Нелсън Демил
Скъпи Джон! (68)

66.

Предложих да се качим в дневната и да погледаме „Кръстникът IV: Антъни очиства чичо Сал“.

Това нито и се стори смешно, нито и се гледаше.

Вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— На кого се обаждаш?

— На Едуард.

— Защо? А, добре. — Майчинският инстинкт за закрила на децата е по-силен от мъжкия за гледане на телевизия.

Едуард като никога отговори на мобилния си телефон и Сюзън му каза:

— Бих искала да се прибереш още сега, миличък.

Той отвърна нещо.

— Утре сутрин летиш рано, скъпи, и с баща ти ни се ще да те видим за малко. Да, благодаря ти.

Затвори и ми каза:

— След петнайсет минути.

Кимнах. Е, ако не му се бяхме обадили, Едуард щеше да се домъкне в три сутринта, а ние щяхме да висим цяла нощ с пушката, за да го чакаме.

— Той поне си заминава утре, а във вторник ние ще сме в Лондон — казах.

— Джон, Мислиш ли, че има някаква опасност за децата? Няма да замина за Лондон, ако…

— Няма никаква опасност. — Замислих се за идеално чистия удар в „При Джовани“ и си спомних думите на самия Антъни, когато бяхме на моравата пред дома му — че жените и децата не ги пипа никой… е, поне децата. — Продължих да я успокоявам: — Каролин работи в окръжна прокуратура и това на практика я прави недосегаема.

— Да… Значи заминаваме за Лондон.

— И после за Париж.

— Добре. Не съм ходила в чужбина, откакто… бяхме в Рим.

Безпарични гаджета. Или задръстени провинциалисти. Аз обаче бях отсъствал от страната десет години и би ми се искало да поостана още, но… назад към Лондон!

— Ще ми хареса ли в Лондон с теб? — попита Сюзън.

— Надявам се. Много държа да ти покажа Имперския военен музей.

— Нямам търпение. Мислиш ли, че разни жени ще се обаждат и ще идват да ти тропат на вратата?

— Жени ли? Не. Не, разбира се. Но все пак може би трябва да отседнем в хотел.

— Не можем да си го позволим — напомни ми тя.

Още една нова реалност.

Останахме в кабинета и си поговорихме за казаното от Манкузо и за това как всъщност виждаме тая ситуация. Сюзън беше оптимистично настроена, аз също предполагах, че Антъни Белароса има повече проблеми със своите paesanos, отколкото имаме ние с него. Само че не бях готов да заложа нито своя, нито нейния живот за това.

Чухме, че Едуард паркира навън, и Сюзън отиде да му отвори, преди той да си отключи сам.

Тримата се качихме в дневната и Софи ни донесе останалата торта, след което ни пожела лека нощ.

Побъбрихме си за изтеклия ден, за яхти и за възможността със Сюзън да му гостуваме в Лос Анджелис. Можеше даже да заведем и баба му Хариет. Надявах се, че градът ще й хареса и че ще остане там. Казахме му също, че заминаваме за Лондон за няколко дни и после ще пообиколим Европа. Синът ни нямаше нужда точно сега да научава за мафиотското покушение в Бруклин. Ако чуеше за убийството в Лос Анджелис, сигурно щеше да събере две и две и да разбере защо заминаваме така припряно. Останалото пък можеше да допълни Каролин.

— Как мина с баба и дядо, след като излязохме? — без връзка с разговора попита Едуард.

Оставих Сюзън да отговори и тя му призна:

— Не много добре. Но утре пак ще разговаряме с тях.

— Защо не искат да се ожените?

Беше мой ред.

— Защото не ме харесват.

— Нали няма те да се женят за теб? — отбеляза той.

— Основателен аргумент — съгласих се, — обаче те разглеждат нещата в по-широк контекст.

Едуард сложи край на това шикалкавене с думите:

— Всичко е заради парите им.

— За съжаление, наистина беше така. Но вече не е.

— В резултат на брака ни всички може да претърпим финансова загуба — каза Сюзън.

— С Каролин го обсъдихме — каза той. — И на нас не ни пука.

Със Сюзън се спогледахме и тя му каза:

— Да видим какво ще кажат утре. — И грижовно му напомни: — Утре летиш рано.

Едуард се изправи.

— До утре сутрин. — После попита: — Как са станали такива?

Е, човек си се ражда задник, но как да го кажеш на собствения си син?

— Не знам, но се надявам да не се предава по наследство — отвърна Сюзън.

Добре се посмяхме на това. После Едуард ни пожела лека нощ.

— Не ми е приятно да го обсъждам с децата — каза Сюзън.

— Те не са деца.

— Те са наши деца, Джон. Не ми е приятно и че нашите ги използват като пионки.

Отново се обаждаше майчинският инстинкт. Тя се безпокоеше какво ще стане с Едуард и Каролин, ако ги хвърлят в студения жесток свят и им кажат да се защитават като другите деветдесет и девет процента от хората.

Не споделях опасенията й — децата щяха да се оправят. Нещо повече, самите те знаеха, че ще се оправят, и бях убеден, че сме ги научили да се грижат за себе си. Обаче разбирах логиката й: „Защо да живеят без пари, ако имат възможност да получат милиони?“

Всъщност те имаха избор, какъвто не стоеше пред повечето хора — милиони или месечни заплати.

Е, аз щях да избера милионите — особено ако ги получа, защото е умрял Уилям Станхоуп, — обаче категорично нямаше да целувам ничий гъз. Само че когато става въпрос за децата ти, все трябва да оближеш някой и друг задник.

С една дума, аз стоях между трима Станхоупови и техните милиони.

Да де, щяхме да видим какво ще се случи утре. Знаех какво ще каже на дъщеря си Уилям, ала не бях абсолютно сигурен какво ще му каже Сюзън — или какво ще каже на мен след това.

— Готова съм за кревата — каза тя.

— Аз не съм.

— Няма да гледаш новините, нали?

— Напротив.

— Защо, Джон?

— Всички обичат да гледат репортажи за мафиотски убийства. — Всъщност не бях гледал истинско мафиотско убийство по телевизията от „Опитът на Сали да очисти Франк“, в което играх поддържаща роля.

— Лягам си — каза Сюзън.

— Лека нощ.

Тя ме целуна набързо и излезе.

Беше точно единайсет. Включих телевизора и намерих местната кабеларка, по която бях видял Джени Алварес.

И естествено, тя се появи на екрана.

— Главна новина тази вечер е дръзкото гангстерско убийство на Салваторе Д’Алесио… — показаха снимка на неандерталец, — прочутия капо в една от нюйоркските мафиотски фамилии…

Лицето на пещерния човек се смени с осветената фасада на „При Джовани“ — между другото, доста приличен ресторант. Манкузо явно го харесваше, тъй че със Сюзън може би трябваше да заведем Каролин там. Собственикът несъмнено беше разстроен, че клиентите му е трябвало да станат свидетели на пръскането на една глава, при това на вечеря, както и защото не е успял да им приготви сметките. Обаче със сигурност знаеше, че ще си навакса през идните седмици. Нюйоркчани обичат да ходят в ресторанти, където е било извършено мафиотско убийство. Вземете например „Джулио“ или „Спаркс“, където Готи бе очистил Пол Кастелано. Вървят си идеално. Безплатната реклама е за предпочитане пред платената, да не споменавам, че заведението придобива митична слава и получава още един-два куршума в Пътеводителя на италианските ресторанти.

Е, ставам банален. Отново насочих вниманието си към телевизора. Пред „При Джовани“ сновяха полицаи и Джени коментираше:

— … тук в този квартален италиански ресторант в Бруклин. Някога Салваторе Д’Алесио беше заместник на злополучно известния Франк Белароса, убит преди десет години в разкошното си лонгайлъндско имение от предполагаемата си любовница.

Предполагаема ли? Защо Джени не спомена името на Сюзън и не показа нейна снимка? Е, може би се опасяваше от съдебно преследване. Ясно. Сюзън беше убила Франк Белароса, но само се предполагаше, че му е била любовница. Даже бих могъл да съм адвокат на Сюзън, ако Джени я споменеше по име като любовница или гадже на Франк. Щеше да е интересно — Сатър срещу Канал 8, Джени Алварес и пр. Джон Сатър от името на ищцата. Господин Сатър, вярно ли е, че сте се чукали с госпожа Алварес и тя ви е напуснала? А, не, на сбогуване си стиснахме ръцете и се разделихме като приятели.

Тъй или иначе, Джени обясняваше:

— Преди десет години самият Белароса стана обект на мафиотско покушение и се предполагаше, че зад неуспешния опит за убийство стои тазвечерната жертва, Салваторе Д’Алесио. А сега беше убит той, известен в престъпния свят като Сали Да-да, и близки до следствието източници предполагат, че зад покушението стои синът на Франк Белароса Тони…

— Антъни! Не го наричай Тони.

Явно не бяха намерили снимка на Антъни и Джени продължи репортажа си на фона на стари кадри с Франк Белароса — Франк на стъпалата пред съда в деня, в който го бях освободил под гаранция. Даже видях самия себе си. С отвратителна вратовръзка.

И точно в тоя момент за нещастие Сюзън влезе в дневната, погледна Франк Белароса на екрана, вцепени се, после се обърна и безмълвно си тръгна.

Е, наистина си беше разтърсващо да го видиш по телевизията как се шегува с пресата, хубавец, с пура в ръка. Не изглеждаше толкова жив, когато го видях за последен път — в ковчега.

Трябваше да изключа телевизора и да си легна, обаче беше важно — пък и забавно.

Джени продължаваше:

— И така, ако тези слухове са верни, изглежда, че с десетгодишно закъснение миналото е връхлетяло мафиотските фамилии в Ню Йорк.

И не забравяй — каквото посееш, такова ще пожънеш.

— Според сигурни източници от органите на реда Тони Белароса от около седмица отсъства от дома си, офиса си и обичайните си свърталища, а вчера не се появи на погребението на Готи.

Джени заговори за очевидната борба за власт, водеща се в резултат на вакуума след смъртта на господин Готи, и тъй нататък, което я върна към Антъни и чичо Сал, а оттам и към бащата на Антъни, Франк, и после… и ето ме пак мен, застанал до Франк на стъпалата пред съда. Тя продължаваше репортажа си зад камера и филмът нямаше саундтрак — аз отговарях на въпрос, зададен ми не от друг, а от една по-млада Джени Алварес. Аз не бях остарял нито ден. По онова време с Джени дори още не бяхме приятели — всъщност на стъпалата се държеше крайно агресивно и аз моментално я намразих, както и тя мен. Впоследствие… е, омразата се превърна в желание, както често се случва.

Тя се върна на екрана и това за пореден път й даде възможност да ме посочи по име като красив и изключително интелигентен адвокат на мъртвия бос, когото току-що бяхме видели. Само че Джени не произнесе името ми в ефир — останах си само с ония няколко секунди стари кадри. Нямаше как да не помни оная нощ в „Плаза“. Тя обаче продължи:

— Друг интересен аспект на случая е това, че Тони Белароса е племенник на жертвата, Салваторе Д’Алесио. Майката на Белароса и съпругата на Д’Алесио — вече негова вдовица — са сестри. И тъй, ако тези слухове за участието на Тони Белароса в гангстерското убийство са верни, имаме шанс да надзърнем в безпощадния и… — И тъй нататък.

Е, не знам за безпощадността. Честно казано, единствената разлика между мен и Антъни по отношение очистването на досаден роднина беше това, че Белароса младши знаеше на кого да се обади, за да уреди въпроса, докато самият той е някъде другаде. Щеше ми се да знам към кого да се обърна, когато отида в Лондон. Майтап де.

Джени приключи репортажа и коментара и каза на колегата си в студиото:

— Това е всичко от мен, Чък.

На екрана се появи млад водещ и привидно спонтанно попита:

— Джени, какво мислят твоите източници за мотивите за убийството?

— Мислят, че ако Тони Белароса наистина стои зад това покушение — отговори тя по сценарий, — очевидният мотив е отмъщение за случилото се преди десет години, когато баща му, майка му и още едно семейство…

И пак не спомена името ми. Дали се опитваше да ме защити, или просто ме измъчваше?

Чък отбеляза, че десет години били много време, за да чакаш за отмъщение, и Джени обясни на него и зрителите за търпението в света на Коза Ностра, добрата памет и вендетата.

— Значи смяташ, че това убийство ще доведе до други, така ли? — осведоми се водещият.

— Напълно е възможно.

И аз бях на същото мнение.

Е, струваше ми се, че Антъни, по-рано наричан Тони, се е насадил на пачи яйца — още по-лошо, на люти чушки в гъза. Тъй де, нима тоя идиот си въобразяваше, че никой няма да го свърже с убийството на чичо му Сал? Е, явно го беше замислил като послание към мафията, че изпълнява семейна вендета, обаче бях сигурен, че не е искал да привлече вниманието на медиите и силите на реда и закона. За разлика от баща си, Антъни не мислеше няколко хода напред. Анна го беше казала най-точно. „Не разсъждаваш, Тони. Виж, баща ти разсъждаваше“. Stonato. Мама ли не знае?!

И като стана дума за Анна, как Антъни щеше да обясни на мама, че е утрепал чичо Сал? Е, тя нямаше да повярва на лъжите, които полицията и медиите си измисляха за сина й. Не вярваше даже, че мъжът й, великомъченикът Франк, е свързан с организираната престъпност. Същият отказ да повярва се отнасяше до зет й Сал и тъй нататък.

Естествено, Анна знаеше, че всичко това е вярно, ала никога нямаше да го признае пред себе си, иначе щеше да изгуби жизнерадостния си нрав и разума си. И все пак погребението на Салваторе Д’Алесио щеше да е страшно напрегнато за семейството, особено ако се появеше Антъни и Мари не пожелаеше да играе на играта, която много отдавна бяха измислили момчетата.

Сега Джени говореше за Антъни Белароса и ми се стори, че се ориентира към приключване.

— Почти нищо не е известно за сина на Франк Белароса. След бащината си смърт той явно е гледал да не се афишира. Но сега, след смъртта на роднината му и неговото предполагаемо участие…

Изключих телевизора и доядох останалата торта на Сюзън.

Е, можех да дам на Джени малко повече информация за Тони, например промяната в името му.

Тъй или иначе, казах си, положението изглеждаше по-добро за Сатърови. Глупавият Антъни неволно или полуневолно беше станал причина да се развихри истинска медийна буря — убийство в Деня на бащата! — и това беше в полза на нас със Сюзън. Освен това телевизионният репортаж беше нищо в сравнение с кървавите снимки в утрешните вестници. Надявах се, че преди пристигането на полицията в „При Джовани“ някой е заснел Салваторе Д’Алесио, проснат на пода с отнесена глава — тия снимки щяха да струват доста пари за късметлиите, които си носят фотоапарати на семейната вечеря по случай Деня на бащата. Понякога самата Нюйоркска полиция подхвърляше ужасни фотографии на пресата, за да покаже на публиката, че Коза Ностра все пак не е италианско земляшко дружество. Това щеше да е добър медиен контрапункт на Джон Готи като народен човек. Представях си снимките на Мари, опръскана с кръвта, мозъка и парченца от черепа на мъжа си. Знаех как се чувства човек в такова положение. Ако не друго, във вестниците щеше да има цветни снимки на сцената след покушението — масата, кръвта по пода, повръщаното… без него. Кръв може, но не и повръщано. Може да го видят деца, нали така.

Та значи доядох тортата на Сюзън, слязох долу и отново проверих вратите, прозорците и външното осветление, след което се качих в спалнята.

Сюзън четеше в леглото.

— Трябва да поспиш — казах.

Тя не отговори. Явно беше разстроена.

— Виж, по телевизията ще дават много репортажи за случая, но ти обещавам, че повече няма да ги гледам и в Лондон няма да купуваме американски вестници.

Отново никакъв отговор.

— Добре, че заминаваме за Лондон, нали?

— Сега знаеш защо отидох в Хилтън Хед — каза тя.

Е, не знаех, но потвърдих:

— Сега знаеш защо три години обикалях света с яхтата.

Тя не коментира.

Извадих двуцевката и карабината от килера и облегнах първата на нейното нощно шкафче, а втората — на моето.

— Съжалявам, че трябваше да го видиш по телевизията — каза Сюзън, когато започнах да се събличам.

— Не мисли за това. Всъщност изобщо не говори за това.

Тя не отговори.

Опитах се да я ободря.

— Спомняш ли си когато бяхме в Париж и седяхме в онова кафене… къде беше всъщност?

— На Ил дьо Франс. И ти флиртуваше с келнерката.

— А, да… А помниш ли оная вечеря в Льо Маре, когато ти флиртуваше със сомелието?

— Измисляш си.

Легнах си и я целунах.

— От десет години не съм прекарвал такъв чудесен Ден на бащата. — За разлика от чичо Сал и всички останали в „При Джовани“, но…

— И аз.

— И благодаря за яхтата.

— Ще си купим яхта. — Сюзън угаси лампата си. — Лека нощ.

И аз угасих моята.

— Сладки сънища.

После дълго лежах буден и си мислех за днешния и утрешния ден, а после и за вторника в Лондон. Надявах се, че когато се върнем, Антъни Белароса ще е в затвора или мъртъв. В противен случай нищо не ни пречеше да останем в моя лондонски апартамент, докато Антъни не престане да представлява опасност. Но първо трябваше да се качим на самолета.