Клайв Къслър
Циклопи (27)

26.

Страхът, който началникът на кабинета на президента — Дан Фосет — всяваше в Белия дом, бе огромен. Той заемаше един от най-могъщите постове във Вашингтон. Беше пазачът на светая светих. На практика всеки документ или паметна бележка, изпратени до президента, минаваха през него. И никой, включително членовете на кабинета и водачите на конгресните партии, не биваха допускани в Овалния кабинет без одобрението на Фосет.

Времето, когато някой от по-висок или по-нисък ранг отказваше да приеме думите „Не може“ като отговор, беше отминало. Затова сега той не знаеше как да постъпи, когато вдигна поглед от бюрото си към стаилите ненавист очи на адмирал Сандекър. Фосет не помнеше да е виждал толкова разгневен човек и остана с впечатлението, че адмиралът полага всички сили, за да се владее.

— Съжалявам, адмирале — заговори Фосет, — но програмата на президента е претоварена. Няма начин да ви вмъкна в нея.

— Ще ме вмъкнеш — процеди през стиснати зъби Сандекър.

— Не е възможно — заяви твърдо Фосет.

Сандекър бавно и най-кощунствено опря длани върху пръснатите на бюрото документи и се наклони на милиметри от носа на Фосет.

— Кажи на кучия син — озъби му се адмиралът, — че той току-що уби трима от най-добрите ми приятели. И ако не ми даде нужното обяснение, тръгвам си оттук и свиквам пресконференция, на която ще разкрия мръсни тайни, достатъчни да опетнят администрацията му до края на мандата му. Ще му предадеш ли това, Дан?

Фосет седеше и чувстваше, че дори нарастващият гняв не можеше да потисне изумлението му.

— Само ще съсипеш кариерата си. Какъв смисъл има?

— Ти май не слушаш какво ти говоря. Президентът е отговорен за смъртта на трима от най-скъпите ми приятели. Ти познаваше единия от тях. Казваше се Дърк Пит. Ако не беше Пит, сега президентът щеше да е на дъното на океана, а не в Белия дом. Чуй ме добре. Искам да узная защо загина Пит. Дори това да коства длъжността ми като шеф на НЮМА, направи го, да те вземат дяволите!

Фосет беше готов да се закълне, че рижата брадичка на Сандекър потръпваше със своя собствена жизнена сила — толкова близо беше лицето на адмирала до неговото.

— Пит е мъртъв? — промълви той. — Не съм чул…

— Просто съобщи на президента, че съм тук — прекъсна го Сандекър с режещ като стомана глас. — Той ще ме приеме.

Новината дойде толкова внезапно, че Фосет остана като гръмнат.

— Ще уведомя президента за Пит — рече бавно той.

— Не си прави труда. Щом аз знам, значи и той знае. И двамата използваме едни и същи разузнавателни източници.

— Трябва ми време, за да разбера за какво става дума — каза Фосет.

— Нямаш никакво време — отвърна Сандекър. — Законопроектът на президента за ядрената енергия ще бъде представен за гласуване в Конгреса утре. Помисли си само какво ще стане, когато сенатор Джордж Пит научи, че президентът има пръст в убийството на сина му. Не е нужно да ти описвам последствията, след като онзи оттегли подкрепата си към политиката на президента и започне да я атакува.

Фосет беше достатъчно прозорлив, за да не усети задаващата се опасност. Той се отдръпна назад, събра длани и се загледа за миг в тях. После стана и тръгна към вратата.

— Ела с мен, адмирале. В момента президентът разговаря с министъра на отбраната Джес Симънс. Вече трябва да са привършили.

Сандекър остана да чака в преддверието на Овалния кабинет, а Фосет влезе, извинявайки се, и прошепна няколко думи в ухото на президента. След две минути Джес Симънс излезе, поздрави сърдечно адмирала и си тръгна. След него на вратата се появи Фосет и му направи знак да влезе.

Президентът стана, заобиколи бюрото си и се ръкува със Сандекър. Лицето му беше безизразно, стойката му отпусната и спокойна. Будните му очи срещнаха твърдия, кръвнишки поглед на посетителя. Той се обърна към Фосет.

— Ще ни извиниш ли, Дан? Искам да говоря насаме с адмирала.

Фосет безмълвно напусна кабинета и затвори вратата след себе си.

Президентът посочи едно кресло и се усмихна.

— Хайде да седнем и да се отпуснем.

— Предпочитам да остана прав — заяви равнодушно Сандекър.

— Както желаете. — Президентът се настани удобно в едно меко кресло и кръстоса крака. — Съжалявам за Пит и за другите — рече той без предисловия. — Никой не е предполагал, че ще се стигне дотам.

— Мога ли най-почтително да ви попитам какво всъщност става?

— Отговорете ми, адмирале, ще ми повярвате ли, като ви кажа, че когато помолих за вашето съдействие да изпратите екипаж за дирижабъла, нещата далеч не са се свеждали до обикновено търсене на изчезнал човек?

— Само ако получа задоволително обяснение от ваша страна.

— Ще повярвате ли също, че като оставим настрана търсенето на съпруга си, госпожа Лебарон се оказа част от добре разработен план, имащ за цел да се установи пряка връзка между мен и Фидел Кастро?

Сандекър го изгледа и мигом кипна вътрешно от гняв. Не изпитваше никакво страхопочитание пред държавния глава. Бе свидетел на много президенти, които идваха и си отиваха, познаваше много от човешките им слабости. Не помнеше да е издигал някого от тях на пиедестал.

— Не, господин президент, не мога да го повярвам — отвърна той със сарказъм в гласа. — Ако не ме лъже паметта, вие имате много способен държавен секретар в лицето на Дъглас Оутс, който е подкрепян от експедитивния понякога Държавен департамент. Трябва да подчертая, че той е далеч по-добре оборудван за общуване с Кастро чрез съществуващите дипломатически канали.

Президентът се усмихна кисело.

— В някои случаи се налага преговорите между неприятелски страни да излизат извън рамките на общоприетите държавнически стандарти. Положително вярвате в това.

— Вярвам.

— Вие, адмирале, не се месите в политиката, в държавни дела, избягвате вашингтонските приеми, сбирки на близки хора и приятели в тесен кръг, нали?

— Точно така.

— Но ако ви дам заповед, ще я изпълните.

— Да, господине, ще я изпълня — отвърна без колебание Сандекър. — Ако, разбира се, не е незаконна, неморална или противоконституционна.

Президентът остана доволен от думите му и кимна. После отново посочи едно кресло и рече:

— Моля ви, адмирале, времето ми е ограничено, но ще ви обясня накратко какво става. — Той изчака Сандекър да седне и продължи: — Така… Преди пет дни от Хавана бе внесен тайно в Държавния департамент строго поверителен документ, изготвен от Фидел Кастро. В основата си той представлява предложение за проправяне на път за приятелски и конструктивни взаимоотношения между Куба и Америка.

— Какво толкова чудно има в това? — попита Сандекър. — Той се стреми да установи по-тесни връзки с нас, откакто президентът Рейгън го изрита от Гренада.

— Така е. Досега единственото споразумение, което постигнахме на масата за преговори, беше относно емиграционните квоти за кубински дисиденти, пристигащи в Америка. Но сегашната му нова позиция отива твърде далеч. Кастро иска от нас да му помогнем да отхвърли руското владичество.

Сандекър го погледна скептично.

— Омразата на Кастро към Съединените щати се е превърнала в идея фикс. Не разбирам защо непрекъснато говори за нашествие. Руснаците няма да се махнат оттам. За тях Куба е единствената им опора в Западното полукълбо. Дори и в момент на лудост да решат да оттеглят помощта си, островът ще затъне в икономическо блато. Аз не бих повярвал на Кастро, дори и самият Христос да е на негова страна.

— Кастро е непостоянен — призна президентът, — но не подценявайте намеренията му. Самите руснаци тънат в собственото си икономическо блато. Параноята на Кремъл спрямо външния свят раздува военния им бюджет до астрономически размери и едва ли още дълго ще издържат така. Стандартът на живот на населението им е най-ниският сред индустриализираните страни. Земеделските реколти, промишленото производство и нефтеният им износ са спаднали до най-ниско ниво. Те вече нямат средства, с които да оказват масирана помощ на страните от Източния блок. А по отношение на Куба са стигнали до дотам, че искат повече, а дават по-малко. Мина времето на отпусканите й милиарди долари субсидии, заеми и евтино оръжие. Свърши се с авантата.

Сандекър поклати глава.

— И все пак, ако бях на мястото на Кастро, щях да погледна на това като на лоша търговия. Няма начин Конгресът да гласува отпускане на милиарди долари за субсидиране на Куба, а дванайсетте милиона жители на острова едва да свързват двата края без вносни стоки.

Президентът погледна към часовника върху полицата над камината.

— Разполагам само с още няколко минути. Във всеки случай най-големият страх на Кастро не идва от икономическия хаос или от контрареволюция. Той се дължи на бавното, но неотстъпно руско влияние, обхващащо всяко кътче на страната му. Онези от Москва оттук откъртват по нещо, оттам открадват по малко и изчакват търпеливо да предприемат навременен ход, за да завладеят правителството и да сложат ръка на ресурсите на страната. Едва сега Кастро осъзна факта, че приятелите му в Кремъл се опитват да си присвоят държавата под носа му. Брат му Раул останал като гръмнат, когато го предупредили, че негов съратник водел засилена подривна дейност сред офицерите в корпуса, като ги настройвал в преданост към Съветския съюз.

— Това ме изненадва. Кубинците не обичат руснаците. Гледните им точки за живота напълно се разминават.

— Естествено, Куба никога не е имала намерение да става пионка на Кремъл, но от революцията насам хиляди кубински студенти се учат в руски университети. Мнозина от тях, вместо да се върнат в родината си и да започнат работа, наложена им от държавата, работа, която може и да не им харесва или да ги води до задънена улица, се поддават на изкусителни руски предложения за престижни и добре платени длъжности. По-хитрите, които поставят бъдещето си над патриотизма, тайничко се отричат от Кастро и се кълнат във вярност към Съветския съюз. Трябва да им се признае на руснаците, че изпълняват обещанията си. Като използват влиянието си над кубинското правителство, те вграждат новите си субекти в етажите на властта.

— Кубинският народ продължава да почита Кастро — отбеляза Сандекър. — Не съм сигурен, че тези хора ще стоят и ще наблюдават как той ще се остави да бъде поробен от Москва.

Лицето на президента помръкна.

— Истинската заплаха е, че руснаците ще убият братята на Кастро и ще хвърлят вината върху ЦРУ. И няма да им е трудно, след като се знае, че Управлението е правило няколко опита за покушение над Кастро през шейсетте години.

— Значи Кремъл ще влезе през отворена врата и ще състави правителство от марионетки.

Президентът кимна.

— Което обяснява предложението на Кастро за американско-кубински пакт. Той не иска да плаши руснаците с настояването си да се оттеглят, преди да има съгласието ни да подкрепим сценария му да ги прогони от Карибите. За нещастие, след като предприе началния си ход, той остана глух за всички отговори от мен и от Дъг Оутс.

— Нещо като примамка, за да възбуди апетита ви.

— И аз така го виждам.

— Тогава къде е мястото на Лебарон в тази работа?

— Той сам им падна в ръцете — отвърна президентът с лека ирония. — Запознат сте със случая. Реймънд Лебарон излетя с дирижабъла си да търси потънал кораб със съкровище. Всъщност е имал предвид друга цел, но тя не засяга НЮМА или вас лично. Но за зла участ, Раул Кастро бил на обиколка за проверка на отбранителните съоръжения на острова извън Хавана, когато кубинските разпознавателни системи прехванали дирижабъла. На Раул веднага му минало през ума да се възползва от тази връзка и наредил на охраната си да пресече пътя на дирижабъла и да го ескортира до летище, близо до град Карденас.

— Досещам се за останалото — вметна Сандекър. — Кубинците са презаредили дирижабъла с гориво, скрили са пратеник на борда му с американско-кубинския документ, смятайки, че преобладаващите ветрове ще отнесат въздушния кораб към Щатите.

— Близо сте до истината — усмихна се президентът. — Само че изобщо не са залагали на променливите ветрове. Близък приятел на Фидел и един пилот се промъкнали на борда с документа. Те насочили дирижабъла към Маями, където скочили във водата на няколко километра от брега и били качени на чакаща ги яхта.

— Любопитно ми е да узная как са се озовали трите трупа в командния кош — заопипва почвата Сандекър.

— Това е мелодрама, съчинена от Кастро, за да докаже добрите си намерения, които аз нямах време да оповестя.

— Значи руснаците не са заподозрени?

— Още не. Заслепени от високомерното си държане към кубинците, руснаците не са забелязали нищо, което да ги доведе до мисълта за латинска изобретателност.

— Значи Реймънд Лебарон е жив и се намира някъде в Куба.

Президентът разпери ръце.

— Мога само да предполагам. Източниците от ЦРУ съобщават, че руското разузнаване искало да разпита Лебарон. Кубинците им направили тази услуга и оттогава никой не е виждал Лебарон.

— Не сте ли се опитвал дори да преговаряте за освобождаването му? — поинтересува се Сандекър.

— Положението и без това е деликатно, за да поставяме мъжа на масата за преговори. Не се съмнявам, че когато получим окончателно съгласие от кубинците и подпишем американско-кубинския пакт, Кастро ще освободи Лебарон от руснаците и ще ни го върне.

Президентът замълча и отново погледна към часовника над камината.

— Закъснявам за съвещание с комисията по бюджета. — Той се изправи и тръгна към вратата, после се обърна към Сандекър. — Ще приключа с това бързо. Джеси Лебарон е запозната с положението и е запаметила отговора ни към Кастро. Планът включва дирижабълът да бъде върнат заедно с Лебарон на борда. До Кастро е изпратен сигнал, че ще получи отговора ми по същия начин, по който бе получено и предложението му. Но нещо се е случило. Нали се разминахте с Джес Симънс, преди да влезете тук. Е, той ми показа снимки, направени от нашето въздушно разузнаване. Вместо да препречи пътя на дирижабъла и да го насочи към Карденас, кубинският патрулен хеликоптер открил огън по него. После, по необясними причини, хеликоптерът се взривил и двата въздушни съда паднали в морето. Трябва да ме разберете, адмирале, не можех да изпратя спасителни групи поради деликатното естество на мисията. Искрено съжалявам за Пит. Много съм му задължен, но не мога да му се отплатя. Трябва само да се молим Джеси Лебарон и другите ви приятели да са оцелели по някакъв начин.

— Никой не може да оцелее при катастрофа по пътя на ураган — язвително отбеляза Сандекър. — Извинете ме, господин президент, но дори Мики Маус би извършил по-добре такава операция.

Болезнен израз набразди лицето на президента. Той понечи да каже нещо, но размисли и отвори вратата.

— Съжалявам, адмирале, закъснявам за съвещанието.

Без да каже дума повече, той излезе от Овалния кабинет и остави Сандекър сам, с объркано съзнание.