Нелсън Демил
Скъпи Джон! (60)

58.

Стигнахме в „Уолтън“ в осем и четвърт и както винаги в последната вечер от поклонението там бяха всички, които до тоя момент са отлагали, плюс голям контингент от редовните посетителки на „Сейнт Марк“.

Минахме през обичайната програма пред ковчега — Етел още изглеждаше добре, — после поздравихме хората на първия ред, отново обиколихме Салон А и накрая обходихме фоайето и чакалнята. Изпитах ясно усещане за дежа вю.

Уилям и Шарлот бяха там, обаче не се възползвах от възможността да разговарям с тях. Даже се избягвахме взаимно. Майка ми също присъстваше и си наложих да я поздравя.

Там беше и Даян Найт, сестрата на Етел от хосписа, което ми се стори много мило, но си помислих защо ли лекуващите лекари на покойниците никога не ходят в погребалния дом. Сигурно се чувстват неловко.

Забелязах и счетоводителя на Етел, Мат Милър, и поприказвах с него около минута — разбрахме се да се срещнем, за да теглим чертата на сметките й. Тъй де, в траурен дом не се работи, ама може да си уговориш делова среща.

Приятелката на Сюзън, Чарли Фрик, също беше дошла. Представих й се и я информирах, че днес сме ходили в нейния музей.

— Приятно място. Много произведения на изкуството. — После насочих вниманието й към отвратителното вдъхновяващо платно във фоайето. — Тая картина би изглеждала добре във „Фрик“.

Тя се извини и се отдалечи, сигурно за да разговаря със Сюзън за мен.

Натъкнах се и на Джуди Ремсън, наша добра приятелка от едно време; тя, изглежда, се радваше да ме види — вече знаела нашата добра новина и била много щастлива за нас. Тъкмо тя ни беше хванала на местопрестъплението на верандата. Сигурен съм, че си го спомняше всеки път, щом ме види. Естествено, не споменах за инцидента, но й предложих:

— Отбий се идната седмица на чашка по залез-слънце на верандата.

— Ами… Добре, с удоволствие.

— Но се обади предварително. — Усмихнах се.

Джуди също побърза да се оттегли.

После срещнах мъжа й, Лестър Ремсън, който също ми беше приятел, както и брокер. С него се бяхме скарали заради това, че бях завел Франк и Анна Белароса на вечеря в „Крийк“. На вечерята присъства и Сюзън, естествено, обаче на нея й беше простено, както й се прощава почти всичко. Винаги аз съм лошият. Нищо де, свикнал съм да го преглъщам.

Лестър ми предложи професионалните си услуги, ако ми потрябват отново. В момента били атрактивни акциите в отбранителната промишленост и електронните системи за сигурност.

— Костюмите за химическа и радиоактивна защита — посъветвах го. — Те ще са големият удар.

Видях и семейство Дюпо, които живееха в къщата на хълма срещу портала на Алхамбра — феберейците бяха установили там наблюдателния си пост, за да снимат колите и гостите в имението на Франк — включително мен и Сюзън. Попитах мъжа дали още съдейства на ФБР. Той отрече и те също се оттеглиха.

Берил Карлайл ме избягваше, а Алтия Гуин ми хвърляше презрителни погледи.

Прекрасно беше, че съм се върнал.

Във фоайето забелязах преподобния Джеймс Ханингс. Както съм споменавал, това не е любимото ми духовно лице, макар че, изглежда, е любимец на всички останали. Е, може пък вината да е в мен. Ама ми се струва, че е в него.

Тъй или иначе, той ме видя, приближи се и каза с предназначения си за амвона глас:

— Добър вечер!

— Добър вечер! — отвърнах, като напразно се опитах да го имитирам.

— Е, как я караш, Джон?

— Чудесно. — Допреди пет секунди. — А ти как я караш?

— Добре съм. Благодаря, че питаш.

— А госпожа Ханингс? Как я кара тя?

— Добре е, ще й предам, че си попитал за нея.

Тъй и не разбрах защо жена му не си е намерила любовник. Тя всъщност беше доста привлекателна и очите й искряха дяволито.

— Имаш ли една минутка? — попита свещеникът.

— Хмм… ами…

— Бих искал да поговоря с теб насаме.

Обзе ме известно любопитство, обаче в същото време ми се пиеше коктейл. Ех, тия решения.

— Добре.

Той ме поведе нагоре по стълбището на старата викторианска къща и спря пред врата с кръст. Предположих, че стаята е запазена за духовенството от християнската вяра.

Вътре имаше бюро и няколко стола около маса, така че седнахме.

— Първо, добре дошъл — започна преподобният Ханингс.

— Благодаря.

— Надявам се, че ще се завърнеш в лоното на „Сейнт Марк“.

Реших, че все пак има предвид енорията. След като известно време си отсъствал, новговорът трудно се наваксва. Тъй или иначе, сега ми се отваряше възможност да му съобщя, че съм станал будист, обаче отговорих:

— Да, естествено.

— Разбира се, чух, че със Сюзън пак сте се събрали.

— Добрите новини се разпространяват бързо.

— Така е. Предполагам, че възнамерявате да се ожените в „Сейнт Марк“.

— Така ще е най-подходящо. — Дали щяхме да получим намаление за редовни клиенти?

— Ами, тогава се надявам, че ще прибегнете до предбрачни консултации.

С Уилям вече бяхме обсъдили тоя въпрос.

— Е, нали сме били женени. Един за друг.

— Знам, Джон, но ако ми позволиш да говоря откровено, обстоятелствата на вашата раздяла и развод трябва да се разгледат при пастирски консултации, каквито с удоволствие ще ви дам.

— Ами… знаеш ли, отче, откакто се разведохме, мина толкова време, че направо не си спомням какво стана причина за това решение.

Това му се стори малко невероятно — на мен също, — но ме посъветва:

— Поговорете със Сюзън за консултациите и ми кажи какво сте решили, моля те.

— Непременно.

— Трябва да положиш солидни основи, ако не искаш къщата ти пак да се срути.

— Чудесна аналогия. — Хрумна ми неблагочестивата мисъл, че отчето просто иска да научи всички пикантни подробности за любовната връзка на Сюзън, убийството на Франк Белароса и може би даже за нашия сексуален живот оттогава. Мислено се шамаросах по лицето.

— Благодаря за загрижеността.

— Просто си изпълнявам задълженията, Джон, и се опитвам да върша Божието дело.

— Да бе, разбирам. Ами… Хубаво. — Погледнах си часовника.

— И като стана дума за къщи, научих, че със Сюзън живеете заедно — продължи той.

Кой ни беше изпортил? Е, знаех накъде води това, така че отвърнах:

— Аз спя в една от стаите за гости.

— Така ли?

— Разбира се. — Направо беше невероятно, обаче предполагам, че човек трябва да се постави на негово място. От него се изискваше да може да каже, че е повдигнал тоя въпрос пред един от грешниците и му е демонстрирал неодобрението си. Все едно го чувах на вечеря с жена му… как ли се казваше? Сара? Наистина много привлекателна.

— Джон? Казах, че връзката ви няма да е богоугодна, ако спите в едно легло.

Започнах да се чувствам като осемнайсетгодишен, което ми се стори забавно.

— Разбирам.

— Добре. Предполагам, че Едуард и Каролин се радват за вас.

— Много.

Отчето ненадейно се прехвърли на друга тема.

— Майка ти ме помоли да поговоря с теб.

— За какво?

— Спомена ми, че сте се отчуждили един от друг. Беше много разстроена, че ти не дойде за погребението на баща си.

— Не повече, отколкото бях аз, когато научих, че е починал. — Прибавих: — Бях на плаване.

— Да, знам. — Той отново смени темата. — Ако може да попитам, как приеха новината господин и госпожа Станхоуп?

Прозвуча ми като въпрос, чийто отговор вече му е известен.

— Те са тук за погребението, тъй че би трябвало да ги попиташ лично, ако вече не си го направил.

— Видях ги тази вечер, но разговаряхме съвсем кратко.

— Така ли? Отседнаха в бунгало в „Крийк“, ако решиш да им се обадиш.

— Те винаги са били активни и щедри енориаши на „Сейнт Марк“ — заяви отец Ханингс. — Аз дълбоко ги уважавам и знам, че Сюзън ги обича много, затова съм загрижен за всички ви, ако не са ви дали благословията си.

Дълбоко си поех дъх.

— Не ми пука за тяхната благословия — нито за парите им. Майка ми също не бива да се тревожи, ако й е такъв проблемът. А ако Уилям и Шарлот още правят дарения за „Сейнт Марк“, със Сюзън може да се венчаем другаде, ако пък твоят проблем е такъв.

Той вдигна ръка. Мир ли ми предлагаше? Или ми нареждаше да млъкна?

— Моят проблем, Джон, е бракът ти със Сюзън да не е необмислен, да удовлетвори очакванията ви и да приемете светото тайнство с ясното съзнание за своите отговорности и задължения.

Тук имаше още нещо, обаче не бях сигурен какво точно. Но ако трябваше да гадая, щях да предположа, че Уилям вече е разговарял с отчето и му е казал, че с госпожа Станхоуп категорично са против тоя брак — и дали отец Ханингс би проявил любезността да даде предбрачна консултация на Джон и Сюзън и естествено, да поприказва с всеки поотделно? Разделяй и владей. Уилям несъмнено беше заявил на свещеника, че смята Джон Сатър за зестрогонец и може би даже, че Джон го е врънкал за подкуп, за да се съгласи да се откаже от предстоящия си брак. И естествено, разсеяно беше споменал за щедро дарение за „Сейнт Марк“.

Трябваше да отдам дължимото на Уили Лукавия, но смятах, че отец Ханингс няма да му играе до края по свирката — щеше да стигне дотам, докъдето можеше, за да се опита да разбере дали притесненията на Уилям Станхоуп са основателни. А можеше да направи и следващата крачка и да ме попита защо съм врънкал пари от Уилям. И навярно даже щеше да посее семената на съмнението в главата на Сюзън.

Уилям беше безпощаден и безскрупулен хуй, ама вместо да го посоча на отец Ханингс, който имаше добро мнение за него, отвърнах:

— Със Сюзън решихме да се оженим и това не влиза в работата на никого.

— Разбира се — съгласи се той, ала продължи: — Просто е много неочаквано, след като толкова години бяхте разделени, а сте заедно от… Една седмица, нали?

— От неделя. — Прибавих: — По обед.

— Е, сигурен съм, че няма да бързате да се ожените, без да си оставите малко време отново да се опознаете.

— Добър съвет. — Поне можеше да докладва на Уилям, че е направил всичко възможно. Изправих се. — Е, Сюзън и децата сигурно се чудят къде съм.

Той също стана, но още не беше свършил.

— Често посещавах госпожа Алърд, докато лежеше в хосписа. Тя беше жена с голяма вяра и дух.

— Уникална личност — съгласих се.

— Така си е. И ми спомена, че си я посетил във „Феър Хейвън“.

— Съжалявам, че сме се разминали с теб.

— Госпожа Алърд сподели с мен като със свой свещеник, че ти е написала писмо.

Погледнах го, но не отговорих.

— Предаде ми най-общо съдържанието на писмото и ме попита дали смятам, че трябва да ти го даде — продължи отец Ханингс.

Отново не отговорих.

— Струва ми се, че Елизабет трябваше да ти го даде след смъртта на Етел. Даде ли ти го?

— Предпочитам да не обсъждаме тоя въпрос — отрязах го аз.

Той кимна.

— Както желаеш. — После си погледна часовника. — О, почти е станало време за молитви!

Заедно се насочихме към вратата.

— Надявам се, че ще останеш да се помолиш с нас.

— За съжаление съм възпрепятстван.

Заслизахме по стълбището и аз използвах възможността:

— Както знаеш, аз съм адвокат на госпожа Алърд и въпреки че завещанието още не е влязло в сила, струва ми се, мога да ти разкрия, че тя прави щедро дарение на „Сейнт Марк“.

Стигнахме долу и отец Ханингс кимна, преструваше се на безразличен.

— Много благодетелно от нейна страна.

Какво ли пък означаваше тая дума?

— Наследството ще бъде разпределено след два месеца — уверих го. — Ако искаш да присъстваш на прочитането на завещанието, ще те уведомя за времето и мястото. — „Или просто ще ти пратя петстотинте долара по пощата, минус пощенските разходи“.

Отец Ханингс се опитваше да отгатне колко пари може да е имала Етел Алърд и дали нейното благодеяние към църквата значително ще намали семейния пай от плячката. Не искаше да седи заедно с тях, ако щеше да им отмъкне сериозна част от наследството. Вече бях виждал такива неща.

— Не е наложително да присъствам — отговори накрая.

— Съобщи ми, ако промениш решението си. Обичаш ли котки?

— Хм… не. Защо?

— Ами… госпожа Алърд… Но можем да го обсъдим някой друг път.

Сбогувахме се.

Видях Сюзън във фоайето и тя каза, че родителите й отишли да вечерят с приятели. Това ме изненада — не че няма да отидат на вечеря със Сатърови, а че имат приятели.

— Изненадан съм и ме е яд, че пропускат възможността да се видят с внуците си — отвърнах все пак.

— Е, те си поговориха с Едуард и Каролин.

— Срещата радостна ли беше?

— Така изглеждаше.

Отговорът й не ми прозвуча много убедително.

— Вашите ме избягват и се цупят — казах. — И знаят, че Едуард и Каролин се радват за нас. Затова са сърдити и на децата.

— Хайде да не прекаляваме с анализите, Джон.

— Добре. Какво ще правим?

— Искаш ли да останем за молитвите?

— Мислех да се помолим сами в някой близък бар.

Тя се усмихна.

— Дай тогава да идем в „Макглейдс“. Отдавна не сме били там.

Всъщност от десетина години.

— Добра идея.

Взехме децата и Сюзън съобщи на някои хора къде отиваме. Погребалните обичаи в Америка са много разнообразни, обаче отделни личности из тия краища обичат да ходят на бар след последната вечер от поклонението — особено ако е петък вечер. Какво по-подходящо място да се справиш с мъката си?

И тъй, Сатърови се отправихме на двуминутно пътешествие до „Макглейдс“ на Стейшън Плаза, където ни очакваше жизнерадостна петъчна навалица.

Дадохме на жената на входа името си и отидохме на бара.

Със Сюзън си побъбрихме с неколцина клиенти, някои от които от Салони А и Б в „Уолтън“. Аз се държах любезно почти с всички.

Едуард и Каролин забелязаха познати на тяхната възраст и се събраха на група в отсрещния край на бара.

Джубоксът дънеше парчета от шейсетте и заведението беше оживено, пълно с хора, които се прибираха от работа в центъра, и местни, смешение на всички социални класи, което е признак за добра кръчма. Всъщност в менюто, спомнях си, пишеше: „“Макглейдс" — заведението, в което аристократките се срещат с трапери". Сюзън казваше, че се отнасяло за нас.

Тая вечер аз щях да шофирам, така че пиех само безалкохолна бира, докато Сюзън се превъплъти от лейди Станхоуп в Сузи и опука няколко водки тоник. Виждах, че познава страшно много хора, и ми хрумна, че ако не се бях появил навреме, нямаше задълго да остане вдовица.

След четирийсет и пет минути ни намериха маса. Решихме да оставим Едуард и Каролин на бара с приятелите им и седнахме сами, което беше много приятно. В менюто нямаше нито едно здравословно нещо, така че си поръчах огромна вечеря с американски вкуснотии. Обожавам ги тия кръчмета.

Наистина приличаше на едно време, освен че в десет часа Сюзън се обади вкъщи, преди Софи да си е легнала, и тя потвърди, че засега в кухнята не ни причакват мафиотски убийци — пак нямаше лук.

Малко преди полунощ убедихме децата, че трябва да си тръгнат с нас, и няколко минути преди да стигнем в Станхоуп Хол, Сюзън се обади във вратарската къщичка, тъй че когато се озовахме там, порталът беше отворен и пазачът ни махна да минем. Аз обаче спрях, слязох и след като се отдалечих на достатъчно разстояние, за да не ме чуят Едуард и Каролин, му обясних за проблема с моя съсед мафиот, за който той вече знаеше нещо.

— Ще ви се обадя от вкъщи след десетина минути — казах му. — Ако не ви звънна, повикайте полицията и ако искате, елате в къщата за гости. — Прибавих: — С извадено оръжие.

Нямах представа как ще реагира, но човекът предложи:

— Ще събудя колегата от следващата смяна и ще дойда с вас.

Не исках да правя голям въпрос от това пред Едуард и Каролин.

— Няма проблем, просто почакайте да ви се обадя.

— Аз съм полицай в окръг Насау, работя тук, когато не съм на смяна — каза пазачът и се представи като Дейв Кърун — даже ми показа служебната си карта, в случай че го помисля за обикновен мегаломан, каквито са мнозина от частните охранители. — Съветвам ви да ме почакате, ако смятате, че в дома ви може да има проблем.

Обясних му, че не искам да тревожа децата си, и му дадох паролата. Има лук — няма лук.

Това му се стори много хитро.

Качих се в лексуса. Никой не ме попита за какво сме си приказвали с пазача. Продължих към къщата за гости.

Сюзън позвъни на мобилния телефон на Софи, после на домашния телефон, ала никой не отговори. Предположих, че спи.

— Имам нужда от малко чист въздух — заявих, когато слязохме от колата. — Хайде да поседнем на верандата и да поговорим за утре.

Сюзън реши, че идеята е добра. Дори да не смятаха така, Едуард и Каролин не възразиха. Тя ги поведе към пътеката отстрани на къщата, а аз казах:

— Ей сега идвам.

Отключих входната врата и отворих килера във фоайето, където бях оставил карабината. Там си беше. Извадих я и бързо проверих първия и после втория етаж. От телефона в нашата спалня набрах номера на вратарската къщичка и Кърун отговори.

— Всичко наред ли е? — попита. — Има ли лук?

— Няма лук.

— Добре. Обадете се, ако ви се стори, че виждате или чувате лук.

— Благодаря. — Затворих, слязох долу, върнах карабината в килера за метли и излязох на верандата.

Сюзън и Каролин седяха на масата и си приказваха, а Едуард дремеше на един шезлонг.

Оставихме го да спи и обсъдихме плана за утре. Тръгване не по-късно от девет и половина за опелото в „Сейнт Марк“, — то започваше в десет. После погребението и ако отец Ханингс не се забавеше много на гроба, например с молитва за дъжд, щяхме да свършим преди пладне, след това обратно в „Сейнт Марк“ — тоя път в подземната стая за събирания. Това не отговаряше на представата ми за съботни забавления, но не всеки ден се ходи на плаж, нали?

— Трябва ли да си сверим часовниците? — попита Каролин.

Сюзън намери репликата й за смешна, ама ако я бях казал аз…

— Утре вечер в седем Елизабет събира приятелите и роднините у тях — каза Сюзън. — Смятам, че трябва да отидем и ние.

Никога не бях влизал в дома на Елизабет и реших, че трябва да видя стаята за гости и да проверя складовата площ в мазето. За всеки случай.

— Чудесно — съгласих се. — А сега: свободно.

Никой дори не се усмихна.

Каролин събуди брат си и отидоха да спят.

Имах нужда от нещо силно преди лягане след всичките безалкохолни бири, затова отидохме в кабинета и си сипах едно бренди. След което казах на Сюзън:

— Отец Ханингс ме повика на частен разговор в кабинета си в погребалния дом.

— Защо?

Обясних й и тя се замисли, после каза:

— Определено нямам нужда от предбрачни консултации и съм много ядосана, че нашите са разговаряли с него за нас.

— Те просто са загрижени за твоето щастие.

— Няма защо да са загрижени. Аз съм щастлива. За разлика от тях. — И прибави: — Те имат нужда от консултации.

— Ще са много по-щастливи, ако ни дадат всичките си пари.

Тя се усмихна, после й хрумна нещо друго.

— Отец Ханингс наистина ли спомена, че живеем заедно? Не мога да повярвам!

— Е, струва ми се, че вашите са повдигнали тоя въпрос, така че просто се налагаше да го постави.

— Защо всички не си гледат работата?

— Сама знаеш отговора.

— Според теб какво има в онова писмо?

— Може би нещо по-важно, отколкото съм смятал.

— И писмото е у Елизабет, така ли?

— Поне беше у нея.

— Утре вечер трябва да й го поискаш.

— Ще го поискам.

Сюзън ме попита за какво съм разговарял с охранителя. Обясних й и прибавих:

— Тоя тип, Кърун, ми се струва интелигентен. Трябва да проверя кои от охраната са действащи полицаи. Останалите спокойно може да работят и за Бел Секюрити.

Тя кимна.

— Смяташ ли, че децата се досещат за нещо? — попитах.

— Докато ти разговаряше с Кърун, се бяха умълчали… но не знам за какво са си мислили.

— Ако питат, ще се придържаме към версията за Насим.

Отговорът на Сюзън се позабави.

— Понякога ми се струва, че трябва да им кажем. Заради собствената им безопасност.

— Не. Те вече се озъртат за ирански атентатори. Няма нужда да им казваме, че всъщност сме имали предвид италиански наемни убийци. — Прибавих: — Каролин си тръгва в неделя вечер, а Едуард — в понеделник сутринта. Не искам да се безпокоят за нас, след като си заминат.

Тя кимна и превключи на по-приятна тема.

— В „Макглейдс“ беше забавно, нали?

— Да. Където аристократките се срещат с трапери. Това ми напомня: кой беше оня трапер, дето те сваляше?

— Ревнуваш ли?

— Някога да съм ревнувал?

— Не. Е… когато започнахме да ходим заедно.

— Не си спомням.

— Мога да освежа паметта ти, ако искаш.

— Измисляш си. Добре, предстои ни тежък ден и трябва да си лягаме, без да правим секс.

— Слава богу.

— Ще проверя вратите и прозорците. Веднага се връщам.

Сюзън се качи горе, а аз седнах на компютъра. В Лондон наближаваше седем сутринта, тъй че Саманта би трябвало да получи моя имейл, преди да е изпила първата си чаша кафе — ако се приемеше, че редовно проверява пощата си, което тя не правеше. Всъщност не исках да се качи на самолета за Ню Йорк. Тъй де, имах си достатъчно проблеми и въпреки че Сюзън не е от ревнивите, бях абсолютно сигурен, че няма да пожелае да изпие по чаша със Саманта в „Марк“.

Затова се заех да пиша много мило писмо, което вече бях съчинил наум и в което откровено и със съжаление й обяснявах положението. Не споменах за проблема с мафията, защото щеше да се уплаши — въпреки че може би щеше да се зарадва, ако ме очистят. Човек никога не знае с отритнатите жени. Само вижте как постъпи Сюзън с Франк… опа! Изтриваме последното.

Прочетох писмото, пооправих го и натиснах бутона за изпращане. Имах чувството, че току-що съм взривил последния си мост за Лондон.

Е… вече нямаше връщане назад. Всъщност нямаше още от миналата неделя. Край.

Извадих пушката от килера, после проверих всички прозорци и врати и се качих в спалнята.

Сюзън лежеше гола с възглавница под задника. Болки в кръста? Йога? Аха! Загрях.