Нелсън Демил
Скъпи Джон! (28)

26.

В голямата спалня на втория етаж беше топло и Сюзън лежеше гола по гръб върху завивките, леко разкрачена и с длани под главата. Беше будна, но очите й бяха затворени.

Прозорецът беше отворен и завесите бяха дръпнати и слънцето нахлуваше в стаята. На тавана над нас се въртеше вентилатор. Ветрецът охлаждаше потта от телата ни и раздвижваше дългата й червена коса.

Седнах на леглото и я загледах. Имаше хубав летен тен, включително гърдите, но бикините й бяха оставили кожата й млечнобяла около огненочервените косми между краката й.

— Гледаш ли ме? — без да повдига клепачи, попита тя.

— Да.

— Как изглеждам?

— Като в деня, в който се любихме за пръв път. — Което си беше самата истина.

— Благодаря. Генът ми е добър.

Уилям и Шарлот наистина бяха красива двойка. За съжаление, мозъците им не бяха наред.

Отвори очи и се обърна към мен.

— Тук не съм имала никого.

— Това си е твоя работа.

Тя продължаваше да ме гледа.

— Исках да знаеш. — Усмихна се и добави: — Толкова отдавна не съм правила секс, че съм забравила кой кого връзва.

Усмихнах се и аз, обаче не предложих да й помогна, затова Сюзън ме попита:

— А ти?

— Ами…

— Няма нищо. Не искам да знам.

Искаше, естествено, та за да го отметна от списъка на въпросите, поясних:

— Има една жена в Лондон. — Спомних си да прибавя: — Но не е сериозно.

— Как се казва?

— Саманта.

— Хубаво име. Отърви се от нея.

— Ами… добре. Но…

Сюзън се надигна, хвана ме за ръката и ме погледна.

— Изгубихме десет години, Джон. Не искам да губим нито минута повече.

— Знам… но…

— Прекалено бързо ли ти се струва?

— Ами, доста е ненадейно.

— Обичаш ли ме?

— Да. Винаги съм те обичал.

— И аз. Винаги. Е?

— Сигурна ли си?

— Да. Ти също.

Това явно изчерпваше всичко. Честно казано обаче, струва ми се, че го бях разбрал още около две минути след като бях влязъл в къщата. Тъй де, като оставим настрани всичките ми лоши мисли за нея и въпреки всичко, което се бе случило сутринта, в момента, в който се погледнахме, усетих оная изключителна сексуална енергия, която имахме някога, и разбрах, че с нея е същото. Сексът не е любов, естествено, макар че при нужда може да мине за любов, но в тоя случай любовта си я имаше, винаги я беше имало, и затова просто трябваше да го направим. И го направихме.

Можеше да е неловко след десет години, но не беше. Чувствахме се идеално един с друг — това му е хубавото да си с партньор, с когото имаш голям опит. Разбира се, след цялото това време имаше и нещо ново, както и известно усещане, че това, кой знае защо, е табу. Няма как да не се поддадеш на тая комбинация.

— Мислих си за това — казах.

— И аз. Често. Защо ми се обади чак сега?

— Беше ме… е, беше ме страх.

— От какво?

— От… Ами, страхувах се, че ще се случи точно това. Страхувах се също, че няма да се случи.

— И аз. Вече няма от какво да се страхуваме.

— Няма. — Погледнах я. — Мислех, че ти ще ми се обадиш.

— Преструвах се на безразлична. — И прибави: — Щях да изчакам още четирийсет и осем часа, преди да ти се обадя. После видях колата на Елизабет пред къщичката и бях… как да го кажа…

— Съкрушена? Съсипана? Вбесена?

— Точно така. Но бях готова да ти простя.

— Няма нищо за прощаване.

— Харесваш ли я?

— Да.

Отговорът й се забави няколко секунди.

— Тя те харесва. Каза ми го, когато обядвахме заедно. Е, беше доста срамежлива, като се имат предвид обстоятелствата, но виждах, че е така.

— Тя е много мила.

— И аз смятам така. Е, сега всички можем да сме приятели.

— Страхотно. — През последния половин час явно се бяха решили много неща, за които не подозирах, обаче понякога се случва така, когато правиш секс с някого. Тъй де, от едното учтиво „здравей“ се озоваваш гол в кревата, зает с крайно интимна дейност с човек, когото може да не познаваш чак толкова добре, и после, ако не бързаш много, трябва да си поговорите. И тъкмо по време на говоренето загазваш, понякога без изобщо да го разбереш.

В тоя случай обаче бях със Сюзън и Съдбата отдавна беше решила, че ще бъда с нея, тъй че спокойно можех да продължа с пълната програма. Казах й:

— Никога не съм вярвал, че ще останем разделени до края на живота си.

— Аз знаех, че няма.

— Във вторник те видях в Лоукаст Вели — признах.

— Наистина ли? Къде?

— В онова заведение близо до „Ролф“.

— А, да. Обядвах с Чарли Фрик. А ти защо си бил там? Надявам се, че не си ял ония отвратителни сандвичи.

Ето ти я и първата посткоиталната критика на навиците ми.

— Всъщност тъкмо бях пил кафе там и когато излязох, ви видях.

— Защо не се обади?

— Защото не исках да се срещнем така за пръв път след четири години.

— И аз. Как се почувства? Какво си помисли?

— Почувствах се… стана ми тъжно всъщност. И си помислих, че никога не си изглеждала толкова красива.

Сюзън се сгуши до мен и ме прегърна.

— Обичам те и никога повече няма да се разделяме — прошепна. — Никога повече няма да сме тъжни. — Целуна ме. — Можеш ли да повярваш? Можеш ли да повярваш, че отново сме заедно?

— Наистина не е за вярване.

— Ще се ожениш ли пак за мен?

Всъщност бях готов за тоя въпрос и не се поколебах.

— Ако искаш.

Това явно не беше верният отговор, защото Сюзън се отдръпна и попита:

— А ти какво искаш?

Опитах отново:

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Ами, чакай да си помисля. Добре, ще се омъжа за теб.

— Ти ме направи най-щастливия мъж на света.

— Знам. Но нека поживеем заедно една година, за да се уверим.

— Добре. Не, искам да кажа, хайде да се оженим колкото може по-скоро.

— Щом искаш. Какви са ти плановете за утре?

Сюзън явно беше щастлива. Дори се разсмя. И аз бях щастлив, но ми идваше малко внезапно и не го асимилирах с бързината, с която се случваше — всъщност ми трябваха поне десет минути, за да обмисля тая тотална промяна на живота ми. После обаче си спомних разговора ни с Елизабет — за влагането на повече сърце, отколкото ум, и за поемането на рискове. Нищо нямаше да изгубя, ако се оженя за бившата си съпруга — бих могъл да извадя и по-лош късмет. От по-оптимистична гледна точка, бях влюбен в нея и ми се даваше втори шанс за щастие.

Сюзън, нали ми знаеше и кътните зъби, попита:

— Опитваш се да се самоубедиш да се ожениш за мен или обратното?

— Не искам нищо повече от това да се оженим и отново да сме семейство.

Тя се надигна, облегна се на таблата на леглото и се разплака.

— Ужасно съжалявам за… за онова, Джон.

— Знам. И аз.

Замълчахме. Зяпах вентилатора и усещах полъха на въздуха по тялото си. Някогашната ни спалня и старите ни мебели ми навяваха приятни спомени за любене, лениви неделни утрини, децата, когато бяха малки и идваха да се гушкат при нас, закуски в леглото в Дните на майката и бащата, бодърстване и разговори до късно през нощта. Спомних си картичката за годишнината ни, която ми беше написала:

„Джон, не знаеш колко пъти се будя сутрин и просто те гледам как лежиш до мен. И ще продължавам да го правя до края на живота си“.

Можех да се ровя в миналото и в десетгодишната пауза след последния път, когато се бяхме любили тук, но вече го бях правил и това ми беше донесло единствено гняв, обида и душевни терзания. Затова стиснах ръката й и я погледнах.

— Прощавам ти.

Тя кимна.

— Знаех, че ще ми простиш.

И аз наистина й простих.

Сюзън се притисна към мен и отпусна глава на рамото ми. Останахме така — да се наслаждаваме на мига и да мислим за далечното бъдеще.

Наистина беше дошло време да продължим напред.

За съжаление, миналото всъщност не беше мъртво и погребано, а живо — живееше в Алхамбра и се канеше да ни настигне.