Нелсън Демил
Скъпи Джон! (41)

39.

Прибрахме се в къщата за гости, разтоварихме лексуса и Сюзън предложи:

— Хайде да потичаме до Залива.

— Имам много неща за вършене в новия ми кабинет и освен това трябва да си подредя чекмеджето за чорапи — възразих аз.

— Добра идея. Няма да се бавя повече от час.

— Не искам да тичаш по Грейс Лейн и изобщо извън имението.

— Джон…

— Тичай в имението. — Напомних й: — Не всеки има двестаакров парк, в който да тича. По-късно може да дойда и аз.

Това като че ли малко я ядоса.

— Не знаех, че ще ме командват толкова много.

Ставахме двама.

— Просто ме послушай.

— Винаги те слушам. Добре, ще се видим след час.

— Вземи си мобилния телефон и ми се обади или аз ще ти се обадя.

— Слушам.

— И никакви гащета.

Тя се усмихна, качи се да се преоблече, а аз отидох в кабинета си и видях, че кашоните с багаж и папките вече са подредени до едната стена. Там беше и щайгата с бурканчета мармалад от киселици.

Забелязах също, че лампичката на телефонния секретар мига, и прослушах единственото съобщение, което гласеше: „Джон Сатър, обажда се Феликс Манкузо“. После гласът му ми продиктува номер на мобилен телефон, който записах на гърба на визитката на детектив Настаси. Изтрих съобщението.

За да убия малко време, докато Сюзън излезе, се поогледах в някогашния си кабинет; спомнях си безбройните вечери, когато бях седял до късно на бюрото в опит да реша данъчните или имотните проблеми на други хора — повечето си ги бяха създали сами.

Над кушетката висяха нови придобивки — три маслени картини на Сюзън, изобразяващи прочути местни руини — параклиса на Лорълтън Хол, имението на Луис К. Тифани в стил ар нуво, някакви каменни стълбове, останали от Мюдон, палат с осемдесет стаи, копие на двореца Мюдон край Париж, и колонадата на Нолуд, имението на някой си Зогу, последния крал на Албания, което ми напомни, че господин Насим нито е първият чужденец, купил си част от Златния бряг, нито ще е последният.

Докато гледах картините, си помислих, че Сюзън наистина има известна дарба, и се зачудих защо е престанала да рисува. Може би, казах си, има нещо общо с последния й опит, Алхамбра, и с всички лоши спомени, свързани с тоя подарък за семейство Белароса по случай настаняването им в новия им дом. И това, естествено, ме подсети за вандалската ми проява в кабинета на Антъни. Басирам се, че беше побеснял, когато е видял последиците. Басирам се също, че Зигмунд Фройд много би се забавлявал, докато ми обяснява разрушителното ми поведение — и може би щеше да заключи, че освен собствените ми мъчителни асоциации с тая картина подсъзнателно съм се опитвал да привлека вниманието на Антъни и да пренасоча гнева му от Сюзън към себе си. Е, Зигмунд, не беше чак толкова подсъзнателно.

— Чао — извика Сюзън.

Седнах на бюрото и посегнах към телефона, но се поколебах. Инстинктът ми подсказваше да се обадя на Феликс Манкузо, обаче знаех как действа полицията и това щеше да е нарушение на протокола. Детектив Настаси нямаше да се зарадва. Както се беше изразил самият Настаси, феберейците нямаше да му кажат, даже гащите му да са се подпалили. Бях сигурен, че и той крие от тях съответната важна информация. Освен това беше обещал да им се обади.

От друга страна, някога бях поддържал лични отношения с Феликс Манкузо, смятах го за интелигентен и свестен и му вярвах. Бях му измислил и прякор, свети Феликс, обаче под филантропската му външност се криеше корав мъж, който явно приемаше лично престъпленията на мафията и Коза Ностра, в резултат, сигурен съм, на собствения си италиански произход — тоест неговите paesanos го караха да се срамува и това го вбесяваше.

Та, ако не друго, просто трябваше да поговоря с него, за да се подсигуря отвсякъде. Защото, ако се случеше нещо и не бях направил всичко възможно заради някаква си йерархия… е, това беше чисто теоретична вероятност, защото щях да направя абсолютно всичко, за да защитя Сюзън. Поне единият от нас трябваше да го направи.

Набрах номера на мобилния му телефон и той отговори.

— Манкузо.

— Здравейте, господин Манкузо, обажда се Джон Сатър.

— А, здравейте, господин Сатър. На какво дължа удоволствието да ви чуя?

Феликс Манкузо бе доста официален тип: като поведение, маниер на говорене и като специален агент; и той беше юрист като мен, макар че това не го отнасяше към лошите.

— За съжаление, обаждам ви се горе-долу за същото като при последния ни разговор.

— Така ли? И за какво се отнася?

— Е, това е дълга история. Но като начало, през последните десет години отсъствах от страната и преди около две седмици се върнах на Лонг Айлънд.

— Добре дошли.

— Благодаря. И се събрах с бившата си жена.

Пауза, после:

— Честито. Как е госпожа Сатър?

— Не много зле, като се има предвид, че пак живее с мен.

Той се засмя.

— Не се подценявайте, господин Сатър. Тя е късметлийка, че сте се върнали при нея.

Навярно намекваше за това, че Сюзън Сатър не само ми е изневерила с мафиотски бос, но го е и убила, а въпросният бос беше главен федерален свидетел срещу собствената си престъпна империя. И отгоре на всичко й се размина. Все пак се надявах, че Феликс Манкузо иначе не изпитва неприязън към нея.

— Е, с какво мога да ви помогна, господин Сатър?

— Не съм сигурен дали можете, но тук се получи една ситуация, която всъщност води началото си от случилото се преди десет години.

— Разбирам. Каква ситуация?

— Синът на Франк Белароса, Антъни, живее в Алхамбра — в една от новопостроените къщи…

— Знам. Каква ирония, а?

— Да, но проблемът не е в иронията, а в това, че Сюзън се върна от Хилтън Хед, откупи къщата си в имението Станхоуп и…

— Разбирам.

— Сигурен бях, че ще разберете. Тук е от около два месеца, а аз току-що се пренесох при нея.

— Ясно. Антъни Белароса отправи ли конкретна заплаха или друго изказване към нея, което да я кара да смята, че той я мрази или възнамерява да… да речем, да отмъсти за смъртта на баща си?

— Имате предвид вендета.

Господин Манкузо знаеше, че „вендета“ не е име на италиански мотоскутер.

— Уместно определение. Е?

— Той всъщност не е разговарял с нея. Но разговаря с мен и останах с впечатлението, че може би иска да си отмъсти.

— Разбирам. Как така сте разговаряли с Антъни Белароса?

Не очаквах с нетърпение тоя въпрос, като се има предвид, че Феликс Манкузо беше вложил страшно много време и сили в опит да ме спаси от самия мен, когато работех за Франк Белароса. Затуй и не изгарях от желание да му кажа, че със сина на боса сме обсъждали възможности за работа.

— Господин Сатър?

— Ами, Антъни си беше внушил, че може би, ще се съглася да възстановя връзката си с фамилията Белароса.

— Тъй ли? И как му е хрумнала тая идея?

— От Джак Уейнстейн, струва ми се. Сигурно си го спомняте.

— Помня го, естествено. Поредният кадърен адвокат, тръгнал по лош път.

Нямах нужда от лекции, обаче се нуждаех от услуга, затова го преглътнах и продължих:

— И самият Антъни смяташе така, отчасти защото някога чул от баща си, че Джон Сатър би бил доверен и ценен член на неговата организация. Франк Белароса казал на Антъни, че не познава друг с такава комбинация от ум и смелост като мен — прибавих, за да илюстрирам причините за заблудата на Белароса младши.

От отсрещния край последваха няколко секунди мълчание, после господин Манкузо каза:

— И?

Нямаше нужда от повече обяснения по тоя въпрос, затова му напомних:

— Казвам ви го само защото ме попитахте как се е случило така, че сме разговаряли с Антъни. Но същинският проблем е, че Антъни направи пред мен някои изказвания, които приемам като заплаха за Сюзън.

— Какви например?

— Ами, първо трябва да имате предвид, че с Антъни разговаряхме преди ние с госпожа Сатър да се съберем, което се случи преди два дни. Затова Антъни, струва ми се, се е чувствал свободен да направи въпросните забележки за Сюзън, като е смятал, че подобно на повечето бивши съпрузи, аз ежедневно се моля за смъртта на бившата си жена.

Господин Манкузо любезно се засмя и отново попита:

— Какво по-точно каза той?

Информирах го за част от изказванията на Антъни Белароса за Сюзън.

— Колко пъти разговаряхте с него? — по някое време ме прекъсна специалният агент.

— Четири.

— Сериозно?

Реших, че ще прибави: „И един е много“, обаче той премълча, затова му обясних защо трябва да държиш приятелите си близо до себе си, а враговете си — още по-близо.

— Според мен това го е измислил някой писател или сценарист — осведоми ме той.

Което ме разочарова — на мен ми звучеше като италианска народна мъдрост. Тъй или иначе, продължих:

— За последен път се видяхме в неделя… у тях.

— Наистина ли?

— Покани ме на вечеря.

— Тъй ли?

— Не останах за вечеря, естествено, но използвах възможността да му кажа да върви по дяволите и да престане да тормози мен и бъдещата ми жена.

— И той как реагира?

— Не много добре. — Описах му част от престоя си в дома на Антъни, щастливата си среща с майка му и със старото ми приятелче Сали Да-да. Завърших с: — Последните думи, които ми каза Антъни в отговор на една моя реплика, бяха, цитирам: „Всичко това с нищо не променя извършеното от жена ти. Да го знаеш“.

Господин Манкузо помълча малко, после попита:

— Ходихте ли в полицията?

— Да. Вчера. Подадохме официална жалба.

— Бихте ли ми съобщили подробностите за отиването си в… трябва да е било във Втори участък, нали?

— Точно така. — Разказах му подробностите, споменах за детектив А. Дж. Настаси и че вчера е ходил в дома на Антъни Белароса, но Антъни явно не е бил в града. Щях да прибавя и предположението си, че е заминал при фамилията Готи в Спрингфийлд, обаче не исках да ме помисли за вътрешен човек на мафията. Все пак отбелязах, че детектив Настаси е един от полицаите, отзовали се на убийството в Алхамбра преди десет години, и според мен добре познава случая.

— От оная вечер останаха много недовършени неща — рече господин Манкузо.

— Не съм сигурен как детектив Настаси ще реагира на това, че съм се обаждал във ФБР — прибавих, без да отговоря на забележката му.

— Не се бойте, господин Сатър. След единайсети септември всички сме в един екип — в органите на реда се научихме да обменяме информация помежду си и да си сътрудничим.

Което не съответстваше точно на мнението на Настаси, но все пак отвърнах:

— Е, поне от тая трагедия да излезе нещо хубаво. В такъв случай ще го уведомя, че…

— Недейте. Оставете го на нас.

— Разбирам… е, в отговор на моето предложение детектив Настаси каза, че тая сутрин ще се свърже със Спецчастта за борба с организираната престъпност и ще ги информира за проблема. Знаете ли нещо за това?

— Не. Но ще се обадя на някои хора и ще ви звънна.

— Мислех, че ще искате да се срещнем.

— Като адвокат знаете, че ФБР няма пряка юрисдикция при лична заплаха, която няма отношение към вероятната връзка на Антъни Белароса с организираната престъпност — напомни ми специалният агент. — Това е работа на местната полиция.

— Ясно ми е. Но…

— Но навярно ще можем да им помогнем. Ще потърсим и някой федерален закон, който засяга вашия случай.

— Добре.

— Аз вече не съм в Спецчастта за борба с организираната престъпност — каза господин Манкузо. — Но… тъй като съм работил по случая и ме потърсихте специално, може да поискам да се срещнем. Тогава ще ви свържа със съответните хора от нашата служба, ако се налага. — И прибави: — Все още проявявам личен интерес към всичко това.

— Нима?

— Винаги съм проявявал, господин Сатър.

Разбирах, че проявява личен интерес към мен, сигурно в рамките на дългосрочно проучване за това как прависти с висок морал стават адвокати на мафията. А може би просто ме харесваше. Иначе интересът му, и личен, и професионален, трябваше да е свързан с цялостното подозрение, че прокурор Алфонс Ферагамо, когото, изглежда, малцина харесваха, умишлено е обвинил Франк Белароса за убийство, което не е извършил. И накрая, господин Манкузо нямаше как да се е зарадвал, когато правосъдното министерство — могъщият механизъм на бавното, но сигурно правосъдие, от което той беше мъничко колелце — прати Сюзън да си върви вкъщи, като я посъветва повече да не прегрешава.

— Тоя случай винаги ме е смущавал — замислено рече агентът.

— И мен. — И добавих: — Сега поне няма нужда да спасявате душата ми.

Той се позасмя и ми напомни:

— Миналия път не се справих много добре.

— Справихте се по-добре, отколкото си мислите.

— Хубаво. Надявам се, че сте научили нещо от случилото се.

— Всички научихме, господин Манкузо. Вие също.

Специалният агент се замисли.

— Да, всички научихме нещо за себе си и за действието или бездействието на правосъдието, господин Сатър. Но всичко е добре, когато свършва добре, и се радвам да чуя, че сте се събрали с госпожа Сатър.

Всъщност искаше госпожа Сатър да влезе в затвора — нищо лично, чисто професионално — обаче отвърнах:

— Благодаря. — И в интерес на затвърдяването на контакта го попитах: — А вие как сте?

— Отлично, благодаря. Оставаха ми две седмици да се пенсионирам, когато самолетите събориха Близнаците. Сега съм в Смесената контратерористична спецчаст.

— Разбирам. Е, предполагам, че в последно време основното действие е там.

— За съжаление. Е, организираната престъпност далеч не е останала в миналото, но не е такъв проблем, какъвто беше.

— За мен е, господин Манкузо.

— Положението определя гледната точка — съгласи се агентът.

— Така е. Е, благодаря за интереса ви към случая.

— И аз ви благодаря, че сте се сетили за мен, господин Сатър. Благодаря ви и за доверието.

— Ами, скоро пак ще ставам данъкоплатец, господин Манкузо, та реших да се възползвам от някои държавни услуги.

Той пак се засмя: може би си бе спомнил колко съм забавен.

— Имате ли мобилен телефон, на който да ви открия?

— Срам ме е да призная, но нямам. Трябва да си открия кредит и тъй нататък. Но ще ви дам номера на госпожа Сатър. — Продиктувах му го. — Споменах й за вас и ще й предам, че сме разговаряли, за да не се изненада от обаждането ви, макар че може да ви се стори…

— Съкрушена ли?

— Какво е обратното на съкрушена?

— Ами… искате да кажете, че не е съкрушена от близостта и изказванията на Антъни Белароса, така ли?

— Точно това искам да кажа. Обаче аз съм обезпокоен.

— Съвсем основателно. Всъщност… е, не бива да ви безпокоя още повече, но двайсет години се занимавах с тия хора и смятам, че ги познавам по-добре и от самите тях. Тъй че, да, Антъни Белароса трябва да направи нещо, независимо дали иска да поеме тоя риск. Трябва да се подчини на стария закон, иначе ще изгуби уважението на своите и позициите му ще отслабнат. Става дума за лична вендета, но и за положението му на бос.

— Разбирам. И бих искал да накарате госпожа Сатър да го разбере. Без да я плашите.

— Тя трябва да се страхува.

Не отговорих, ала фактът, че го чувам от специален агент Манкузо, ме стресна.

Той продължи:

— Все пак запазете спокойствие, вземете някои предпазни мерки и поддържайте връзка с полицията. Според мен има опасност, но едва ли е непосредствена.

— Защо смятате така?

— Ще го обсъдим, когато се видим. Ще направя всичко възможно да ви посетя утре. Свободен ли сте?

— Да, в момента съм безработен, както и госпожа Сатър.

— Моля, предайте й моите почитания.

— Непременно… — Понечих да приключа разговора, но внезапно ми хрумна нещо. — Може би ще имам още работа за вас, господин Манкузо.

— Може би трябваше да се пенсионирам.

Любезно се засмях.

— Свързано е със сегашната ви дейност в Контратерористичната спецчаст. — Той не отговори, затова продължих: — Човекът, който купи Станхоуп Хол, господин Амир Насим, е иранец по произход и в разговор миналата седмица ми намекна, че според него е обект на заговор за политическо убийство, организиран, струва ми се, в родината му.

— Разбирам.

Кой знае защо, това не го заинтригува особено.

— Е, ако искате, ще го обсъдим, когато дойдете.

— Моля, продължете.

— Добре… — Накратко му описах положението и завърших с думите: — Насим може да страда от параноя, но е възможно да има и други мотиви да сподели тревогата си с мен. За всеки случай обаче ви го съобщавам.

— Благодаря. Ще проверя сигнала ви. Както казваме сега на гражданите: „Ако видите нещо, съобщете“.

Реших, че това се отнася и до органите на реда, затова му напомних:

— Моля, обадете се на детектив Настаси.

Той ми пожела приятен ден и аз направих същото.

Е, като че ли се бях подсигурил отвсякъде — дори бях съобщил за евентуални терористични действия в квартала. Благодарение на чувството ми за отговорност към собствения ми живот и живота на близките ми поне това кътче от света беше станало малко по-безопасно, отколкото преди два дни.

След това заявление все пак трябваше да потърся пушката.

Слязох в мазето и прекарах половин час сред кашони с багаж, повечето надписани, ала никой с обозначение „Пушка“ или даже „Гаджета, пепел на“.

Обаче намерих един кашон с надпис „Джон“. Реших, че се отнася за мен. Емили Поуст щеше да ме посъветва да не го отварям. Само че аз имах оправданието, че Сюзън е преровила вратарската къщичка… нещо повече, пушката можеше да е тук, макар че кашонът беше малко къс. Тъй или иначе, разрязах лепенката с макетния нож, който бях намерил, и отворих капака.

Вътре намерих купчини любовни писма, картички, снимки и глупави сувенири, които бях носил на Сюзън от различни командировки.

Върху по-старите материали лежаха и няколко разпечатани имейла. Извадих единия и видях, че е от Сюзън до мен в Лондон, отпреди четири години. „Джон, съжалявам за леля Корнелия. Ще присъствам на погребението в Ню Йорк и Едуард ми каза, че ти също ще дойдеш. Просто исках да знаеш. Надявам се да се видим. Надявам се също, че си добре. Сюзън“.

Там беше и моят отговор: „Ще дойда, както ти е съобщил Едуард“.

Кратко и не особено мило.

Нямах представа защо го е разпечатала. Е, имах представа, естествено, и странно нещо — а може би не чак толкова странно, — сърцето ми се сви от болка. Тя се беше опитвала да ми подаде ръка и аз не я бях поел.

Но както казват господин Манкузо и Уилям Шекспир, всичко е добре, когато свършва добре. Дори да бяхме изгубили няколко години, които не биваше да бъдат изгубени.

И докато стоях в мазето с разпечатката на тоя имейл в ръка, все още ненамерил пушката, с обезпокояващите думи на Феликс Манкузо, кънтящи в главата ми, и с миналото, хвърлящо дълга сянка над светлото ми бъдеще със Сюзън, изведнъж ми хрумна, че трябва да убия Антъни Белароса.