Нелсън Демил
Скъпи Джон! (71)

69.

— Все още не разбирам как успя да го убедиш да промени решението си — каза Сюзън.

— Мога да съм много убедителен — отвърнах.

Разпитваше ме още откакто родителите й си бяха заминали преди час, но най-вече просто беше щастлива и облекчена, че всичко е свършило толкова добре. Наричаше го чудо и може наистина да беше така. Благодаря ти, Етел, и кажи на оня ангел в райския бар да ти сипе още едно шери. И да го пише на моя сметка.

Седяхме на сенчестата веранда и празнувахме с няколко бири.

— Какво искаш за обяд? — попита Сюзън и обеща: — Каквото пожелаеш!

— Мислех си за йогурт. Но и пица пеперони няма да е зле.

Без никакъв коментар тя вдигна безжичния телефон, набра бюро справки и после се свърза с местната фирма за доставка на пица. Щеше да й се наложи да запомни тоя номер наизуст.

Етикетът за поръчка на пица по телефона явно бе загадка за Сюзън Станхоуп — сицилианска или обикновена? — ала тя бързо напредваше.

— Почакайте — каза на събеседника си и се обърна към мен: — Пита дали искаш още нещо върху пицата.

— Ами, наденица и кайма.

Тя прибави това към поръчката, изслуша следващия въпрос и ме попита:

— На осем резена ли да я нарежат, или на дванайсет?

Спомних си един виц, който бях чул от Франк, и отвърнах:

— На дванайсет — много съм гладен!

Сюзън се усмихна и продиктува телефонния номер и адреса ни — Станхоуп Хол, Грейс Лейн, Латингтаун — не, няма номер на къщата, просто се оглеждайте за вратарската къщичка, след което се обади на портала и предупреди, че очакваме доставка.

Изпружих босите си крака върху масата и отпих глътка бира.

Сюзън се върна на темата за очевидната капитулация на Уилям.

— Познавам баща си, знам и че преговорите са били много тежки.

— Бива ме да водя преговори. — Особено когато съм хванал противника за ташаците и започвам да му ги стискам. Или трябваше да ги извия?

— Джон… мислиш ли, че той е… неискрен? Или че ще се отметне?

— Няма да направи нищо подобно.

— Но… Просто не разбирам…

— Сюзън, според мен баща ти е получил… хм, просветление. Докато е седял сам в колата си, просто е осъзнал, че греши. Може да го е обладал Светият дух. Тъй де, и аз не повярвах на очите си, когато го видях през прозореца да слиза с онова блажено изражение и да идва в кабинета ми с думите: „Искам да поговоря с теб, Джон“.

Всъщност истинските му думи бяха „Как смееш да настояваш да дойда в кабинета ти?!“

Е, извиних му се, естествено — а може би му казах да седне, да млъкне и да прочете писмото? Във всеки случай, докато го четеше, моравото му лице стана бяло като платно — интересно е да наблюдаваш толкова бърза промяна. Ще ми се да имах видеокамера. Освен това му се разтрепериха ръцете. Оттам нататък преговорите продължиха доста лесно. От време на време ме заплашваше с неща от типа на „Никой няма да повярва на бълнуванията на някаква си упоена старица“ и тъй нататък. Затова му предложих да покажем писмото на дъщеря му и жена му и да видим какво мислят те, и после да отидем на гости на госпожа Котър в старческия дом и да я помолим да ни разясни положението. Което го накара да млъкне, разбира се, но все пак произнесе думата „изнудване“.

Знаех, че е изнудване, адвокат съм все пак и това е против убежденията и принципите ми. Извършеното от Уилям — или по-точно онова, в чието извършване го обвиняваха — не само беше отвратително, но и представляваше престъпление, макар и за съжаление, с изтекла още преди години давност. Затова трябваше да плати за престъпленията си по друг начин. Адвокатската асоциация и съдилищата може би щяха да погледнат на нещата по друг начин, ама когато се изправех пред Абсолютния съдия, поне Етел щеше да свидетелства в моя полза.

— Той изглеждаше… блед — каза Сюзън. — Потресен.

— Тъй ли? Не забелязах.

— Мама очевидно се смая, че толкова внезапно и рязко си е променил мнението.

— Е, тя не е била споходена от неговото божествено просветление.

— Джон…

— Да?

— Да не си го… заплашил с нещо?

— С какво бих могъл да го заплаша?

— Не знам… но…

— Може ли да сменим темата? Чий ред е да носи бира?

Тя стана и влезе в кухнята.

Допих си бирата и се замислих за писмото на Етел. Тя отправяше предсмъртната си изповед към мен, само че според отец Ханингс бе обсъждала с него съдържанието на писмото и той я посъветвал да не ми го дава. И по-късно беше упражнил известен натиск върху Елизабет. Защо? За да не бъде опетнена паметта на Етел, както твърдеше свещеникът ли? Или искаше сам да сложи ръка върху писмото и после да го размени с Уилям за… какво? Пенсиониране и разкошен живот?

Сюзън се върна с бирите.

— Струва ми се, че си прекалено скромен, Джон. Според мен промяната в решението на баща ми е била заради нещо, което си казал ти, а не заради някакво… божествено просветление.

— Ами… направих каквото можах и бях много убедителен, но наистина смятам, че ми помогна висша сила — заявих скромно.

— Нали ти казвах, че това е съдбата ни и че над нас бди ангел пазител.

— И беше права. — Отпих глътка бира.

Сюзън мина на друга тема.

— Мислиш ли, че трябва да се оженим в „Сейнт Марк“?

— Защо не? Отец Ханингс дава отстъпка за второ венчаване.

Тя се засмя.

— Ти не го харесваш, а и той не си пада особено по теб.

— Тъй ли? Е, тогава ще поговоря с него и ще изгладя нещата. — Ще му спомена, че съм прочел писмото на Етел и може би ще го попитам дали е знаел за съдържанието му, не само „най-общо“.

— Много ще се радвам, ако успееш. Ще ми се пак да се оженим там.

— Няма проблем. И даже ще убедя отец Ханингс да се откаже от предбрачните консултации.

Сюзън се усмихна.

— Май започваш да се възгордяваш след успеха си с баща ми.

— Вярно, набрах малко инерция — съгласих се. И докато преправях света според своите изисквания, я уверих: — Вашите не само ще благословят брака ни, но и ще платят сватбата.

— Искам само благословията им.

— Пък аз искам да им връча сметката. И не забравяй да им пратиш имейл с датата. Те непременно ще искат да дойдат рано, за да помогнат в приготовленията — и да обсъдим зестрата.

Тя не обърна внимание на предложенията ми и ме попита:

— Готов ли си да забравиш и да простиш, Джон? Имам предвид на родителите ми?

— Не съм злопаметен по характер — отвърнах след кратък размисъл.

Отговорът ми, кой знае защо, й се стори смешен.

— О, това е самата ти същност.

— Добре ме познаваш — казах сериозно. — Никога няма да простя или забравя онова, на което ни подложиха по време на предишния ни брак и сега, но… — Победата понякога ме прави великодушен, така че продължих: — Ще ти обещая следното. Ако баща ти, пък и майка ти, искат прошка и се опитат да поправят нещата, аз съм готов да приема протегнатата ръка. И съм убеден, баща ти ще ми прости, че го нарекох „безпринципно говедо“ и тъй нататък. Въпросът ми към теб обаче е ти какво изпитваш към тях?

Сюзън дълбоко пое дъх.

— Гняв. Видях най-неприятната им страна. Но те са ми родители и аз ги обичам, затова ще им простя. — И прибави: — Трябва да поискаме същото от децата.

— Хубаво. Но не ни трябва тяхната прошка за нищо.

Тя помълча няколко секунди, после призна:

— Аз я поисках. За онова, което извърших. И те ми простиха, напълно. Също като теб.

Кимнах и казах:

— Животът е кратък.

Може би някой ден щях да простя на Шарлот и Уилям това, което направиха на Семейство Сатър — най-сладкото отмъщение е да живееш добре. Ала никога нямаше да простя на Уилям извършеното с ония момичета и двамата щяхме да го помним до края на дните си.

И тъй, двамата си седяхме на прохладната веранда, любувахме се на розовата градина и пиехме студена бира. Денят беше прекрасен, всичко цъфтеше, въздухът ухаеше на рози и орлови нокти. Наблюдавах една голяма пеперуда, която се чудеше къде да кацне.

Сюзън наруши самовглъбяването ми.

— Трябва да пратим имейли на децата, за да им съобщим добрата новина, да ги осведомим за датите на някои събития и… е, може би да им споменем, че има вероятност да видят във вестника нещо за… нас.

— Ти напиши на Каролин за добрата новина. Аз вече й пратих имейл за евентуалната ни поява в пресата.

— Съжалявам — каза тя.

— Въпросът е приключен.

— Добре. Тогава ще пиша на Едуард…

— И непременно му кажи, че дядо му е благословил брака ни и че предава попечителския фонд на самия него. Но не му обяснявай прекалено много за евентуалната ни поява в новините.

— Ясно. Но нали знаеш, че двамата с Каролин ще го обсъждат.

— Няма проблем. Ще отговорим на въпросите им откровено, само че от определена гледна точка. — Продължих с предложенията си: — Обади се на вашите и уговори дата за гостуването им при Едуард в Лос Анджелис. Трябва по-добре да опознаят наследниците си.

Тя се усмихна.

— Това не е лоша идея.

Отново поседяхме в мълчание, наслаждавахме се на миговете заедно. Това не се случва много често, особено в ден, започнал толкова зле, което правеше тоя съвършен момент още по-изключителен.

Естествено, сред цветята във всяка райска градина дебне поне една змия, а ние всъщност имахме две. Първата си имаше име — Антъни Белароса. Знаехме, че е тук, и го избягвахме, даже избягвахме да говорим за него, поне засега.

Втората беше безименна и беше пропълзяла в градината съвсем наскоро. Но ако трябваше да я назова, тя щеше да се казва Съмнение.

И за да я убия, преди тя да е убила нас, казах на Сюзън:

— Това, което направихме, беше от любов.

Тя не отговори.

— И ако трябваше отново да го направим, пак щяхме да постъпим по същия начин.

Сюзън мълча дълго. Накрая каза:

— Ти дори не поиска да вземеш парите му. А аз… чувствам се толкова продажна, такава нагаждачка…

— Не. Спомни си защо го направихме. Не е заради нас. — А за да преебем Уилям и Питър. И разбира се, за да се погрижим Едуард и Каролин да получат полагащия им се дял от семейното богатство.

— Това може да е вярно за теб, Джон, но не съм сигурна, че се отнася за мен.

— Не се съмнявай в мотивите си. Баща ти те постави пред непреодолима дилема.

— Знам… но, Господи, имах чувството, че се продавам и предавам теб, че разменям любовта ни за…

— Сюзън, аз не изпитвам това чувство. И ти не би трябвало.

— Добре… Ти си много нежен и мъдър човек.

— Тъй си е. Вземи си още една бира.

Тя се насили да се усмихне.

— Надявам се, че тази история няма да ни преследва вечно.

— Нали успяхме да преодолеем случилото се преди десет години! Това сега не е нищо в сравнение с тогава — отбелязах.

— Обичам те.

— И тъкмо затова сме тук. — После се сетих нещо. — Къде е пицата?

— Не знам. Никога през живота си не бях поръчвала пица.

— Е, ще уредим тоя проблем през следващите двайсет години.

Поговорихме си за Лондон и Париж. Можехме да направим едно отклонение и да попътуваме по долината на Лоара, както бяхме направили преди много години.

Безжичният телефон иззвъня. Обаждаха от портала, за да съобщят за пицата.

Станах, минах през къщата и застанах да я чакам на входната врата. Докато стоях там обаче осъзнах, че тъкмо в такива моменти, когато най-малко го очакваш, светът ти може ненадейно да се взриви — както се беше случило със Салваторе Д’Алесио.

По алеята се приближи малък ван. Върнах се вътре, изтичах нагоре по стълбището, грабнах карабината, слязох в кабинета и погледнах през прозореца. Ванът спря и от него се появи мъж с латиноамерикански вид, извади пицата от багажното отделение и се затътри към входа. Тъй де, не си мислех, че тоя хлапак може да е наемен убиец, обаче за миг се бях уплашил от самия факт, че стоя навън съвсем сам и Алхамбра Истейтс са на няма и петстотин метра през дърветата. Е, биваше си ме. Чичо Сал се беше тъпкал с каноли или нещо друго, вместо да наблюдава вратата, и преди да се усети, пред очите му бяха изникнали оръжейни дула. После — бум-бум, и право в ада.

На вратата се позвъни. Подпрях карабината на стойката за чадъри и отворих.

Докато разменяхме пицата за пари, все поглеждах над рамото на мъжа. Дадох му щедър бакшиш, затворих и заключих.

Мога да балансирам с кутия за пица на един пръст, обаче сега използвах цялата си длан и изнесох пицата и карабината на верандата.

— Наистина ли е нужно да носиш пушката тук? — попита Сюзън, все едно изобщо не беше видяла пицата.

— Не, надявам се.

Сложих кутията на масата и я отворих. Уханието нахлу в носа ми и ми изпълни душата.

Седнах, а Сюзън отиде в кухнята и донесе чинии, салфетки, ножове и вилици. Обясних й, че салфетките не са задължителни, а останалото направо си е излишно.

Знаех, че лейди Станхоуп е яла пица, лично я бях виждал, обаче тя винаги подхождаше към такава храна с известна плахост и навярно мъничко презрение.

Показах й как да отметне връхчето назад и да го отхапе, а после да сгъне парчето, за да го стабилизира.

— Това е физически закон — подчертах.

И тъй, седяхме на верандата с бирата, пицата и карабината — страхотен обяд.

— Наистина е вкусно — призна Сюзън.

— И е полезно за теб.

— Съмнявам се, но от време на време може да си го позволяваме.

— Можем да купим цялата фирма за доставка на пица — отбелязах.

Тя се засмя.

— Е, Джон, ти спаси положението и предполагам, че ти дължа нещо. Искаш ли нещо друго освен яхтата и нездравословната храна?

— Само теб, скъпа.

— Вече ме имаш.

— И не искам нищо повече.

— Какво ще кажеш за спортна кола?

— Бива.

Ометох половината пица, шест парчета, а Сюзън си взе второ. Останалото го завихме за моята закуска.

После се качихме в спалнята да отработим пицата и да си съберем багажа за пътуването. Имах си цял гардероб в Лондон, така че взех съвсем малко неща. Сюзън видя в това възможност да прехвърли част от дрехите си в моя куфар.

— В мазето имам някои хубави неща, които така и не успях да разопаковам — каза ми.

Е, можеше да отсъстваме много повече от три седмици, така че не възразих.

След като затворихме куфарите, подремнахме. Към пет станах и казах:

— Ще прескоча до Лоукаст Вели за някои неща. Ще дойдеш ли?

— Не. Имам много работа тук. Ще ти дам списък с онова, което ми е нужно.

— Дръж вратите заключени и не излизай — казах, докато се обличах.

Тя не отговори.

Продължих със съветите:

— Гледай карабината или пушката да е до теб. Карабината е на стойката за чадъри до външната врата.

— Джон…

— Сюзън, имаме… — погледнах си часовника — по-малко от петнайсет часа до излитането. Хайде да не рискуваме.

Тя сви рамене.

— В колко часа искаш да ни вземе колата? Полетът е в седем и половина.

Трябваше да тръгнем за летището към пет, по тъмно, така че отвърнах:

— Ще отидем с моя форд, за да вземем карабината, и ще оставим колата на дългосрочния паркинг.

— Предпочитам да повикаме кола и да си спестим главоболията.

— И аз, но трябва да вземем тая последна предпазна мярка.

Това не я зарадва много.

— Джон, отиваме на почивка, не на бой.

— Не спори с мен, иначе ще се обадя на баща ти и ще му кажа да те накаже.

Сюзън се усмихна.

— Очертаваш се като непоносим.

— Определено.

Целунах я и тя ми каза:

— Не се бави. Искаш ли моя мобилен телефон?

— Да. — Взех го и слязох долу. Хвърлих поглед към карабината на стойката за чадъри, после излязох и заключих вратата.

Носех ключовете за двете коли и реших да отида с моя таурус, защото по-лесно щях да го паркирам в града.

Качих се и потеглих по алеята. Когато стигнах до вратарската къщичка, използвах дистанционното и порталът се отвори. Хрумна ми нещо и натиснах клаксона, след което слязох от колата.

Вратата на къщичката се отвори и на прага се появи млад охранител — не го познавах. Представих му се.

— Аз съм Джон Сатър. Живея в къщата за гости.

— Да, господине.

— Сам ли сте?

— Аз съм до осем, после застъпва друг.

— Добре… Е, искам след петнайсетина-двайсет минути да отидете до къщата и просто да я обиколите, за да видите дали всичко изглежда наред.

— Не бива да напускам поста си.

— Днес това ще е част от задълженията ви. — Дадох му банкнота от двайсет долара. — Госпожа Сатър си е вкъщи и не очакваме гости, тъй че не пускайте никого, освен ако не ни се обадите и ние не разрешим. Аз ще се върна след около половин час. — Всъщност можеше да е по-скоро час, но нямаше нужда да го знае.

Бакшишът явно го зарадва, защото отвърна „няма проблем“, каквото и да значи това.

Качих се в колата и потеглих към Лоукаст Вели.

Освен списъка на Сюзън носех писмото на Етел — трябваше да го преснимам. Щях да направя двайсет копия и да пращам на Уилям по едно месечно, както и за Деня на бащата, Коледа и рождения му ден.

Когато стигнах до началото на градчето, позвъних на Сюзън и тя отговори.

— Движението е натоварено и ще ми е трудно да намеря място за паркинг, така че не съм сигурен колко ще се забавя.

— Не бързай.

— Трябва ли ти лук?

— Не, не ми трябва лук, скъпи.

— Добре. Помолих човека от охраната на портала да нагледа къщата след петнайсетина минути. — Напомних й: — Карабината е на стойката за чадъри, в случай че трябва да слезеш долу. Остави двуцевката в спалнята. Ще ти се обадя пак.

Лоукаст Вели беше пълен с коли, състезаващи се за места за паркиране. Погледнах часовника на таблото: 17:39. Е, с малко късмет, щях да се прибера след час.

Какво толкова можеше да се случи за един час?