Клайв Къслър
Циклопи (82)

81.

4 януари 1990

Вашингтон, окръг Колумбия

Публичното изявление на президента за съществуването на колонията Джърси и за подвига на Илай Стайнмец и лунния му екип наелектризира нацията и се превърна в световна сензация.

В продължение на седмица всяка вечер на телевизионните зрители им се показваха зрелищни сцени на лунната повърхност, невиждани по време на краткото кацане на „Аполо“. Борбата за оцеляването на мъжете, докато строят годно за живеене селище, също бе показана в драматични подробности.

Стайнмец и хората му станаха герои на деня. Те биваха празнично посрещани навред в страната, даваха безброй интервюта за различни телевизионни предавания, бяха поканени на традиционния парад в Ню Йорк.

В приветствията за триумфа на лунните колонизатори се долавяше тонът на старомоден патриотизъм, но въздействието беше по-дълбоко, по-всеобхватно. То надминаваше по конкретност краткотрайните, демонстративни полети над земната атмосфера — показваше установеност в космоса, солидно доказателство, че човек може да живее много по-далеч от родната си планета.

Президентът преливаше от гордост на вечерята в тесен кръг, дадена в чест на „тайното ядро“ и колонизаторите. Настроението му беше съвсем различно от първия път, когато се срещна с мъжете, които бяха замислили и основали лунната база. Той вдигна чаша с шампанско към Хъдсън, който гледаше разсеяно през хората, изпълнили залата, сякаш наоколо нямаше никой и цареше пълна тишина.

— В космоса ли се реят мислите ти, Лио?

Погледът на Хъдсън се задържа за миг върху президента, после той кимна и рече:

— Моля за извинение. Имам лошия навик да изключвам съзнанието си по време на приеми.

— Обзалагам се, че вече чертаеш планове за ново селище на луната.

Хъдсън се усмихна кисело.

— Трябва да призная, че си мислех за Марс.

— Значи колонията Джърси не е краят.

— Никога няма да има край, винаги ще се поставя начало на ново начало.

— Конгресът ще се присъедини към настроението на страната и ще гласува бюджет за разширение на лунната колония. Но за установяването на Марс… Затова ще са нужни много пари.

— Дори ние да не го осъществим, ще го осъществи следващото поколение.

— Имаш ли име на проекта?

Хъдсън поклати глава.

— Още не съм мислил за това.

— Често съм се питал — продължи президентът, — откъде ти хрумна да дадеш на колонията името „Джърси“.

— Не се ли сетихте?

— Мина ми през ума, че има щат Ню Джърси, остров Джърси край френския бряг, пуловери с марката „Джърси“…

— Както и порода крави.

— Какво?

— В една песничка за деца се пее: „Котка свири на цигулка/ кравата прескочи пък луната“.

За миг по лицето на президента се изписа объркан вид, после той прихна да се смее. Когато се съвзе, каза:

— Боже мой, как можа да вложиш толкова ирония в цялата тази работа! Да кръстиш най-великото постижение на крава от песничка на Мадър Гус.

— Тя е наистина изключителна! — възкликна Джеси.

— Да, великолепна е — съгласи се Пит. — Не ти омръзва да я гледаш.

Те не можеха да откъснат поглед от Ла Дорада, която вече се намираше в централния вътрешен двор на Националната галерия във Вашингтон. Блестящото златно тяло и лъскавата изумрудена глава светеха под слънчевите лъчи, които нахлуваха през огромния стъклен покрив. Ефектът беше поразителен. Незнайният й индиански скулптор я бе изваял с неустоима красота и изящество. Тя стоеше в отпусната поза с единия крак пред другия, с ръце леко свити в лактите и с разперени навън длани.

Пиедесталът й от розов кварц беше поставен върху солиден блок от бразилско палисандрово дърво, висок метър и половина. Липсващото сърце беше заменено с ново, изработено от тъмночервено стъкло, което почти се доближаваше до блясъка на оригиналния рубин.

Хората се тълпяха и немееха пред зашеметяващата гледка. Навън пред галерията се виеше опашка, дълга някъде към четиристотин метра. Ла Дорада надмина рекорда по посещения дори на артефактите на цар Тутанкамон.

Всеки сановник в столицата отдаде почитта си. Президентът и съпругата му придружиха Хилда Кронбърг-Лебарон, за да разгледа статуята в деня преди официалното откриване. Тя седеше в инвалидната си количка — доволна възрастна дама с искрящи очи — и се усмихваше ли, усмихваше, докато слушаше президента да засвидетелства уважение към двамата мъже в живота й в кратката си реч. Когато след това той я повдигна от количката, за да пипне статуята, очите на никого от присъстващите не останаха сухи.

— Странно е, като си помисли човек — прошепна Джеси, — как всичко започна с потъналия „Циклопи“ и завърши с потъналия „Мейн“.

— Но само за нас — отвърна сдържано Пит. — За статуята всичко е започнало преди четиристотин години в една бразилска джунгла.

— Трудно е да си представя, че такова красиво нещо е причинило смъртта на толкова много хора.

Пит не я слушаше и не каза нищо.

Джеси му хвърли любопитен поглед. Той гледаше съсредоточено статуята, съзнанието му блуждаеше в друго време, на друго място.

— „Богато съкровище, сладко удоволствие“ — изрецитира тя.

Пит бавно извърна глава и я погледна и тогава погледът му се върна в настоящето. Магията беше развалена.

— Съжалявам — рече той.

Джеси не можа да сдържи усмивката си.

— Кога смяташ да опиташ?

— Какво да опитам?

— Да побързаш да потърсиш изчезналия град на Ла Дорада.

— Не е нужно да бързам — отвърна той и се разсмя. — Той няма да избяга.