Клайв Къслър
Циклопи (62)

61.

— Мъртви ли? Всички са мъртви? — повтори гневно шефът на Кремъл. — Добре ли чух, че целият обект е разрушен и няма нито един оцелял?

Полевой кимна тежко.

— Капитанът на подводницата и командващият охранителните части полковник, които бяха пратени на брега да огледат мястото, съобщиха, че не са открили жив човек. Намерили са трупа на моя заместник — Лев Майски, но от генерал Великов няма и следа.

— Липсват ли тайните кодове и документи?

Полевой нямаше намерение да си слага главата на гилотината и да поема отговорността за провал в разузнаването. И без това беше на косъм да изгуби високия си пост и бързо да стане забравен чиновник, отговарящ за трудов лагер.

— Всички секретни данни са били унищожени от персонала на Великов, преди да загинат, сражавайки се до последен дъх.

Антонов повярва на лъжата.

— ЦРУ — рече той замислен, — само ЦРУ стои зад тази гнусна провокация.

— Не мисля, че в случая можем да подозираме ЦРУ. Предварителните данни сочат към действия от страна на кубинците.

— Не е възможно — възрази рязко Антонов. — Нашите приятели сред военното обкръжение на Кастро щяха своевременно да ни предупредят за всеки план за нападение над острова. Освен това такава смела и добре измислена операция далеч надхвърля латинския ум.

— Възможно е, но най-добрите ни разузнаватели не вярват, че ЦРУ има и най-малката представа за съществуването на наш подслушвателен център на Кайо Санта Мария. Не сме открили никакви следи от наблюдение. ЦРУ е добро като управление, но хората му не са богове. Те не са в състояние да обмислят, планират и извършат нападения в порядъка на няколкото часа от момента, в който космическата совалка се отдели от станцията до внезапното й отклонение от програмирания от нас летателен маршрут до Куба.

— Значи и совалката изпуснахме, така ли?

— Подслушването ни на командния космически център „Джонсън“ разкри, че тя се е приземила благополучно на Кий Уест.

— Заедно с американските лунни колонизатори — добави бездушно Антонов.

— Да, те са били на борда й.

Антонов беше толкова разярен, че за няколко секунди остана безмълвен, със стиснати зъби, загледан без да мига в празното пространство.

— Как са го постигнали? — заговори той бавно най-накрая. — Как са успели да спасят безценната си космическа совалка в последния момент?

— Само по щастлива случайност — отвърна Полевой, следвайки обичайната комунистическа догма да се хвърля вината другаде. — Спасили са си главите благодарение на непочтената намеса на братята Кастро.

Антонов заби поглед в Полевой.

— Вие сам често ми напомняте, другарю директор, че братята Кастро не могат да отидат и до тоалетната, без КГБ да не узнае колко точно квадратни сантиметра тоалетна хартия са изхабили. Кажете ми тогава, как тъй изведнъж са се промъкнали в спалнята на президента на Съединените щати, без агентите ви да са научили за това.

Полевой сам бе паднал в капана и сега се опита да се измъкне оттам, като измести темата на разговора.

— Операцията „Ром с кола“ е все още в действие. Може и да ни изиграха с космическата совалка и с богатия източник на научни данни, но това е приемлива загуба в сравнение с тоталното завладяване на Куба.

Антонов обмисли думите на Полевой и се хвана на въдицата.

— Имам известни съмнения. Без Великов, шансовете за успех на операцията се свеждат до половина.

— Присъствието на генерала за осъществяването на „Ром с кола“ вече не е решаващо. Корабът ще пристигне в пристанището на Хавана утре вечер, а речта на Кастро е определена за сутринта на другия ден. Слуховете за нов заговор на ЦРУ да убие Кастро вече са плъзнали из целия западен свят и ние сме приготвили доказателство, сочещо участието на Америка. Остава само да се натисне бутонът.

— Уведомени ли са нашите хора в Хавана и Сантяго?

— Готови са да предприемат действия и да сформират ново правителство веднага след като бъде потвърдено убийството.

— А кой ще бъде следващият водач?

— Алисия Кордеро.

Антонов зяпна с уста.

— Жена?! Казвате ми, че жена ще застане начело на Куба след смъртта на Кастро?!

— Това е най-добрият избор — заяви твърдо Полевой. — Тя е секретар на Централния комитет и секретар на Държавния съвет. Най-важното е, че е близка довереница на Фидел и народът я издига в култ заради успеха на семейната й икономическа програма и пламенното й ораторство. По обаяние и способност да увлича масите не отстъпва на Фидел. Лоялността й към Съветския съюз не подлежи на съмнение, а освен това тя ще има и подкрепата на цялата кубинска армия.

— Която работи за нас.

— По-точно, която ни принадлежи — поправи го Полевой.

— Значи всичко това е уредено.

— Да, другарю Антонов.

— А после? — настоятелно го подкани Антонов.

— После идва ред на Никарагуа, Перу, Чили и… да, на Аржентина — отвърна Полевой, въодушевен, че са дошли на темата му. — Край на безразборните революции, край на проклетите партизански движения! Ние внедряваме наши хора в правителствата им и тихомълком ги подкопаваме отвътре, като внимаваме да не раздухаме враждебността на Съединените щати. Когато те най-сетне разберат какво става, ще е вече много късно. Южна и Централна Америка ще са станали солиден придатък към Съветския съюз.

— А не включвате ли и партията? — попита някак обиден Антонов. — Забравихте ли славата на нашето комунистическо наследство, Полевой?

— Партията е основата, на която градим всичко. Но ние не можем повече да се обвързваме с една отживяла марксистка философия, за която трябваше да минат сто години, за да се докаже колко е неприложима. Само десет години ни делят от двайсет и първия век. Денят на трезвия реализъм е днес. Ще цитирам думите ви, другарю президент: „Аз виждам новата ера на социализма, която ще заличи омразната капиталистическа напаст от лицето на земята“. Куба е първата стъпка към изпълнението на вашата мечта за световно общество, доминирано от Кремъл.

— Но Фидел Кастро е пречка по този наш път.

— Да — отвърна Полевой със зловеща усмивка, — но за не повече от четирийсет и осем часа.

 

 

„Еър Форс 1“ излетя от военновъздушната база „Андрюс“ и пое на юг над историческите хълмове на Вирджиния. Небето в ранното утро беше ясно и синьо, само тук-там се виждаха малки бели облачета. Полковникът, който бе пилотирал реактивния боинг за три президента, набра височина 10 000 метра и съобщи по вътрешната уредба часа на кацане на Кейп Канаверал.

— Ще закусим ли, господа? — попита президентът и посочи малкия, наскоро преоборудван отсек за хранене. Съпругата му бе купила абажур от „Тифани“ за лампата над красивата маса, който внасяше приятна домашна атмосфера. — Камбузът ни предлага и шампанско, ако някой иска да празнува.

— Аз не бих отказал чаша силно кафе — каза Мартин Броган, след като седна и извади една папка от коженото си куфарче.

Дан Фосет зае мястото до него, а Дъглас Оутс седна срещу тях, до президента. Сержант с бяла военна униформа им поднесе любимия на президента сок от гуава и кафе. Всеки от четиримата му каза поръчката си и се отпусна в очакване на президента да подхване разговора.

— Е — усмихна се той, — имаме доста работа да свършим, преди да кацнем на Канаверал и да поднесем поздравленията си. Така че, да почваме. Дан, запознай ни с положението на „Гетисбърг“ и с лунните колонизатори.

— Цяла сутрин поддържах връзка с хората от НАСА — заговори Фосет с вълнение в гласа. — Както вече знаем, Дейв Джъргънс приземи на косъм совалката на Кий Уест. Забележително постижение, като се има предвид, че военноморското летище бе затворено за въздушно и автомобилно движение. Порталите и оградата имаха подсилена охрана от морски пехотинци. Президентът бе наложил временно информационно затъмнение по случая, преди да оповести съществуването на новата лунна база.

— Репортерите сигурно ще надигнат вой до небето — вметна Оутс, — настоявайки да узнаят защо совалката се е приземила не на предварително оповестените място и време.

— То се знае.

— Кога възнамерявате да направите съобщението?

— След два дни — отвърна президентът. — Трябва ни време, за да систематизираме резултатите и да дадем някои инструкции на Стайнмец и хората му, преди да ги предадем в ръцете на медиите.

— Ако се забавим много — каза Фосет, — някой от пресцентъра на Белия дом може да надуши нещо.

— Къде са сега лунните колонизатори?

— Подложени са на прегледи в медицинската лаборатория на космическия команден център „Кенеди“ — отвърна Фосет. — Закараха ги със самолет заедно с екипажа на Джъргънс малко след като „Гетисбърг“ кацна на Кий Уест.

Броган погледна към Оутс.

— Има ли някакви новини от Кремъл?

— Засега — пълно мълчание.

— Интересно, как ли ще реагират там на случилото се.

— Антонов е хитра лисица — каза президентът. — Той ще се въздържи да ни обвини публично за убийството на техните космонавти за сметка на поверителни разговори с нас, в които ще поиска обезщетение във формата на подялба на научните данни.

— А вие ще приемете ли това?

— Президентът е морално задължен да приеме — побърза да отговори Оутс.

Броган не скри изумлението си, както и Фосет.

— Но това не е политически въпрос — възрази тихо Броган. — Никъде не пише, че трябва да издаваме тайни, жизненоважни за националната ни отбрана.

— Този път ние минаваме за негодници, а не руснаците — не отстъпи Оутс. — А тъкмо сме на път да подпишем САЛТ IV за прекратяване на разположението на ядрени ракети в бъдеще. Ако президентът подмине предложението на Антонов, преговарящите руснаци ще станат от масата и ще предприемат една от известните си разходки само часове преди подписването на договора.

— Може и да си прав — обади се Фосет, — но никой, свързан с колонията Джърси не е отдавал силите си цели две десетилетия, за да даде резултатите от труда си на Кремъл.

Президентът следеше размяната на мнения, без да се намесва. Но сега вдигна ръка, за да прекрати спора.

— Господа, съвсем нямам намерение да „разпродавам магазина“. Но ние имаме такова огромно богатство от информация, че спокойно можем да я поделим с руснаците и останалия свят в интерес на човечеството. Медицинските открития, геоложките и астрономически данни трябва да се разменят свободно. Но бъдете спокойни. Аз няма да направя компромис с нашите космически и отбранителни програми. Тази област ще остане единствено в наши ръце. Ясно ли се изразих?

В отсека за хранене настъпи мълчание, което се удължи и от появилия се стюард. Той поднесе три чинии с горещи порции шунка с яйца и палачинки, напълни отново чашите с кафе и напусна помещението. Тогава президентът въздъхна и погледна към Броган.

— Нищо ли няма да хапнеш, Мартин?

— Обикновено не закусвам. Обядът е яденето на деня ми.

— Не знаеш какво пропускаш. Палачинките са толкова леки и пухкави.

— Не, благодаря. Кафето ми е достатъчно.

— Тогава, докато останалите омитаме чиниите си, защо не ни запознаеш с операцията на Кайо Санта Мария.

Броган отпи глътка кафе, отвори папката си и предаде сбито съдържанието й.

— В два часа тази сутрин на острова е слязъл специален ударен отряд под командването на полковник Рамон Клайст и воден от майор Анджело Кинтана. В четири и трийсет съветският обект за радиозаглушаване и подслушване, включително антената му, са разрушени и персоналът избит. Операцията е била извършена съвсем навреме, тъй като последното радиосъобщение е предупредило „Гетисбърг“ за отклонението й само минути преди да предприеме кацане на кубинска земя.

— Кой е направил предупреждението? — прекъсна го Фосет.

Броган хвърли поглед над масата и се усмихна.

— Представил се е с името Дърк Пит.

— Боже господи, този човек е навсякъде! — възкликна президентът.

— Джеси Лебарон и двамата от НЮМА са били спасени — продължи Броган. — Реймънд Лебарон е бил убит.

— Това потвърдено ли е? — попита президентът и лицето му помръкна.

— Да, сър, потвърдено е.

— Много жалко. Той заслужаваше признание за заслугите си към колонията Джърси.

— Въпреки това мисията е минала изключително успешно — каза тихо Броган. — Майор Кинтана намерил богатство от разузнавателни материали, както и последните съветски кодове. Те пристигнаха преди час. Анализаторите в Лангли вече ги пресяват.

— Ред е на поздравленията — каза президентът. — Твоите хора са направили голям удар.

— Няма да бързате с похвалите, господин президент, като чуете цялата история.

— Добре, Мартин, продължавай.

— Дърк Пит и Джеси Лебарон… — Броган млъкна и безпомощно сви рамене — не са се върнали на подводницата заедно с майор Кинтана и хората му.

— Какво, да не са убити и те като Реймънд Лебарон?

— Не, сър. Тръгнали са с другите, но по пътя са се отклонили и са поели към Куба.

— Куба? — повтори президентът едва чуто. Хвърли поглед към Оутс и Фосет, който опули очи срещу него. — Милостиви боже, Джеси ще се опита да предаде нашия отговор за предложения от Кастро американско-кубински договор.

— Възможно ли е тя да се свърже по някакъв начин с Кастро? — поинтересува се Фосет.

Броган поклати глава в знак на съмнение.

— Островът гъмжи от охрана, от полицейски и военни отряди, които проверяват всеки километър от пътищата. Само за час ще бъдат арестувани, ако предположим, че са се промъкнали през патрулите на брега.

— Може пък Пит да извади късмет — смотолеви под носа си Фосет.

— Не вярвам — каза мрачно президентът. — Той вече използва целия си късмет.

 

 

В един малък кабинет в главната квартира на ЦРУ в Лангли Боб Торнбърг, шеф на отдела за анализи на документи, седеше с кръстосани върху бюрото си крака и четеше папка с материали, донесени от Сан Салвадор. Той изпусна облак синкав дим от лулата си и продължи да превежда руския текст.

Прегледа набързо три папки и взе четвърта. Надписът й го заинтригува. Звучеше съвсем по американски. Беше тайна операция с наименование на смесена напитка. Той я прехвърли до края и онемя. После остави лулата в пепелника, свали краката си и започна да чете съдържанието внимателно, изречение по изречение, като междувременно си водеше бележки в бележник с жълти страници.

След близо два часа Торнбърг вдигна телефона и набра вътрешен номер. Обади се женски глас.

— Айлийн, тук е Боб Торнбърг. Там ли е Хенри? — поинтересува се той за заместник-директора.

— Говори по другия телефон.

— Кажи му веднага да ми се обади, спешно е.

— Ще му кажа.

Торнбърг прегледа бележките си и започна да препрочита за пети път съдържанието на папката, когато телефонът му иззвъня. Той въздъхна и вдигна слушалката.

— Боб, Хенри е. Какво има?

— Можем ли да се срещнем веднага? В момента проучвам част от разузнавателни данни, доставени от Кайо Санта Мария.

— Имали нещо ценно?

— По-скоро е нещо като бомба.

— Ще ми намекнеш ли за какво става дума?

— За Фидел Кастро.

— Сега пък какво е скроил?

— Нищо. Предвидено е вдругиден да умре.