Нелсън Демил
Скъпи Джон! (45)

43.

Чистачката Софи дойде в 08:00. В 08:30 се появи личният треньор на Сюзън, безполов тип, казваше се Чип. Градинарите пристигнаха да работят в дъжда, Ю Пи Ес доставиха някаква пратка в 09:00, пощальонът дойде в 09:15, в 09:30 наминаха от химическото чистене да оставят чистите дрехи и да вземат мръсните. Хрумна ми, че на наемния убиец на мафията ще му се наложи да чака на опашка във вестибюла.

Телефонът звъня цяла сутрин и след като привърши заниманията си с треньора, Сюзън остана известно време в кабинета — провеждаше телефонни разговори, пращаше и четеше имейли. Голяма част от тия контакти бяха свързани с поклонението и погребението на Етел. Сюзън приказва няколко пъти с Елизабет, както и с погребалната агенция, цветарската фирма и няколко компании за лимузини под наем — не използвайте Бел Кар Сървис! — свърза се и с гробарите на фамилното гробище на Станхоупови. Исках да й предложа, докато бездруго се занимава с това, да им поръча да изкопаят още два трапа за Уилям и Шарлот — само че можеше да не го схване както трябва.

Това обаче ме подсети да купя патрони за пушката, както и да напомня на Сюзън:

— Резервирай вила за вашите в „Крийк“.

— Нека първо да видим дали не искат да останат при нас.

— По кое време пристигат?

— Пет пъти ти казах — кацат на „Ла Гуардия“ в три и петнайсет и би трябвало да са тук към пет. Ще пием коктейли и ще обсъдим… нещата.

— Добре. — Къде пазиш отровата за плъхове? — В колко е поклонението довечера?

— И това ти казах. От седем до девет. — След което ме осведоми за часовете на ангажиментите ни ден по ден. Етел явно беше оставила инструкции за удължено поклонение в траурния дом, тъй че никой да няма оправдание да пропусне последната й роля. — Заупокойната служба е в събота от десет. Искаш ли да ти запиша всичко?

— Не. Нали имам теб, скъпа!

Сюзън продължи с информацията:

— Тази неделя е Денят на бащата. От имейлите, които размених с родителите си и децата, става ясно, че всички ще сме тук в неделя. Предложих да вечеряме вкъщи, за да го отпразнуваме.

Изглеждаше по-оптимистично настроена от мен, обаче отговорих:

— Много мило. Вашите знаят ли, че съм тук?

— Децата са им казали, че си се върнал за погребението и живееш във вратарската къщичка.

— Всъщност живея тук.

— Още не са уведомени за това.

— Ясно. И не възразяват да присъствам на вечерята по случай Деня на бащата, така ли?

— Те разбират, че Едуард и Каролин искат да си с нас. — И прибави: — Казах им, че нямам нищо против.

— Добре. И кога ще им съобщим, че живея тук и спя с теб?

— Когато пристигнат. По-добре да ги поставим пред свършен факт.

Което, надявах се, щеше да доведе до епилептичен припадък. И аз щях да нанеса смъртоносния удар с пушката.

— Хубаво. Направи го както знаеш.

Сюзън смени темата.

— Мислиш ли, че трябва да поканя майка ти? Или ще й е тъжно след смъртта на баща ти?

— Хариет ще изпадне във възторг от поканата. С нетърпение очаквам вечерята с нея и твоите родители — отвърнах с престорено въодушевление.

Сюзън ме погледна внимателно.

— Ще можеш ли да понесеш всичко това?

— Спасението е в мартинито.

Тя нямаше какво да ми отговори освен:

— Надявам се, че няма да дадеш лош пример на Едуард и Каролин, Джон.

— Разчитай на мен, миличка. — Искрено възнамерявах да положа всички усилия да се въздържа от насмешки. Предложих: — С баща ти ще седнем в двата края на масата и ще изпеем в дует „O mein Papa“^[1].

Това, кой знае, защо я изпълни със скептицизъм, така че прибавих:

— Ще почета баща ти в тоя празничен ден, Сюзън, защото ме дари с теб.

— Много мило от твоя страна, Джон. — И ми напомни: — Всъщност го правим заради Едуард и Каролин, тъй че, ако някой и друг път премълчиш, децата ще те уважават още повече за великодушието ти. А ако баща ми се държи неприятно, това си е негов проблем.

— Винаги е бил негов.

— И моля те, не повтаряй историята с миналата ни обща вечеря, когато през цялото време кипеше и накрая избухна и го нарече… ох, няма да го повтарям.

— „Безпринципно говедо“…

— Да, Джон. И ми обеща да му се извиниш за това.

— Нямам търпение да го направя.

Сюзън ме погледна изпитателно.

— Джон… за децата е… и нямам предвид емоционалното им състояние, а финансовото.

— Отлично разбирам какво имаш предвид. — Обаче й напомних: — Нали смяташе, че вашите няма да накажат внуците си финансово заради нас. — Не устоях на изкушението и прибавих: — Никой не може да е чак толкова отмъстителен.

— Хайде да не проверяваме това предположение.

— Дадено. Ще имаме ли удоволствието от компанията на брат ти по тия скръбни и радостни поводи?

— Питър няма да дойде за погребението на Етел. Но ще се опита да е тук за Деня на бащата.

— Чудесно. Къде работи напоследък?

— На Бахамите.

— И какво прави?

— Кара сърф.

— Ясно. Е, ако тръгне сега и хване попътни вълни, може да успее за неделя.

Мислех, че това ще я ядоса, но тя се усмихна.

— Станхоупови те карат да проявяваш най-доброто от остроумието си.

Още нищо не си видяла, маце. Смених темата.

— Феликс Манкузо ще се появи всеки момент. Разчитам на теб, Сюзън, да загърбиш евентуалната си неприязън към него и да се държиш любезно. Точно както ще се държа аз с вашите.

— Добре. Взимам си бележка. — Тя се замисли за момент. — Сега всички можем да изкупим грешките от миналото. Или поне да се отскубнем от него.

— Така е.

Замислих се за разговора си с Етел. Искрено се надявах, че е провела подобни разговори с всички, които са отишли да я видят. Не всеки получава възможност за дълго сбогуване и често пропускаме шанса да уредим нещата, преди да престанем да дишаме и говорим.

Можем да оставим и предсмъртни писма за всички, в случай че не ни се удаде да кажем: „Извинявай, бях абсолютен задник“. Подозирах, че писмото на Етел до мен има подобно съдържание. И ако трябва да съм честен, бях оставил три такива писма при моя лондонски адвокат — за Едуард, Каролин и Сюзън. Най-лесно се пише писмото, което започва с думите: „Щом четеш тия редове, аз вече съм мъртъв…“ Може би трябваше да пиша и на Уилям и Шарлот. „Скъпи задници…“

— За какво си мислиш? — полюбопитства Сюзън.

— За това… какви сме късметлии… двамата с теб… и какъв късмет извадих, че ти успя да ни събереш… и че каквото и да се случи, вече сме изживели тоя миг заедно.

 

 

В 10:00 на вратата се позвъни и отидох да отворя на специален агент Феликс Манкузо.

Ръкувахме се, поканих го да влезе, той си свали шапката и видях, че темето му не е оплешивяло много повече за тия десет години, ала черните остатъци от косата му се бяха прошарили. Когато специален агент Манкузо се бореше с Коза Ностра, ушитите му в Италия костюми винаги бяха по-хубави от техните, но сега забелязах, че сивият костюм, ризата и вратовръзката му не са нищо особено — идеално се сливаше с тълпите по нюйоркските улици, докато вероятно издирваше терористи из града или там каквото правеше в Контратерористичната спецчаст. Направи ми впечатление също, че носи на ревера си значка с американското знаме, за да се слива още по-добре с всички в Ню Йорк.

Сюзън беше в кухнята. Бях я помолил да ме остави десет минути насаме с Манкузо. Въведох го в новия си стар кабинет и го поканих да седне на старото ми кожено кресло. Той набързо се огледа. Аз се настаних на стола зад бюрото и изключих звука на телефона.

— Имате много приятна къща — каза специалният агент. — Това е бившето семейно имение на жена ви, нали?

— Предпочитаме да го наричаме наследствен дом.

Той видя, че се майтапя, и се усмихна.

Осведомих го:

— Нейна е само тая къща и десетте акра земя. Останалата част от имението и господарският дом сега са собственост на господин Амир Насим, който също има известни проблеми, може би представляващи интерес за вас.

Господин Манкузо остави последната ми информация без отговор.

— Желая ви щастие тук — рече той. — Сигурно е чудесно най-после да си у дома.

— Да, като изключим моя съсед от Алхамбра.

Манкузо кимна.

Както казах, той беше идвал два пъти вкъщи — веднъж ме докара от града, след като Франк Белароса оцеля от покушението в „Джулио“, и по-късно ме закара в Алхамбра, за да ми покаже резултата от по-точната стрелба на Сюзън, сложила край на живота на Франк.

По тоя въпрос трябваше да изчистя някои неясноти от предишния ни разговор, така че започнах:

— Според госпожа Сатър вие изпитвате известна неприязън към нея.

— Наистина изпитвах — честно си призна той. — Но откакто за последен път имахме възможност да се видим, станах по-голям реалист.

И сигурно по-малко идеалист, помислих си. Особено след като кариерата му бе пострадала заради нещо, за което нямаше вина. В крайна сметка Сюзън се бе измъкнала по-лесно от специален агент Манкузо, което за пореден път доказваше, че животът не е честен.

— Мисля, че тоя път госпожа Сатър ще ви съдейства повече — казах.

Той навярно се зачуди как би могла да му съдейства по-малко от предишния път, но каза:

— Радвам се да го чуя. Личното ми отношение, господин Сатър, никога не е пречило на професионалното ми поведение.

За да не нарушим досегашната откровеност на разговора, възразих:

— Знаете, че не е вярно. — И добавих: — Но това може да е за добро. Например, признателен съм за личната ви загриженост относно моите връзки с Франк Белароса. Госпожа Сатър също можеше да се вслуша в съветите ви.

Манкузо се замисли за миг.

— Имате право. Но честно казано… е, такава ви беше работата.

— И това е вярно. И ще ви кажа нещо повече: госпожа Сатър трябваше да настои да не се забърквам с Франк Белароса, а вместо това ме окуражаваше.

Последното признание като че ли не го изненада — сигурно отдавна си беше изяснил динамиката на триъгълника Джон — Сюзън — Франк. Той обаче отбеляза:

— В един момент… е, всичко престана да е просто забранено забавление или там каквото е било за вас двамата. И тогава трябваше да се спасите един друг. И брака си.

— Не забравяйте и душите ни. Само че, когато го осъзнахме, господин Манкузо, вече беше късно.

— Обикновено винаги е късно.

Съобщих му и една добра новина:

— Госпожа Сатър яростно се противопоставяше дори да разговарям с Антъни Белароса.

— Радвам се, че някой си е взел поука. — Знаех си, че ще отговори така. Той се усмихна и ме награди с едновремешния си ред зъби, едри и бели като дражета дъвка, които си спомнях от едно време.

— Всички си взехме поука — отвърнах.

Интеркомът на телефона изпиука. Вдигнах и чух гласа на Сюзън.

— Да се появя ли триумфално на сцената?

Добре, че не бях натиснал бутона за външен звук. Даже нямаше и да си го помисля всъщност, след като се обаждаше Сюзън.

— Да, и моля те, поръчай някой от прислугата да поднесе кафе.

— Последната прислужница напусна преди трийсет години, но ще видя какво мога да направя.

— Благодаря. След около пет минути. — Затворих и казах на господин Манкузо: — В момента изпитваме недостиг на прислуга, но госпожа Сатър ще донесе кафе.

Той пак се усмихна и използва възможността да ме информира:

— Така и не успях да проумея как двама души от вашия свят са се озовали в света на Франк Белароса.

Замислих се.

— Е, ако това е въпрос, не мога да ви отговоря.

— Отговорът донякъде може би е в това, че злото е съблазнително. Струва ми се, че вече съм ви го казвал.

— Да. Добавете и малко скука и ще получите поне отчасти отговор на въпроса си. Говоря за себе си. Не съм съвсем сигурен какви са били мотивите за поведението на госпожа Сатър.

— Питали ли сте я?

— Не пряко. Но вие можете да я попитате, ако тоя въпрос ви измъчва. — Прибавих: — Може би е свързано със секс.

Думите ми като че ли не го смаяха, въпреки че щях да го смая, ако му бях казал, че също е свързано с любов. Но това не му влизаше в работата.

Той се замисли за миг.

— Изневярата е симптом за по-сериозен проблем.

— Понякога. Перифразирайки Фройд обаче, понякога изневярата си е просто изневяра. А и какво значение има вече това?

— Осъзнаването и разбирането, господин Сатър, са първата крачка към истинско помирение. Нещо повече, изключително важно е да знаете кой сте вие, коя е тя и какво си прощавате.

Виждах, че господин Манкузо още се занимава с психология и дава духовни съвети. Освен това беше включил в репертоара си семейни консултации.

— Не искам да ви… обидя, но имате ли някаква друга професионална подготовка освен правото и опазването на закона?

Въпросът явно не го засегна.

— Две години учих в духовна семинария, преди да установя, че това не е моето призвание.

Не бях особено изненадан. Даже познавах неколцина адвокати, съдии и служители в органите на реда, които бяха завършили католически семинарии. Тук очевидно имаше някаква връзка, макар че не ми беше съвсем ясно каква. Полюбопитствах:

— Какво ви накара да заключите, че духовното поприще не е за вас?

— Плътските съблазни бяха прекалено големи — без никакъв срам отвърна специалният агент.

— Виж, това го разбирам. — Тъкмо щях му предложа да премине към Епископалната църква и пак да опита да стане свещеник, обаче той смени темата.

— Ако ми позволите едно последно наблюдение за случилото се… през всички тия години, през които преследвам престъпността, организирана или не, рядко съм срещал човек със социопатичното обаяние на Франк Белароса. Тъй че, ако това ви успокоява, господин Сатър, вие и жена ви сте били съблазнени от майстор на манипулацията.

— Страшно ме успокоява.

— Е, казвам ви го както си е.

Феликс Манкузо, изглежда, смяташе, че историята на човешкия род може най-точно да се разбере като борба между доброто и злото — в тая схема Франк Белароса беше въплъщение на дявола. Само че това не обясняваше чисто човешката любов на Франк към Сюзън Сатър и неговото последно добро дело за мен, което го вкара в гроба.

За да го насоча отново към настоящия проблем, го осведомих:

— Антъни Белароса не е толкова сложна и обаятелна личност като баща си. Даже не е толкова интелигентен.

— Наистина — съгласи се господин Манкузо. — И тъкмо затова е много по-вероятно да прибегне до насилие, когато е неудовлетворен или някой го предизвика.

— Точно така. Той не е от типа на Макиавели. По-скоро е като Калигула.

Моят събеседник се усмихна и кимна.

— Неофициалният му прякор е Малкия Цезар. Наричат го така зад гърба му, естествено. Според мен би го вбесило определението „малък“. А не „Цезар“.

— С Антъни няколко пъти разговаряхме за упадъка и падението на Римската империя.

Той не отговори нищо, което ми се стори малко странно, така че продължих:

— На вечеря в един китайски ресторант в Глен Коув.

Манкузо отново не коментира, затова попитах:

— Компания ли сме си имали там?

— Имах възможност да прочета жалбата, която сте подали в полицията.

— Ясно. — Обаче аз изобщо не бях споменал тая подробност в жалбата.

Е, значи сигурно беше сервитьорката. Само държавен служител може да е толкова некадърен. Шегата настрана, не бях въодушевен от мисълта, че в супата ми с пелмени е имало подслушвател. Обаче господин Манкузо нито потвърждаваше, нито отричаше — възползваше се от правото си на мълчание, което му гарантираше Петата поправка на конституцията.

Смених темата.

— Вашата забележка, че Сюзън трябва да се страхува, ми донесе безсънна нощ.

— Не исках да се отнасяте лекомислено към проблема. Надявам се, че не съм разстроил госпожа Сатър.

— Тя е в блажено неведение относно вероятността Антъни Белароса да е психопат. Бих искал вие да позасилите безпокойството й… без да прекалявате.

— Разбирам. Не ми е ясно обаче защо още не е достатъчно обезпокоена.

— Такъв и е характерът. А и възпитанието.

— Какво ще рече това?

— Малко е сложно, но общо взето, тя е водила безгрижен и привилегирован живот — нещо като… ами, като птицата додо на самотен остров — и затова няма представа как изглежда, звучи или мирише опасността.

Господин Манкузо се замисли, обработи информацията и отбеляза:

— Допреди миналия септември цялата страна беше такава.

— Интересна аналогия.

— Всъщност от министерството на правосъдието ми дадоха възможност да прочета психиатричната анамнеза на госпожа Сатър, както и анализа на семейните й психиатри. Доста са… интересни.

Бях убеден в това, макар да знаех, че не може да навлезе в подробности. Обаче заявих:

— Психическото й състояние преди десет години не ме интересува. Интересува ме сегашното й отношение към очевидната опасност, в която се намира — и според мен проблемът е по-скоро в характера й, отколкото някакви психически конфликти или подсъзнателни… както там им викат. И бих искал да я накарате да се събуди.

Той кимна.

— Ще и изложа фактите и мнението си за сериозността на заплахата.

— Добре. Изложете ми ги сега. Използвайте новата ни цветова система за определяне степента на опасност за държавата, ако ви е по-лесно.

Господин Манкузо се усмихна принудено.

— Първо трябва да ви изслушам с госпожа Сатър, за да определя цвета.

Сюзън още не се беше появила, затова той сподели:

— Може би ще ви е интересно да узнаете, че четох лекции за тоя случай в Академията.

— Наистина ли? Надявам се, че не сте били прекалено суров към Сатърови.

Той не отговори пряко.

— Публиката винаги задаваше въпроси, на които не можех да отговоря.

— С мен е същото.

Специалният агент ме погледна.

— Радвам се на възможността да преразгледам някои от тия проблеми и въпроси.

— Аз не се радвам, господин Манкузо, но се налага.

— Пилците се броят наесен.

Преди да успея да му отговоря, Сюзън отвори вратата и каза високо:

— Хоп! Още едно пиле.