Клайв Къслър
Циклопи (1)

Пролог

9 март 1918, Карибско море

На „Циклопи“ му оставаше по-малко от един час живот. След четирийсет и осем минути той щеше да се превърне в масов гроб за 309 пътника и екипаж — една предизвестена от злокобни предчувствия трагедия, на която безлюдното море и кристално ясното небе гледаха с насмешка. Дори чайките, следващи дирята му през последните седмици, се спускаха и стрелваха нагоре с пълно безразличие и с притъпени от топлото време сетива.

От югоизток духаше слаб вятър и едва-едва къдреше американското знаме на кърмата. Беше четири и половина сутринта и свободните от вахта членове на екипажа, както и пътниците, все още спяха. Само неколцина, които не можеха да се унесат в дрямка от непоносимата жега, се бяха облегнали на бордовата ограда и наблюдаваха как носовата част на кораба съска и се издига върху големите, бавни вълни. Морското вълнение беше под гладката повърхност, а огромната енергия се натрупваше в дълбините под нея.

В кормилната рубка на „Циклопи“ лейтенант Джон Чърч гледаше с празен поглед през един от големите кръгли илюминатори. Беше застъпил последната нощна смяна — от полунощ до четири часа сутринта — и нямаше какво друго да прави, за да стои буден. Той забеляза нарастващата височина на вълните, но тъй като разстоянието между тях не се скъсяваше, а склонът им беше полегат, не виждаше причина да намали скоростта.

Тежко натовареният кораб за превозване на въглища се носеше тромаво едва с девет морски мили в час. Машинните му части плачеха за основен ремонт и дори сега той се движеше само с левия си двигател. Малко след потеглянето от Рио де Жанейро десният двигател излезе от строя и главният инженер съобщи, че не може да бъде поправен, преди да стигнат до пристанището на Балтимор. Лейтенант Чърч бе повишаван неколкократно, докато бъде произведен в офицерски чин. Той беше слаб, с преждевременно прошарена коса — само след няколко месеца щеше да навърши трийсет години. Бе служил на много и най-различни кораби и бе обиколил света по море четири пъти. Но през дванайсетте си години служба във военноморските сили на САЩ не бе срещал по-странен плавателен съд от „Циклопи“. Това беше първото му пътуване с осемгодишния морски съд, което бе съпътствано от доста странни случки.

Откакто напуснаха пристанището за домуване, първо, един моряк падна зад борда и бе направен на пихтия от лявото витло. След това дойде сблъсъкът с крайцера „Рали“, който нанесе незначителни щети и на двата съда. В арестантската килия бяха затворени петима затворници. Единият от тях, с присъда за жестоко убийство на свой спътник по море, трябваше да бъде закаран във военноморския затвор в Портсмут, Ню Хампшир. Пред входа на пристанището на Рио корабът се размина на косъм с един риф и когато помощник-капитанът обвини капитана, че е застрашил кораба с промяната на курса, капитанът го постави под арест в каютата му. После се установи, че екипажът не е достатъчен, че десният двигател е повреден и че капитанът се напива до забрава. Когато Чърч пресметна злощастните произшествия, се изпълни с чувството, че е изправен пред задаващо се бедствие.

Мрачните му мисли бяха прекъснати от шума на тежки стъпки зад него. Обърна се и се смрази, като видя капитана да влиза в кормилната рубка.

Капитан трети ранг Джордж Уорли приличаше на герой от „Островът на съкровищата“. Липсваше му само превръзка на окото и дървен крак. Беше як като бик. Почти нямаше врат — главата му като че ли излизаше направо от раменете. Чърч не бе виждал по-големи ръце от неговите. Те висяха до тялото му, дълги и дебели като томове от енциклопедия. Уорли изобщо не спазваше военноморския устав и униформата му на борда на кораба обикновено се състоеше от домашни чехли, спортна шапка с козирка и дълги долни гащи. Чърч виждаше капитана с униформа само когато „Циклопи“ влизаше в пристанище и Уорли слизаше на брега по служебна работа.

Със сумтене вместо поздрав, Уорли влезе и удари барометъра с месестото кокалче на пръста си. Погледна стрелката и кимна.

— Не е много зле — каза той с лек немски акцент. — Добро показание за следващите двайсет и четири часа. С малко късмет можем да разчитаме на спокойно плаване, поне докато не попаднем в ада, минавайки покрай Кейп Хатерас.

— Всеки кораб попада в ада край Кейп Хатерас — отбеляза с равен глас Чърч.

Уорли отиде в помещението за морските карти и проследи с поглед отбелязаната с молив линия на курса на „Циклопи“ и приблизителното му местонахождение.

— Промени курса с пет градуса на север — нареди той, след като се върна в рубката. — Ще се движим покрай брега на Грейт Бахама.

— Ние вече сме на двайсет мили западно от главния проток — каза Чърч.

— Имам си причини да искам да избегнем морските пътища — сопна му се Уорли.

Чърч само кимна на кормчията и „Циклопи“ започна да се завърта. От леката промяна на посоката вълните започнаха да се разбиват в левия борд на носовата част и движението на кораба се промени.

— Много ме безпокои вида на морето — каза Чърч. — Вълните започват да стават по-отвесни.

— В този район това не е нещо необичайно — отвърна Уорли. — Наближаваме мястото, където Северното екваториално течение се среща с Гълфстрийма. Така, както понякога съм виждал повърхността там гладка като пусто сухо езеро, така неведнъж съм виждал и вълни, високи шест метра — прекрасни дълги вълни, които се плъзгат под кила.

Чърч понечи да каже нещо, но само отвори уста и се заслуша. В кормилната рубка долетя звук на стържене на метал в метал. Уорли се държеше така, сякаш не бе чул нищо, но Чърч отиде до задната отвесна преграда и огледа товарната палуба на „Циклопи“.

За времето си той се считаше за голям кораб, с обща дължина 165 метра, а в най-широката си част — 20 метра. Беше построен през 1910 година и се ползваше от спомагателната служба в състава на военноморските сили в Атлантическата флота. Огромните трюмове побираха 10 500 тона въглища, но този път корабът пренасяше 11 000 тона манганова руда. Корпусът му бе затънал цели трийсет сантиметра над търговската марка Плимсол^[1]. Според Чърч той бе опасно претоварен.

Лейтенантът погледна към кърмата и видя двайсет и четирите чернеещи се в тъмнината дерик-крана, чиито гигантски кошове, наподобяващи затворени мидени черупки, бяха здраво обезопасени срещу бурно време. Но видя и още нещо.

Средната част на кораба се издигаше и спускаше, следвайки движението на вълните, минаващи под кила.

— Боже мой! — промълви той. — Корпусът като че ли се огъва по извивките на вълните.

Уорли не си направи труда да погледне, само каза:

— Няма защо да се безпокоиш, синко. Той е свикнал на малки сътресения.

— За пръв път виждам кораб да се огъва така — настоя на своето Чърч.

Уорли се тръшна в един широк плетен стол, който държеше на мостика, и вдигна крака върху стойката за компаса.

— Синко, не го мисли стария „Циклопи“. Той ще продължи да пори моретата дълго след като нас няма да ни има на тоя свят.

Безгрижието на капитана не разсея мрачното предчувствие на Чърч. Напротив, още повече го засили.

 

 

След като предаде следващата вахта на колегата си от офицерския състав Чърч си тръгна от командния мостик и се отби в радиостанцията, за да изпие едно кафе с дежурния радист. Спаркс^[2], както наричаха оператора на безжичния телеграф на борда на всеки кораб, отмести поглед, като го видя да влиза.

— Добрутро, лейтенант!

— Има ли някакви интересни вести от минаващи наблизо морски съдове?

Спаркс свали слушалката от едното си ухо.

— Моля?

Чърч повтори въпроса си.

— Чух само двама радиста от търговски кораби да си разменят шахматни ходове.

— Защо не се включиш и ти, та да разсееш скуката?

— Предпочитам играта на дама — отвърна Спаркс.

— Колко близо са тия два търговски кораба?

— Сигналите са доста слаби… вероятно са най-малко на сто мили от нас.

Чърч яхна един стол и подпря ръце и брадичка върху облегалката.

— Свържи се с тях и ги попитай какво е морето там.

Спаркс сви безпомощно рамене и рече:

— Не мога.

— Защо, да не би предавателят да ти прави номера?

— Ами! Откликва като шестнайсетгодишна хаванска проститутка.

— Тогава не разбирам.

— Нареждане на капитан Уорли — поясни Спаркс. — Когато потеглихме от Рио, той ме извика в каютата си и ми нареди да не подавам никакви съобщения без негово знание, докато не влезем в док в Балтимор.

— Изтъкна ли някаква причина?

— Не, господине.

— Много странно.

— Подозирам, че е нещо, свързано с онази важна клечка, дето взехме като пътник от Рио.

— Генералният консул ли?

— Ами нареждането получих веднага след като той се качи на борда.

Спаркс млъкна и нагласи отново слушалките си. След това започна да записва в бележник пристигащите съобщения. Изведнъж вдигна глава — лицето му имаше мрачен вид.

— Сигнал за бедствие!

Чърч скочи на крака.

— Местоположение?

— На двайсет мили от Ангуила Кейс.

Чърч веднага направи изчисление.

— Значи се намират на около петдесет мили от носовата ни част. Нещо друго?

— Името на морския съд е „Кроган Касъл“. Носът се продънил. Надстройката също била силно повредена. Пълнел се с вода. Искат незабавна помощ.

— Носът им се продънил? — повтори Чърч озадачен. — От какво?

— Не съобщиха, лейтенант.

Чърч се упъти към вратата.

— Ще уведомя капитана. Предай на „Кроган Касъл“, че тръгваме към тях с пълна пара.

Лицето на Спаркс се изкриви от ужас.

— Моля ви, господине, не мога!

— Направи го! — заповяда му Чърч. — Аз поемам отговорността.

Той се обърна и се затича по пътеката, изкачи се по стълбата и влезе в кормилната рубка. Уорли продължаваше да седи на плетения стол, който се поклащаше с ритъма на движението на кораба. Беше свалил очилата си ниско на върха на носа и четеше сгънато списание „Либърти“.

— Спаркс улови сигнал за бедствие — съобщи Чърч. — На по-малко от петдесет мили оттук. Наредих му да потвърди съобщението и да предаде, че променяме курса си, за да се притечем на помощ.

Уорли отвори широко очи, скочи от стола и сграбчи стреснатия Чърч за бицепсите.

— Да не си луд? — изрева той. — Кой, по дяволите, ти е дал правото да отменяш заповедите ми?

Ръцете на Чърч изтръпнаха от болка. Имаше чувството, че огромните лапи на капитана, впити като менгеме, щяха да направят на пихтия мускулите му.

— За бога, капитане, не можем да подминем кораб, изпаднал в бедствие.

— Можем, и още как, щом тъй съм наредил!

Чърч онемя от избухването на Уорли. Видя как очите му кървясаха и се замъглиха, лъхна го силната миризма на уиски от устата му.

— Това е основно правило в морето — не отстъпи Чърч. — Трябва да окажем помощ.

— Потъват ли?

— Съобщението гласи: „Пълним се с вода“.

Уорли отблъсна лейтенанта от себе си.

— Много важно! Нека си изпомпват водата, докато някой друг кораб им спаси задниците, само не и „Циклопи“.

Кормчията и дежурният офицер наблюдаваха с безмълвно изумление как Чърч и Уорли се бяха вторачили един в друг, без да мигат; атмосферата в рубката ставаше все по-напрегната. Разривът, настъпил между двамата през последните седмици, се задълбочи напълно.

Дежурният офицер пристъпи към тях с намерение да се намеси. Уорли извърна глава към него и му се озъби:

— Гледай си работата и наблюдавай кормилото!

Чърч разтърка насинените си бицепси и загледа кръвнишки капитана.

— Възразявам срещу отказа ви да се отзовете на сигнала за помощ и настоявам това да бъде вписано в корабния дневник.

— Предупреждавам те…

— Освен това искам да се отбележи, че сте заповядал на радиста да не подава никакви съобщения.

— Поведението ти е нетърпимо, господинчо — заговори Уорли с леден глас, през стиснати устни и с плувнало в пот лице. — Считай се под арест в каютата си.

— Продължавате ли да арестувате офицерите си — не му остана длъжен Чърч, давайки воля на гнева си, — ще трябва сам да управлявате този кутсуз кораб.

Изведнъж, преди Уорли да отговори, „Циклопи“ рязко пропадна в една дълбока бразда между вълните. Всички в кормилната рубка по инстинкт, изострен от годините, прекарани по море, се хванаха за най-близкия, здраво закрепен предмет, за да се задържат на крака. Плоскостите на корпуса изскърцаха от удара, след което се чу шум от няколко пропуквания.

— Света Богородице! — промълви кормчията с паника в гласа.

— Млъквай! — изръмжа Уорли, докато „Циклопи“ възстанови положението си. — Корабът е издържал и на по-бурно море.

Изведнъж Чърч ужасен проумя положението.

— „Кроган Касъл“, корабът, който изпрати сигнал за бедствие, съобщи, че носът му се продънил и надстройката му била разбита.

— Е, е какво? — погледна го Уорли.

— Нима не разбирате, сигурно някоя огромна вълна се е разбила в него.

— Пълни глупости дрънкаш. Я си върви в кабината, господинчо! И не ми се мяркай пред очите, докато не стигнем до пристанище.

Чърч не помръдваше, само стисна ръце в юмруци. После ги отпусна, съзнавайки, че е безполезно да спори с Уорли. Обърна се и без да каже дума, напусна кормилната рубка.

Излезе на палубата и погледна над носовата част. Морето изглеждаше измамно кротко. Вълните се бяха смалили до три метра и вече не заливаха палубата. Той тръгна към кърмата и забеляза, че паропроводите, които движеха лебедките и допълнителните съоръжения, се отъркваха във фалшбордите при всяко издигане и спускане на кораба върху дългите, тежки вълни.

Чърч слезе на долната палуба и се отби в два от товарните трюмове, където, под светлината на фенерчето си, провери състоянието на масивните крепежни елементи и стойки, с които беше застопорен мангановият товар. Чу ги как скърцаха под натиска му, но изглеждаха стегнати и надеждни. Не видя никаква следа от разместване на товара от клатушкането на кораба.

Въпреки това обаче се изпълни с безпокойство и се почувства уморен. Напрегна цялата си воля, за да не се изкуши да се върне в уютната си кабина и с удоволствие да затвори очи пред мрачната поредица от проблеми, свързани с кораба. Продължи към машинното отделение, за да види дали не се просмуква отнякъде вода. Обиколката, която направи, като че ли потвърди вярата на Уорли в „Циклопи“.

Докато вървеше по коридора към каюткомпанията, за да изпие чаша кафе, вратата на една от кабините се отвори и на прага, говорейки с някого вътре, се застоя американският генерален консул в Бразилия Алфред Готшолк. Чърч надникна над рамото му и видя корабния лекар надвесен над легнал в леглото мъж. Лицето на пациента имаше уморен вид и жълтеникав цвят, но изглеждаше младежко, в пълно противоречие на гъстата бяла коса над челото. Очите му бяха отворени и изпълнени със смесица от страх, болка и скръб, очи на човек, преживял много неща. Гледката прибави още един странен елемент към пътуването на „Циклопи“.

Докато беше на палубата, преди корабът да потегли от Рио де Жанейро, Чърч видя, че на кея пристигна керван от автомобили. Генералният консул слезе от лека кола с шофьор и даде нареждания да натоварят на кораба пътническите му сандъци и куфари. После вдигна глава и огледа всяка подробност на „Циклопи“, от грозния му, напълно отвесен нос до изящната извивка на кърмата. Въпреки че беше нисък и закръглен, мъжът имаше вид на човек, който заема високо обществено положение. Сребристорусата му коса беше подстригана съвсем ниско, в прусашки стил. Грижливо поддържаните му мустачки бяха тънки почти колкото веждите му.

Второто превозно средство беше линейка. От нея бе свален човек на носилка и качен на борда. Чърч не успя да види лицето, тъй като то бе покрито с гъста мрежа против комари. Макар че човекът на носилката беше несъмнено от антуража на Готшолк, консулът не му обърна почти никакво внимание и отиде при товарния автомобил, който завършваше шествието.

Генералният консул загледа с безпокойство как стрелата на един от товарните кранове на кораба повдигна от него огромен продълговат сандък, завъртя се и го спусна в предния товарен отсек. Точно в този момент се появи Уорли и лично започна да нарежда как да се закове люка. После отиде да посрещне на борда Готшолк и го съпроводи до каютата му. Почти веднага след това корабните въжета бяха освободени, корабът се оттласна от дока и пое през изхода на пристанището към открито море.

Сега Готшолк се обърна и видя спрелия се в коридора Чърч. Той пристъпи през прага и затвори вратата на кабината след себе си. В погледа му се четеше подозрение, когато попита:

— Мога ли да ви услужа с нещо, лейтенант…?

— Чърч, сър. Току-що привърших с проверката на кораба и отивам в каюткомпанията да пийна кафе. Искате ли да дойдете с мен?

По лицето на генералния консул премина лек израз на облекчение и той се усмихна.

— Защо не? Така и така не мога да спя повече от два-три часа. Нещо, което влудява жена ми.

— Тя в Рио ли остана?

— Не, изпратих я у дома в Мериленд. Мисията ми в Бразилия приключи. Надявам се да прекарам остатъка от службата си в Държавния департамент във Вашингтон.

На Чърч му се стори, че Готшолк е прекалено неспокоен. Той оглеждаше от горе до долу коридора и непрекъснато допираше ленена носна кърпа до малката си уста. В един момент хвана Чърч за лакътя и рече:

— Преди да пием кафе, ще бъдете ли така любезен, лейтенант, да ме придружите до товарния трюм?

Чърч го погледна леко изненадан.

— Да, сър, щом искате.

— Благодаря ви. Трябва да взема нещо от един от моите сандъци — поясни Готшолк.

Макар да сметна молбата му за странна, Чърч не каза нищо, само кимна и тръгна към предната част на кораба, следван от пълния, нисък генерален консул. Те стигнаха до горната палуба, оттам продължиха по пътеката, водеща от задните каюти към жилищните помещения на моряците в носовата част, и минаха под надстройката на командния мостик, който висеше заплашително върху наподобяващите кокили стоманени стойки. Една лампа, провесена между двете предни мачти, служещи и като подпора за решетката, свързваща дерик-крановете, хвърляше тайнствена светлина и придаваше зловещ вид на прииждащите вълни.

Чърч спря пред един от люковете, дръпна резетата на бравите и махна с ръка на Готшолк да го последва надолу по стълбата, като я осветяваше с фенерчето си. Когато двамата стигнаха най-долната палуба на товарния трюм, Чърч намери ключа за осветлението и лампите на тавана изпълниха помещението с неземна жълтеникава светлина.

Готшолк мина покрай Чърч и се запъти направо към сандъка, омотан с вериги, чиито крайни брънки бяха закачени с катинар за стърчащите от пода шарнирни болтове. Той се спря пред него за миг и по лицето му се изписа израз на благоговение, а мислите му като че ли зареяха на друго място, в друго време.

Чърч за първи път огледа сандъка отблизо. Върху яките му страни нямаше никакви надписи. Беше дълъг към три метра, висок около метър и широк метър и двайсет. Той не си направи труда да прецени и теглото му, но беше сигурен, че е много тежък. Спомни си как се опъна лебедката, докато го качваше на борда. Любопитството му надделя над преднамерения израз на незаинтересованост.

— Ще бъде ли нелюбезно от моя страна, ако ви попитам какво има вътре?

Готшолк не отмести поглед от сандъка.

— Археологически артефакт, пътуващ за един музей — отвърна той неопределено.

— Сигурно е много ценен — опита се да узнае нещо повече Чърч.

Готшолк не отговори. Беше забелязал нещо с крайчеца на окото си. Извади чифт очила за четене и се вгледа през стъклата. Ръцете му се разтрепериха, тялото му се вдърви.

— Бил е отварян! — възкликна с ужас той.

— Не е възможно — рече Чърч. — Капакът му е толкова здраво завързан с веригите, че те дори са се врязали в ръбовете му.

— Но я вижте тук — посочи той. — Вижте следите от откъртване там, където капакът е бил насилван нагоре.

— Тези драскотини вероятно са станали, когато сандъкът е бил запечатван.

— Не, нямаше ги, когато преди два дни го огледах — каза напълно убеден Готшолк. — Някой от екипажа ви се е изкушил да види какво има в него.

— Напразно се безпокоите. Кой от екипажа ще прояви интерес към стар артефакт, който вероятно тежи най-малко два тона? Освен това нали само вие имате ключ за катинарите?

Готшолк коленичи и дръпна един от тях. Халката се отскубна и остана в ръката му. Внезапно лицето му доби изплашен вид. Като хипнотизиран той бавно се изправи, зашари с обезумял поглед из товарния отсек и изрече една дума:

— Занона!

Имаше вид, като че изживява кошмар. В следващите шейсет секунди стана нещо ужасно. Смъртта на генералния консул настъпи толкова бързо, че Чърч изпадна в шок, а съзнанието му не проумяваше това, което виждаха очите му.

В тъмнината от сандъка внезапно бе изникнала фигура на мъж. Макар и облечен с униформа на моряк от американските военноморски сили, расовите му белези се набиваха в очи: грубата, права черна коса, изпъкналите скули, необикновено тъмните, безизразни очи.

Без да отрони дума, южноамериканският индианец заби в гърдите на Готшолк копиеобразен прът, чийто заострен връх щръкна почти трийсет сантиметра от гърба му. Генералният консул не падна веднага. Той бавно обърна глава и загледа Чърч с широко отворени очи, без обаче да го вижда. Опита се да каже нещо, но думи не излязоха, само нещо като болезнена, бълбукаща кашлица, от която устните и бузите му почервеняха. Той започна да се свлича надолу и в същия момент индианецът сложи крак върху гърдите му и издърпа копието.

Чърч за първи път виждаше убиеца. Индианецът не беше от екипажа на „Циклопи“, но не беше и пътник без билет. По кафявото му лице не се четеше нито злоба, нито гняв, нито омраза — беше напълно непроницаемо. С небрежен жест той хвана копието и скочи от сандъка.

Чърч мигом се приготви за нападение. Ловко отскочи встрани от замаха на копието и метна фенерчето в лицето на индианеца. Чу се тъп звук от счупване на кост и разклатени зъби — металната тръба бе улучила дясната му челюст. Тогава Чърч сви ръка в юмрук и го заби в гърлото на индианеца. Копието падна на пода и Чърч бързо взе дървения прът и го вдигна над главата си.

Изведнъж лейтенантът почувства, че полага усилия да запази равновесие. Подът се наклони почти до шейсет градуса. Той успя да се задържи на крака и се затича по наклона, докато стигна до извитата напред отвесна преграда. Тялото на индианеца се затъркаля зад него и спря в краката му. В следващия миг онемя от ужас и безпомощност, когато видя как сандъкът, освободен от веригите си, се плъзна по пода, премаза индианеца и затисна краката на Чърч в стоманената стена. От удара капакът се изкриви нагоре и разкри съдържанието на сандъка.

Със замаяна глава Чърч надникна вътре. Невероятната гледка, разкрила се пред очите му под мъждукащите лампи на тавана, беше последната картина, която се запечата в съзнанието му през няколкото секунди преди смъртта му.

 

 

В кормилната рубка капитан Уорли стана свидетел на още по-потресаваща гледка. Изпита чувството, че „Циклопи“ пропадна в бездънна дупка. Носовата част се заби дълбоко в една огромна бразда и изхвърляйки кърмата във въздуха толкова отвесно, че витлата щръкнаха над водата. В мрака наоколо светлините на „Циклопи“ се отразиха в кипящата водна маса, която, надигайки се все по-високо, накрая закри звездите.

Дълбоко от вътрешността на товарните трюмове се разнесе ужасяващо боботене като от земетресение, последвано от тресене, което премина от носа до кърмата на кораба. Уорли нямаше време дори да изрече гласно сигнала за тревога, който му мина през ума. Крепежните механизми се бяха разкъсали и прекатуреният товар с манганова руда увеличи инерцията на „Циклопи“ надолу.

От левия команден мостик кормчията гледаше в безмълвно изумление как водната стена, достигаща височината на десететажна сграда, се понесе към тях с грохота и скоростта на лавина. Горната й половина образува гребен и се подви. Милиони тонове вода се изсипаха зверски върху предната част на кораба и наводниха изцяло носа и надстройката. Вратите на командния мостик отхвръкнаха и водата нахлу в кормилната рубка. Уорли се хвана здраво за междинния парапет, парализираното му съзнание не беше способно да си представи неизбежното.

Вълната помете кораба. Стоманените бимси се скъсаха, килът се изметна и цялата носова част се изви на една страна. Здраво занитените листове от обшивката на корпуса се разкъсаха, сякаш бяха картонени. Той хлътна по-дълбоко под огромния натиск на вълната. Витлата отново загребаха водата и тласнаха кораба в очакващите го дълбини. „Циклопи“ не успя да изплува обратно нагоре.

Той продължи да потъва все по-дълбоко и дълбоко, докато накрая разбитият му корпус, заедно с хората, които държеше в плен, докосна неспокойните пясъци на морското дъно, оставяйки на повърхността само ято объркани чайки да сочат гибелния му път.