Клайв Къслър
Циклопи (25)

24.

Мъглата в съзнанието на Пит се разпръсна и сетивата му започнаха да се съживяват като светващи една след друга контролни лампи на електрическа верига. Той бавно повдигна клепки и фокусира поглед в най-близкия обект. В продължение на половин минута остана вторачен в набръчканата от вода кожа на лявата си ръка, после загледа оранжевия циферблат на водолазния си часовник така, сякаш го виждаше за първи път.

В сумрака светещите стрелки показваха 6:34 — само два часа, откакто се бяха измъкнали от коша за управление на дирижабъла, а му се струваше, че е минала цяла вечност, изпълнена със събития, всички от които като че ли се бяха случили на сън.

Вятърът от морето все още бушуваше със скоростта на експресен влак, а морските пръски, заедно с дъжда, шибаха още по-силно гърба му. Той се помъчи да се повдигне, но краката му като че ли бяха нагазили в бетон. Обърна глава и ги погледна — до половината бяха заровени в пясъка, натрупван от приливните вълни.

Пит полежа още няколко минути, за да събере сили — чувстваше се като изхвърлен на брега разбит и очукан плавей. От двете му страни, като високи жилищни сгради с изглед към алея, се издигаха големи скални блокове. Първата му съзнателна мисъл беше за онова, което направи Джордино — успя да ги преведе през игленото ухо на скалната бариера.

В този момент дочу през воя на вятъра немощния глас на Джеси. Изрови краката си и запълзя на четири крака през халата, като плюеше и изтръскваше солената вода, пълнеща ноздрите, устата и гърлото му.

Пълзейки и залитайки през бръскащия пясък, най-сетне откри Джеси. Тя седеше замаяна, влажната й коса падаше на клечки върху раменете, а в скута й бе подпрял глава Гън. Щом зърна Пит, очите й мигом се разшириха от облекчение.

— О, слава богу — промълви тя и бурята отнесе думите й.

Пит обгърна с ръце раменете й и я притисна утешително към себе си. После погледна към Гън.

Той беше в полусъзнание. Счупеният му глезен беше издут като футболна топка. На челото му, под линията на косата, имаше грозна цепнатина, а на няколко места тялото му бе разкъсано от корали. Но той бе все още жив и дишаше дълбоко и равномерно.

Пит сложи ръка над очите си и огледа брега. Джордино не се виждаше никъде. Отначало Пит не можеше да повярва. Секундите минаваха, а той се мъчеше да се задържи изправен във фучащата хала и се взираше отчаяно в бушуващия мрак. По едно време във водовъртежа на една оттичаща се вълна му се мерна нещо оранжево и той веднага разпозна срязаната на парчета гумена лодка. Вълната я повлече със себе си към морето, но следващата приливна вълна я грабна и я понесе обратно към брега.

Пит нагази тромаво до кръста във водата, без да се съобразява с разбиващите се около него вълни. Гмурна се под разпарцалената лодка и заопипва наоколо като слепец. Пръстите му докосваха само разкъсаната гумирана материя. Някакво дълбоко предчувствие го подтикна да се увери докрай и той задърпа лодката към брега.

Една огромна вълна го изненада и се стовари върху гърба му, но той успя да се задържи на крака и изтегли лодката в плитчината. Когато покривката от пяна се разнесе и оттегли, изпод нацепената лодка щръкнаха два крака. Шок, неверие и неудържим отказ да приеме смъртта на Джордино изпълниха съзнанието му. Въпреки вилнеещия ураган, той трескаво започна да доразкъсва остатъците от гумената лодка и накрая откри тялото на Джордино, което се поклащаше изправено нагоре, с глава, заклещена в един от поплавъците.

Имаше вероятност Джордино все още да е жив!

Пит разкъса вътрешната обшивка на лодката и със сърце, свито от опасението да не би да го види посиняло от безжизненост, се наведе над лицето на Джордино. Но то не само че не беше посиняло, ами от устата се долавяше и дихание — неравномерно и повърхностно, но дихание. Якият, дребен италианец бе оцелял като по чудо благодарение на въздуха, останал затворен в поплавъка.

Пит изведнъж се почувства изтощен до смърт — и физически, и емоционално. Олюляваше се от силата на вятъра, който се стремеше да го повали на земята. Крепеше го единствено твърдото му решение да спаси всички. Бавно и сковано поради безбройните си рани, той пъхна ръце под тялото на Джордино и го вдигна. Осемдесетте килограма тежаха колкото цял тон.

Гън се бе посъвзел и седеше сгушен до Джеси. Вдигна питащ поглед към Пит, който носейки тежкия си товар, се преборваше с поривите на вятъра.

— Трябва да се скрием някъде на завет — извика му Пит с дрезгав от солената вода глас. — Можеш ли да ходиш?

— Аз ще му помогна — провикна се в отговор Джеси и обви с две ръце кръста на Гън, вкопа крака в пясъка и го изправи.

Задъхвайки се от товара си, Пит тръгна към една редица от палми покрай брега. На всеки пет-шест метра се обръщаше назад. Джеси бе успяла по някакъв начин да опази водолазната си маска, така че беше единствената, която можеше да държи очите си непрекъснато отворени и да гледа напред. Крепеше почти половината от теглото на Гън, който смело накуцваше до нея със затворени от пясъчната вихрушка очи, влачейки лошо счупения си крак.

Стигнаха до дърветата, но ураганът не ги пожали. Той огъваше върховете на палмите почти до земята и разкъсваше широките им листа като машина за нарязване на хартия. Кокосови орехи се откъсваха от гроздовете и обстрелваха земята със смъртоносната скорост на артилерийски гюлета. Един бръсна рамото на Пит и черупката му разкъса оголената му кожа.

Пит вървеше с наведена глава, гледаше пътя пред краката си и от време на време хвърляше бърз поглед настрани. И изведнъж, преди да се усети, се сблъска с телена ограда. Джеси и Гън го застигнаха и спряха до него. Той огледа оградата отдясно и отляво, но никъде не видя пролука. Да се прехвърлят през нея, беше невъзможно — височината й стигаше най-малко три метра, а най-отгоре завършваше с плътна бодлива тел. Пит забеляза малък порцеланов изолатор, което подсказваше, че по нея тече ток.

— Сега накъде? — извика Джеси.

— Поеми водачеството — отвърна Пит в ухото й. — Аз трудно виждам.

Тя посочи с глава наляво и тръгна с накуцващия до нея Гън. Крачка след крачка те се преборваха с безмилостния вятър.

След десет минути бяха извървели едва петдесетина метра. Пит чувстваше, че силите му се изчерпват. Ръцете му изтръпнаха и той започна да се опасява, че ще изпусне Джордино. Затвори очи и слепешката започна да брои крачките, стараейки се да поддържа права линия, като опираше рамо в оградата. Беше сигурен, че ураганът е прекъснал електрическото захранване.

Чу Джеси да вика нещо и леко повдигна единия клепач. Тя настоятелно сочеше напред. Пит се свлече на колене, положи внимателно Джордино на земята и погледна натам. Изкоренена от свирепия вятър палма прелетя във въздуха като чудовищно копие, заби се в оградата и я повали върху пясъка.

Внезапно настъпи нощ и небето почерня като катран. Те запристъпваха слепешката по срутената част от оградата, препъваха се и падаха, но подтиквани от инстинкт и някаква вътрешна дисциплина, пак се изправяха, твърдо решени да не се предават. Джеси смело водеше групата. Пит бе нарамил Джордино и се държеше за колана на водолазния костюм на Гън не толкова за опора, а за да не загуби посоката.

Така изминаха сто метра, после още сто метра и изведнъж Гън и Джеси пропаднаха надолу, сякаш земята ги погълна. Изпускайки колана на Гън, Пит се прекатури назад. Джордино се стовари върху него с цялата си тежест и изкара въздуха от дробовете му. Пит с мъка се измъкна изпод него и заопипва с ръка в пълния мрак. Не напипа нищо.

Джеси и Гън се бяха изтърколили по двуметрова стръмнина на хлътнал път. Пит успя да различи само неясните очертания на скупчените им тела.

— Наранихте ли се? — извика им той.

— Още не можем да преценим колко по-ранени сме отпреди. — Гласът на Гън бе заглушен от бурята, но въпреки това Пит долови, че мъжът говореше през стиснати зъби.

— Джеси?

— Добре съм… предполагам.

— Можеш ли да ми помогнеш за Джордино?

— Ще се опитам.

— Спусни го — обади се Гън. — Ние ще го поемем.

Пит избута отпуснатото тяло на Джордино до ръба на наклона, хвана го за ръцете и внимателно го спусна надолу. Джеси и Гън го задържаха за краката, докато Пит се пързулна до тях и пое тежкия товар. След като настаниха удобно Джордино на земята, Пит се огледа наоколо.

Хлътналата част от пътя им предоставяше заслон срещу силния вятър. Тук не се надигаха облаци пясък и Пит вече можеше да държи очите си отворени. Пътната настилка беше направена от натрошени мидени черупки и изглеждаше здраво утъпкана и рядко използвана. В никоя посока не се виждаше светлина, което не беше изненадващо, като се имаше предвид, че всички местни жители по крайбрежието са били евакуирани, преди да връхлети ураганът.

И Джеси, и Гън бяха напълно изтощени — дишаха трудно и мъчително. Пит чувстваше и собственото си дишане учестено и тежко, а сърцето му биеше като локомотив под пълна пара. Но колкото и да бяха грохнали и обезсилени, помисли си той, поне щяха да бъдат защитени отчасти от вилнеещата хала.

След малко Джордино изстена. После бавно се надигна, седна и се огледа, без да вижда нищо.

— Господи, каква тъмнина! — промълви той и почувства как мъглата, обгърнала съзнанието му, започна да се вдига.

Пит коленичи до него и рече:

— Добре се завърнал в страната на крачещите мъртъвци!

Джордино вдигна ръка и докосна в мрака лицето му.

— Дърк, ти ли си?

— От плът и кръв.

— А Джеси и Руди?

— И двамата са тук.

— Къде е това „тук“?

— На километър и половина от брега. — Пит не си направи труда да му разкаже как са оцелели при кацането и как са стигнали до този път. Имаше време за това. — Къде си ранен?

— Навсякъде. Гръдният ми кош като че ли се пече на огън. Лявото ми рамо май че е изхвръкнало от ставата, единият ми крак се е усукал в коляното, а да не ти казвам как ми щрака основата на черепа отзад. — Той изруга от възмущение. — Дявол да го вземе, толкова бях сигурен, че ще мога да мина през скалите! Простете ми, задето се надцених.

— Ще ми повярваш ли, като ти кажа, че сега всички щяхме да сме станали храна за рибите, ако не беше ти? — Пит се усмихна и внимателно опипа коляното му, предполагайки, че става дума за скъсано сухожилие. — Не мога да ти помогна нито за гръдния кош, нито за коляното, нито за главата ти, но ако си в настроение, мога да наместя изметнатото ти рамо.

— Сега си спомних, че ми направи същото по време на футболен мач в гимназията. И докторът на отбора вдигна врява до небето. Накара ти се, задето не си го оставил той да свърши тази работа.

— Е, да, ама той беше като садист — отвърна Пит и хвана Джордино за ръката. — Готов ли си?

— Хайде, давай, откъсни я.

Пит дръпна силно ръката му и ставата се върна на мястото си със силен пукот. Джордино изохка високо и звукът бавно премина в тиха въздишка на облекчение. Пит заопипва в тъмнината земята край пътя. Накрая намери прекършен от бурята боров клон и го даде на Гън да му служи като патерица. Джеси пък го хвана под другата мишница, а Пит изправи Джордино на здравия му крак и обгърна с ръка кръста му.

Този път Пит поведе групата, като преди това мислено хвърли ези-тура и пое надясно по пътя, придържайки се плътно до високия насип, който ги предпазваше от нестихващата ярост на вятъра. Сега придвижването ставаше по-лесно. Вече не затъваха в дълбок пясък, нито се препъваха в нападали клони, дори и дъждът не се лееше върху тях, тъй като вятърът го отвяваше от ръба на склона над главите им. Вървяха само по наклонен утъпкан път, който ги отвеждаше към все по-гъст мрак.

След един час Пит изчисли, че накуцвайки, са извървели около километър и половина. Тъкмо реши да даде знак да спрат за почивка, и Джордино изведнъж се изопна и така рязко се закова на място, че загуби опората си в Пит и се строполи на земята.

— Барбекю! — извика той. — Долавяте ли миризмата? Някой пече месо на барбекю.

Пит подуши въздуха. Наистина долови мирис, макар и слаб. Изправи Джордино на крака и двамата продължиха напред. Уханието на печено върху жар месо ставаше все по-силно. След още петдесетина метра те се изправиха пред масивен железен портал, чиито решетки бяха изработени във формата на преплетени делфини. От двете му страни в тъмнината се простираше зид, покрит отгоре със счупени стъкла. До портала в стената беше вградена караулка, която, естествено, беше празна поради урагана.

Порталът, издигащ се на цели четири метра към абаносовото небе, беше заключен, но външната и вътрешната врати на караулното помещение бяха отворени и те влязоха през тях. След няколко метра пътят свършваше в кръгла алея, която, доколкото можеше да се види в тъмнината, минаваше покрай нещо като огромна могила. Когато се приближиха, видяха, че това е постройка, наподобяваща замък, върху чийто покрив, покрит с песъчлива почва, растяха малки палмови дървета и саморасли храсти. Единствено лицевата страна на постройката беше оголена и по нея нямаше нито един прозорец. Имаше само една огромна махагонова врата с художествено изработена дърворезба, наподобяваща риба.

— Прилича ми на заровен египетски храм — отбеляза Гън.

— Ако не беше украсената врата — рече Пит, — щях да предположа, че е някакъв военен склад за припаси.

Джеси сложи край на догадките им.

— Това е къща, вкопана в земята, която се явява чудесен изолатор срещу температурите и атмосферните влияния. Построена е на същия принцип като землянките в някогашните американски прерии. Познавам един архитект, който проектира такива къщи.

— Изглежда изоставена — каза Джордино.

Пит пробва топката на бравата. Тя превъртя и той побутна вратата. От вътрешността го лъхна миризма на печено месо.

— Но не мирише на изоставена — отбеляза той.

Преддверието имаше под от плочки с испански мотиви и се осветяваше от няколко свещи, поставени върху висока поставка. Стените бяха изградени от дялани отломъци от черна лава и единствената им украса беше един ужасен портрет на мъж, който висеше от озъбената уста на змиеобразно морско чудовище. Всички влязоха и Пит затвори вратата след тях.

Колкото и да беше странно, воят на вятъра навън и тежкото им дишане още повече напрегна мъртвата тишина на къщата.

— Има ли някой? — провикна се Пит.

Повтори въпроса си още два пъти, но в отговор получи само призрачно мълчание. В дъното го подканваше тъмен коридор, но Пит се поколеба. Друга миризма нахлу в ноздрите му. На тютюнев дим. По-силна от почти смъртоносната миризма от пурите на адмирал Сандекър. Пит не беше познавач, но беше чувал, че скъпите пури миришат по-отвратително от евтините. Предположи, че димът е от хавански пури. Той се обърна към спътниците си.

— Какво ще кажете?

— Имаме ли някакъв избор? — попита вяло Джордино.

— Дори два — отвърна Пит. — Или да се измъкнем оттук, докато можем и да рискуваме да продължим в урагана, а после, когато той стихне да се опитаме да откраднем някоя лодка и да се върнем във Флорида, или…

— Да се оставим на благоволението на кубинците — прекъсна го Гън.

— Ами май дотук се свежда всичко.

Джеси поклати глава и го загледа с мек, нежен поглед.

— Не можем да се върнем — каза тя тихо, без нотка на страх. — Дни ще минат, преди бурята да стихне, а никой от нас не е в състояние да издържи навън и четири часа. Предлагам да опитаме късмета си с правителството на Кастро. Най-много да ни хвърлят в затвора, докато държавният департамент води преговори за освобождаването ни.

Пит погледна Гън.

— Руди, какво ще кажеш?

— Ние сме напълно изтощени, Дърк. Логиката е на страната на Джеси.

— Ал, а твоето мнение?

Джордино сви рамене.

— Само да кажеш, друже, и съм готов да доплувам до Щатите. — Нещо, в което Пит не се съмняваше. — Но истината е, че няма да издържим дълго. Мъчно ми е да го призная, но мисля, че ще е най-добре да се предадем.

Пит ги огледа един по един и си помисли, че надали би могъл да случи с по-добър екип от този. Това бяха хора, готови да се изправят пред всякаква трудност. А че им предстояха трудности, можеше да се предвиди и без гадател.

— Добре тогава — рече той с мрачна усмивка, — хайде да развалим пиршеството.

Те тръгнаха по коридора и след малко минаха под свод, отворен към просторна дневна, украсена с испански антики от ранна епоха. На стените висяха огромни гоблени, изобразяващи галеони, плаващи по залез-слънце, или в плен на силна буря, която ги отнасяше към скалисти брегове. От цялата мебелировка лъхаше морска атмосфера. Стаята беше осветена от старинни корабни фенери, изработени от мед и стъкло. Камината гореше и огънят стопляше стаята.

Никъде не се виждаше жива душа.

— Ужасно — промълви Джеси. — Нашият домакин има отвратителен вкус по обзавеждането.

Пит вдигна ръка в знак да замълчат.

— Чувам гласове — прошепна той. — Идват от онзи там сводест проход между двете ризници.

Те продължиха по следващия коридор, който бе слабо осветен от свещници, високи по три метра. Звуците на смях и неясният говор — и мъжки, и женски — ставаха все по-силни. Насреща си видяха завеса, под която се процеждаше светлина. Те спряха за миг пред нея, после я дръпнаха настрана и прекрачиха навътре.

Озоваха се в дълга трапезария, пълна с най-малко четирийсет души. Всички млъкнаха насред разговорите и се втренчиха в Пит и спътниците му с изражението на тълпа от селяни, посетени от пришълци от космоса.

Жените бяха елегантно облечени с вечерни рокли, докато част от мъжете носеха смокинги, а други — военни униформи. Няколко прислужници бяха застинали на място до масата като на снимка. Беше толкова тихо, че муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Гледката наподобяваше сцена от холивудска мелодрама от трийсетте години.

Пит можеше да си представи каква смайваща картинка представляват в момента той и групата му — мокри до кости, с парцаливи дрехи, целите в синини и рани, с изпотрошени кости. Със сплъстените си коси те вероятно приличаха на удавени и току-що извадени от реката плъхове.

Пит се обърна към Гън и го попита:

— Как се казва на испански „Извинете за безпокойството“?

— Нямам никаква представа. В училище изучавах френски.

И точно тогава на Пит му щракна нещо в главата. Повечето от униформените мъже бяха високопоставени съветски офицери. Само един като че ли носеше кубинска военна униформа.

Но най-неочаквано Джеси се притече на помощ. В очите на Пит тя повече от всякога изглеждаше величествена, независимо от парцаливия си костюм сафари.

— Дали между вас ще се намери джентълмен, който да предложи стол на една дама? — попита тя.

Още преди да получи отговор, десетима мъже с автоматични пистолети, на вид руско производство, се спуснаха към тях и ги оградиха. С лица като на сфинкс, те насочиха оръжията си право в коремите на четиримата. Очите им бяха студени като лед, а устните им плътно стиснати. Няма съмнение, помисли си Пит, че са добре обучени да стрелят при първа заповед.

Джордино, който имаше вид на изпаднал от боклукчийска кофа, с мъка се изправи с целия си ръст и разговорливо попита:

— Да сте виждали някога по-усмихнати лица?

— Скоро не съм — отвърна Пит и бавно разтегли устни в усмивка, изразяваща: „Я вървете по дяволите!“.

Джеси не ги слушаше. Като в транс тя изблъска с рамо въоръжената охрана, спря до челото на масата и сведе поглед към висок мъж с прошарена коса и официален вечерен костюм, който я зяпаше с отворена от изумление уста.

Тя отметна назад мократа си сплъстена коса и зае изискана, предизвикателна поза. После заговори с тих, заповеднически глас:

— Бъди така любезен, Реймънд, да налееш на съпругата си чаша вино.