Нелсън Демил
Скъпи Джон! (3)

1.

От завръщането ми от Лондон бе изтекла седмица. Седях на масата в трапезарията на вратарската къщичка в Станхоуп Хол, някогашното имение на бившата ми жена, и преглеждах стари папки.

След развода ни със Сюзън изпълних една своя стара мечта и се отправих с яхтата си, четиринайсетметровия кеч „Поманок II“, на околосветско пътешествие, което продължи три години. „Поманок“ всъщност е местното индианско название на Лонг Айлънд и моят знаменит прапрадядо Уолт Уитман, лонгайлъндчанин, понякога е използвал това име в стиховете си — и ако имаше четиринайсетметрова яхта, сигурен съм, щеше да я нарече „Поманок“, а не „Чувам Америка да пее“, което е прекалено дълго, за да го напишеш на кърмата, или „Стръкчета трева“, което не звучи много морски.

Тъй или иначе, последното ми междинно пристанище беше Борнмаут в Англия, откъдето преди три века отплавали за Америка другите ми далечни предци, Сатърови.

Преди настъпването на зимата, уморен до мозъка на костите от морето, с изтъняваща банкова сметка и задоволена пътешественическа страст, продадох яхтата на половината от действителната й цена и заминах за Лондон да си търся работа. Постъпих в една британска адвокатска кантора, която търсеше експерт по американско данъчно право, пък аз бях работил в Ню Йорк точно като такъв, преди да стана капитан на „Поманок II“.

Пръснах няколко снимки на Сюзън на масата и ги разгледах на светлината на полилея. Тя беше, а сигурно и продължаваше да е хубавица с дълга червена коса, пленителни зелени очи, нацупени устни и идеалното тяло на жена, която цял живот е яздила.

Вдигнах една снимка, на която Сюзън беше на първата ми яхта, единайсетметров кеч, оригиналната „Поманок“, която обичах, но потопих в залива Ойстър Бей, за да не допусна държавата да я конфискува за неплатени данъци. Снимката беше направена, струва ми се, през лятото на 1990-а, някъде из Лонгайлъндския пролив. Слънчев летен ден, Сюзън стои на задната палуба чисто гола и прикрива с една ръка огнената растителност между бедрата си, а с другата — едната си гърда. Лицето й изразява престорена изненада и срам.

Поводът беше разиграването на една от сексуалните й фантазии и ми се струва, че аз се качвах на борда от каяк, сварвах я сама и гола и я превръщах в своя сексробиня.

Тя имаше не само страхотно тяло. Имаше и страхотно въображение, а и невероятно либидо. Що се отнася до сексуалната игра, тя трябваше да поддържа пламъка на брачния огън, естествено, което функционираше добре почти двайсет години, защото всичките ни изневери бяха помежду ни. Поне така се бяхме уговорили, докато в съседната къща не се настани нов играч — Франк Белароса. Дон Франк Белароса.

Вдигнах бутилката стар коняк, която бях намерил в бюфета, и сипах малко в чашата си с кафе.

Причината да се върна в Америка беше свързана с бившите обитатели на тая вратарска къщичка, Джордж и Етел Алърд, стари семейни служители на Станхоупови. Джордж, добър човек, почина преди десет години, а жена му Етел, която не е толкова симпатична, живее в хоспис и скоро ще последва мъжа си, освен ако Джордж вече не е успял да размени някоя дума със Свети Петър, върховния вратар. „Нали ми обещахте вечен мир и покой? Не може ли да я пратите другаде? Винаги е обичала жегите“. Във всеки случай аз съм адвокатът, който отговаря за имота на Етел, така че трябваше да се погрижа за него и да присъствам на погребението й.

Другата причина за завръщането ми беше, че тая вратарска къщичка бе основният ми американски адрес, но за нещастие щеше да премине в ръцете на Амир Насим, ирански господин, който сега бе собственик на главната къща, Станхоуп Хил, и голяма част от някогашното имение, включително вратарската къщичка. Засега обаче Етел Алърд притежаваше така нареченото право на пожизнено ползване или с други думи — безплатен наем до смъртта си. Правото на пожизнено ползване й било осигурено от дядото на Сюзън Август Станхоуп (защото навремето му пускала) и Етел бе проявила любезността да ми позволи да държа вещите си там и да споделям квартирата й, когато съм в Ню Йорк. Тя ме мразеше, ала това е друга история. Във всеки случай животът й в тая къща и на тая планета беше към края си, поради което се бях върнал от Лондон не само да се сбогувам с нея, но и да потърся ново място за вещите си и нов основен адрес, което явно е задължително за американското гражданство и кредиторите.

Не бях идвал в Ню Йорк от миналия септември — тогава пристигнах от Лондон още щом пак позволиха полетите. Останах три дни в Йейл Клъб, в който продължавах да членувам заради редките си нюйоркски командировки, и се смаях колко тих, пуст и мрачен е станал тоя велик град.

Не се обадих на никого, с никого не се срещнах. Щеше ми се да видя дъщеря си Каролин, но веднага след 11 септември тя беше избягала от бруклинския си апартамент при майка си в Хилтън Хед, Южна Каролина. Синът ми Едуард живееше в Лос Анджелис. Тъй че през тия три дни се разхождах по смълчаните градски улици и на два пъти посетих мястото, което стана известно като Епицентъра.

Угнетен и изчерпан, се качих на самолета и се върнах в Лондон. Чувствах, че съм постъпил правилно — така хората се завръщат у дома при смърт в семейството.

През следващите няколко месеца научих, че в Близнаците са загинали единайсет мои познати, главно някогашни съседи и колеги, но също един мой близък приятел, оставил жена и три малки деца.

И сега се бях върнал пак, девет месеца след 11 септември. Нещата като че ли се бяха нормализирали, но само привидно.

Отпих глътка кафе с коняк и плъзнах поглед по купчините бумаги. Имах да преглеждам много. Надявах се, че Етел ще издържи още известно време и че господин Насим не възнамерява да влезе във владение на задръстената с боклуци вратарска къщичка в мига, в който приключи нейното право на пожизнено ползване. Трябваше да поговоря с него по тоя въпрос — да говоря с Етел да издържи, докато разчистя бумагите си, можеше да й се стори нетактично и егоистично.

Понеже вечерта беше хладна и нямах машина за унищожаване на хартия, бях запалил камината в трапезарията. От време на време хвърлях в огъня някое писмо или снимка, които нямаше да искам децата ми да видят, ако ненадейно хвърля топа.

Към тая категория се отнасяха снимките на майка им, чиято голота разкриваше много повече за главата й, отколкото за тялото. Сюзън беше — а бях сигурен, че още е — малко чалната. Само че, честно казано, нямах абсолютно нищо против това и семейните ни проблеми се дължаха на друго. Очевидно на забежките й с нашия съсед — мафиотския бос. А после, отгоре на всичко, тя взе, че го застреля. С три куршума. Единият в слабините. Ох!

Събрах снимките и обърнах стола си към камината. Всички трудно се разделяме с такива неща, но и като мъж, и като адвокат ви уверявам, че нищо добро не може да излезе от пазенето на нещо, което не искаш да види нито семейството ти, нито твоите врагове. Нито пък следващият важен човек в живота ти.

Вторачих се в огъня. Пламъците танцуваха по почернелите от сажди тухли. Стисках снимките.

Та тъй, тя застреля своя любовник Франк Белароса Епископа, капо ди тути капи, бос на всички босове, и й се размина, поне от правна гледна точка, поради някои обстоятелства, които министерството на правосъдието определи като „смекчаващи вината“.

От правосъдното министерство претупаха делото, защото бяха допуснали грешката да осигурят на госпожа Сатър свободен достъп до дон Белароса, който се намираше под домашен арест във вилата си и същевременно им изливаше черната си душа, поради което трябваше да го задоволяват с чужда съпруга.

Цялата тая работа все още малко ме ядосваше, както можете да се досетите, обаче, общо взето, я бях преживял.

Междувременно трябваше да реша дали това пътуване е само за погребението, или е по-задълго. Не бях изгубил адвокатските си права и продължавах да съм член на нюйоркската щатска адвокатура, така че не бях изгорил всички мостове и теоретично можех да си намеря работа там. В предишния си живот бях съдружник в кантората на баща ми „Перкинс, Перкинс, Сатър и Рейнолдс“, все със старото си седалище на Уолстрийт 23, историческа сграда, взривена от анархисти в навечерието на XX век, което почти бледнееше на фона на събитията от 11 септември.

През последните седем години в Лондон бях работил в гореспоменатата британска кантора — бях техният експерт по американско данъчно право и им обяснявах, че преебаването на данъчната служба е американска традиция. Така им го връщах, защото данъчните ми преебаха живота, докато жена ми се ебеше с мафиотския бос. Тия два привидно съвсем различни проблема всъщност бяха свързани, както установих от личен опит.

Предполагам, че тогава съм се натъкнал на неравен участък, малко препятствие в един иначе приятен и привилегирован живот. Но препятствията укрепват характера, а и честно казано, вината не беше изцяло на Сюзън, Франк Белароса, данъчните и наперените нищожества, каквито бяха моите съдружници в кантората — отчасти бях виновен и аз, защото също се бях замесил с Франк Белароса. Малко адвокатска работа. Например да го защитавам в дело по обвинение в убийство. Като уолстрийтски адвокат, обикновено не се занимавах с такива неща и „Перкинс, Перкинс, Сатър и Рейнолдс“ определено нямаше да го одобрят. Затова го движех от лонгайлъндския си офис в Лоукаст Вели, обаче когато вестниците надушиха, това не ми помогна особено.

Всъщност аз, естествено, знаех, че извършвам професионално и обществено самоубийство, като приемам да работя за мафиотски бос. Това обаче си беше предизвикателство, пък и бях отегчен, а Сюзън, която одобряваше и насърчаваше отношенията ми с Франк Белароса, каза, че съм имал нужда от предизвикателство. Предполагам, че и тя е била отегчена, а и както установих, е имала собствени цели относно нашия съсед.

И като стана дума за Сюзън, от сина ми Едуард бях научил, че — цитирам — „мама си ни откупи къщата ни“.

Като оставим настрана тъпото построяване на фразата — а съм го пращал това момче в най-добрите училища — Едуард искаше да каже, че тя си е върнала голямата къща за гости в имението Станхоуп. Тая така наречена къща за гости — в нея има шест спални — почти двайсет години беше нашият семеен дом и се намира на няма и половин километър по главния път в имението. С други думи, сега със Сюзън бяхме съседи.

Баща й Уилям, непоносим скапаняк, отдели къщата за гости заедно с десет акра земя от общо двестате акра на имението и връчи нотариалния акт на Сюзън като сватбен подарък. Тъй като аз бях младоженецът, винаги съм се чудил защо името ми го няма в документа. Обаче човек трябва да разбира старите пари, за да си отговори на тоя въпрос. Трябва да разбира и скапаняци като Уилям. Да не споменавам за откачената Шарлот, майката на Сюзън. Тия двамата, за съжаление, още си бяха живи и здрави и живееха и играеха голф в Хилтън Хед, Южна Каролина, където живееше Сюзън след оръжейната злополука, която преди десет години отне живота на любовника й.

Преди да замине за Южна Каролина, тя продаде къщата за гости на едно юпи, което се местеше на работа в града — с жена си идваха отнякъде западно от Хъдсън. Мъжът разбира, че бракът му се разпада, когато съпругата му продава къщата и се мести в друг щат. Всъщност обаче аз сложих край на брака ни. Сюзън искаше да останем заедно: изтъкваше очевидния аргумент, че любовникът й е мъртъв и затова няма да се тревожим, че ще се натъкнем на него на някой купон. Даже твърдеше, че тъкмо затова го убила — за да сме заедно.

Не че наистина беше така, ама звучеше приятно. Като се замисля, сигурно можехме да останем заедно, но бях прекалено ядосан, че ми е сложила рога, и мъжкото ми его понесе тежък удар. Искам да кажа, не само приятелите, роднините и децата ни знаеха, че Сюзън се е чукала с мафиотски бос. Цялата страна го научи от жълтата преса, по дяволите: „Мъртъв мафиот тъпкал богата наследница, жена на адвокат“. Или нещо от тоя род.

Можеше и да не се разделим, ако бях убил любовника й аз, както ми предлагаше Сюзън. Само че нямаше да се изплъзна толкова лесно. Даже някак си да се измъкнех от отговорност — престъпление от страст, — пак трябваше да обясня нещо на приятелите и роднините на дон Белароса.

Та тъй, тя продаде къщата и ме остави без дом, освен, естествено, манхатънския Йейл Клъб, където винаги съм добре дошъл. Обаче в рядък пристъп на внимание Сюзън ми подхвърли, че наскоро овдовялата Етел Алърд няма да се откаже от компания във вратарската къщичка. Идеята всъщност не беше лоша и тъй като Етел нямаше да се откаже и от наем, пък и от момче за всичко, което да замени неотдавна починалия й съпруг, аз се нанесох в свободната спалня и складирах багажа си в мазето, където си и остана през последните десет години.

До другата пролет продадох на съдружниците си своя дял от кантората и с парите си купих четиринайсетметровата яхта, която кръстих „Поманок II“. По това време прекратих членството си в коринтския яхтклуб „Сиуанака“ по взаимно съгласие и напуснах общественото пристанище, където бях купил яхтата, за да се отправя на тригодишната си морска одисея.

Одисей се е опитвал да се завърне у дома — аз пък се опитвах да избягам от дома си. Одисей е искал да види жена си — може би и аз исках същото, само че не се получи. Бях казал на Сюзън, че ще мина през Хилтън Хед, и почти го направих, но когато зърнах сушата, обърнах към открито море. Чист разрив. Без съжаление.

Хвърлих голите снимки на Сюзън на масата вместо в камината. Може да си ги искаше.

Налях още коняк в утайката на кафето и отпих.

Вдигнах поглед към поставената в разкошна голяма рамка ръчно оцветена фотография на Етел и Джордж Алърд, която висеше над камината.

Беше сватбен портрет, направен по време на Втората световна война — Джордж с бяла флотска униформа, Етел — с бяла сватбена рокля, типична за епохата. Навремето Етел е била голяма хубавица. Разбирах защо дядото на Сюзън, Август, тогавашният господар на Станхоуп Хол, е прекрачил класовата граница, за да се позабавлява с една от слугините си. Непростима постъпка, естествено, от всякаква гледна точка, особено защото Джордж, също негов прислужник, е бил на война, за да защитава Америка от Жълтата опасност в Тихия океан. Ала както бях установил като младеж във Виетнам и както установявах в тая нова битка, войната разкъсва социалната тъкан на нацията и в резултат има много повече тъпкане и клатене.

Вторачих се в ангелското лице на Етел. Наистина е била красива. И самотна. А и Джордж го е нямало. Август пък бил богат и могъщ. Според семейните предания обаче не бил интригант и властен скапаняк като сина си, моя бивш тъст Уилям. Предполагам, че просто си е бил еблив (това си върви по наследство в рода Станхоуп), и ако видите снимка на жена му, бабата на Сюзън, ще разберете защо е кръшнал. Явно Сюзън е наследила хубостта на майка си Шарлот, която още е привлекателна, макар и изкукала.

Та по въпроса за мозъка и красотата — моите деца притежават и двете и не проявяват признаци за склонността на Станхоупови да изперкват. Ще ми се да мога да кажа, че са наследили моята рода, ама и моите родители не са добър пример за психическо здраве. Мисля, че съм осиновен. Надявам се, моля се да съм.

Всъщност баща ми Джоузеф се спомина, докато бях на околосветско плаване, и пропуснах погребението. Мама не ми го прости. Но това не е нищо ново.

Та по въпроса за децата, бащинството и генетиката: Етел и Джордж имат едно дете, дъщеря, Елизабет. Симпатична жена и живее наблизо. Взела е красотата на майка си, ала достатъчно прилича на Джордж и съм спокоен, че не е наследница на Станхоупови.

Мисля дългосрочно по въпроса с оглед на това децата ми да наследят част от семейното богатство. Те заслужават тия пари, задето цял живот са търпели баба и дядо. Аз също, но съдът сигурно ще реши, че нямам основание за претенции към наследството на Станхоуп като обезщетение за дългите години, през които съм търпял глупостите на Уилям.

Във всеки случай тук има история — моят род живее на Лонг Айлънд от триста години. И тая история е преплетена като бръшляна, който покрива стените на вратарската къщичка и къщата за гости — интересна е да я гледаш отдалече, обаче скрива формата и същността на постройката и постепенно разяжда тухлите и хоросана.

Докато е седял не много далеч оттук, Ф. Скот Фицджералд правилно го е написал в края на „Великият Гетсби“: „Затова и продължаваме да плаваме напред срещу течението, а то все тласка корабите ни назад към миналото“. Амин.

Пак посегнах за коняка, забелязах куп стари поздравителни картички, прихванати с ластик, и измъкнах наслуки една. Оказа се обикновена картичка за годишнина от сватба и под отпечатаните думи за обич, радост и вярност Сюзън беше написала:

Джон, не знаеш колко пъти се будя сутрин и просто те гледам как лежиш до мен. И ще продължавам да го правя до края на живота си.

Взех целия куп и го хвърлих в камината.

Станах, отидох в кухнята, налях си още кафе, излязох през задната врата и застанах на верандата. Виждах светлините на къщата за гости, където някога живеехме с жена ми и децата. Стоях дълго, после се върнах и седнах на масата в трапезарията. Не мислех, че ще е лесно, обаче определено не предполагах и че ще е толкова трудно.