и сега са събрани един до друг в частно фамилно гробище, обхващащо няколко акра. И подобно на фараоните, са се погрижили слугите им да ги последват. Тъй де, не ги убиваха — просто им предлагаха парцелите като привилегия, при това безплатна. Всъщност много стари семейни прислужници бяха заровени в „Градината с кокалите на Станхоупови“, както й виках, включително Джордж Алърд. Струва ми се, че и аз имах парцел там, ама може да го бях изгубил при развода.

— Ще бъда до Джордж — осведоми ме Етел.

— Разбира се. — Клетникът.

Спомних си неговото погребение преди десет години, спомних си и че Етел изчезна след опелото, та отидох да я търся и я открих край гроба на Август Станхоуп, нейния отдавна покоен господар и любовник. Плачеше. Тя се обърна към мен и каза: „Аз много го обичах… Но това никога не можеше да стане. Не и в ония времена. — И прибави: — Все още ми липсва“.

Погледнах я. Животът напускаше изхабеното й тяло. Представих си я такава, каквато я бях виждал на старите снимки — красиво момиче, родено в свят, в който адски много неща никога не са можели да станат.

Сега всичко беше възможно или поне така изглеждаше, само че коефициентът на щастието не се беше повишил, въпреки, а може би и заради свободата ни да правим почти всичко, каквото поискаме.

Етел ме наблюдаваше.

— Отново ще го видя — каза тихо.

Не бях сигурен дали говори за Джордж, или за Август и се зачудих как се оправят с любовните триъгълници на небето.

— Да, ще го видите — потвърдих.

— Нямам търпение да видя всичките си приятели и роднини, които си отидоха преди мен — рече старицата, на мен или на себе си.

Не отговорих.

По въпроса за срещите Етел ме информира:

— Госпожа Сатър много иска да се видите.

Престорих се, че не я разбирам.

— С майка ми почти не си говорим, госпожо Алърд.

— Имам предвид жена ви.

— Бившата ми жена.

— Много е разочарована, че не сте й се обадили.

Това ме изненада. Не знаех как да го приема. Всъщност се почувствах адски кофти, обаче осведомих Етел:

— Телефонът звъни и в двете посоки.

— Господин Сатър, ако позволите един съвет, мисля, че трябва да забравите и да простите.

— Госпожо Алърд — отсякох с някогашния си господарски тон, — простил съм и съм забравил, и нямам желание да продължавам повече на тая тема.

Етел обаче продължи, понеже се намираше в уникалното положение да говори каквото си иска без последици.

— Измъчвате и нея, и себе си.

Божичко. Опаката стара Етел Алърд съзираше някаква небесна светлина и искаше да направи нещо добро, преди Свети Петър да почне да я върти на шиш.

Освен това, от по-земна гледна точка, тя знаеше едно-друго за изневярата и слабостите на плътта, затова даваше гратис на Сюзън по тоя въпрос. С други думи, между Етел и Сюзън имаше нещо общо — бяха прекрачили оная граница, по чието протежение са поставени знаци „Не слагай рога на мъжа си“. Това бяха два съвсем различни случая, естествено, със съвсем различен край, ала в резултат под леглата им се бяха озовали чифт мъжки обувки, на които не им е там мястото.

Малко се ядосах и я попитах, чисто хипотетично:

— Джордж щеше ли да ви прости, ако вие…

— Той ми прости.

— О. — Изобщо не предполагах, че Джордж е знаел за Август. Е, господин Алърд си беше добра душа, за разлика от мен. Пък и беше получил безплатна квартира. Напомних й: — Стига на тая тема. — Погледнах си часовника: — Може би вече трябва да си вървя.

— Както желаете.

Изправих се, но не си тръгнах. Вместо това отидох при прозореца и се загледах в залязващото слънце. Между дърветата се мъжделееше Проливът и лъчите искряха по водата.

— Какво виждате?

Обърнах се към нея.

— Кажете ми какво виждате.

Дълбоко си поех дъх.

— Виждам лъчи, играещи по водата. Виждам дървета и листата лъщят от дъжда. Виждам проясняващото се небе и на хоризонта се реят бели облаци. Виждам носа на Хампстед Харбър и корабите, виждам суша отвъд Пролива и над вълните кръжат ята чайки.

— Много е красиво, нали?

— Да.

— Трябваше да му обръщат повече внимание.

— Това се отнася за всички ни.

Мълчахме може би цяла минута. После се приближих до леглото й.

Тя беше гушнала плюшеното мече и в очите й зърнах сълзи.

Извадих хартиена кърпичка от кутията и ги попих. Старицата хвана ръката ми.

— Благодаря, че дойдохте, Джон.

Дланта й беше много студена и суха, което още повече от вида й ме накара да осъзная, че е по-близо до смъртта, отколкото до живота.

Етел стисна ръката ми.

— Никога не съм ви харесвала, знаете го.

Усмихнах се.

— Знам.

— Но ви уважавах.

Изповедите на смъртен одър се приемат за доказателство в съда и се смятат за верни.

— Благодаря.

Тя продължи да се изповядва.

— Вие сте добър човек. Не са останали много като вас.

Бях съгласен с нея.

— Вие сте истинска дама.

— Изгубили сте се, Джон. Потърсете пътя обратно.

— Опитвам се.

— Обадете й се. Обадете се и на майка си. И на децата си. Обърнете се към онези, които обичате или някога сте обичали.

— Ще го направя.

Етел отново стисна ръката ми.

— Довиждане.

И аз стиснах нейната, след което я пуснах. После се наведох и я целунах по бузата.

И бързо излязох.