Клайв Къслър
Циклопи (26)

25.

След като тръгна от центъра на Колорадо Спрингс и измина трийсет километра по главен път 94, Хейгън стигна до Инок Роуд. Сви надясно и след малко се озова пред главния вход на центъра за обединени космически операции.

Съоръжението, на стойност два милиарда долара, бе построено върху 540 акра земя и се обслужваше от 5 000 души униформен и цивилен персонал. Оттук се контролираха всички полети на военните космически кораби и совалки, както и програмите за спътниково подслушване. Около центъра се ширеше цяла космическа общност. Върху хиляди акри площ се издигаха жилищни сгради, научни и промишлени паркове, заводи за високотехнологично проучване и производство и тренировъчни центрове на Военновъздушните сили. За десет години някогашното пасище за малки стада добитък се бе превърнало в „космическа столица на света“.

Хейгън показа пропуска си, продължи навътре към паркинга и спря срещу един страничен вход на масивното здание. Преди да слезе от колата, отвори коженото си куфарче и извади овехтял бележник. Отвори го на страница, в която бяха изписани три имена, и добави още едно.

Обаждането на Хейгън в хотел „Дрейк“ от лабораторията „Патъндън“ бе кодово съобщение за стар негов приятел от ФБР, който бе открил, че телефонният номер на Ансън Джоунс е поверителен телефонен пост в офицерска квартира на военновъздушната база „Питърсън“, разположена в околностите на Колорадо Спрингс. Там живееше генерал с пет звезди Кларк Фишър, началник на обединеното военно космическо командване.

Представяйки се пред съпругата на генерала за инспектор от институт за борба със селскостопански вредители, Хейгън бе допуснат да огледа къщата. За негово щастие жената дори прие неочакваното му посещение като паднал й от небето случай да се оплаче от войнството паяци, завзели жилището. Той я изслуша внимателно и обеща да атакува насекомите с всеки препарат от арсенала си. После, докато тя се разправяше в кухнята с наетата готвачка, която пробваше нова рецепта за скариди със сос от кайсии, Хейгън претършува кабинета на генерала.

В крайна сметка откри само, че Фишър е педант по отношение на безопасността си. Хейгън не намери нищо в чекмеджетата, папките и в тайните ниши, което да го уличи, че е съветски агент или във връзка с такъв. Реши да изчака навън, докато генералът се прибере, и тогава да отиде да претърси кабинета му в космическия център. Когато тръгна да излиза през задния вход, госпожа Фишър говореше по телефона и само му махна за довиждане. Той се застоя за миг на вратата и я чу да поръчва на генерала да купи бутилка шери на път за вкъщи.

Хейгън прибра бележника си в куфарчето и извади оттам кутия диетична кока-кола и дебел сандвич със салам и маринован копър в плик от восъчна хартия с рекламата на кулинарния магазин, откъдето го беше купил. Температурата в Колорадо спадна, след като слънцето се скри зад Скалистите планини. Сянката на издигащия се над равнините Пикс Пийк хвърли тъмно було върху лишения от дървета пейзаж.

Хейгън не обръщаше внимание на красивата гледка, която се разстилаше през предното стъкло на колата. Безпокоеше го, че още няма твърди улики за нито един от членовете на „тайното ядро“. Три от имената в списъка му оставаха скрити бог знае къде, а четвъртото беше все още невинно до доказване на вината му. Не разполагаше със солидни факти, имаше само един телефонен номер и вътрешно чувство, че Фишър е част от заговора „Колонията Джърси“. Трябваше да е напълно сигурен и, най-важното, имаше отчаяна нужда да хване нишка, която да го отведе до следващия мъж.

Пропъди блуждаещите си мисли и съсредоточи поглед в огледалото за обратно виждане. От страничния вход излизаше мъж с тъмносиня офицерска униформа, а вратата му държеше отворена един сержант с пет нашивки — или какъвто там ранг получаваха в днешно време редниците и сержантите от Военновъздушните сили. Офицерът беше висок, с атлетическо телосложение, с по пет звезди на пагоните и хубавец — от типа на Грегъри Пек. Сержантът го придружи до чакащия син седан на военновъздушните сили и изискано му отвори задната врата на колата.

Нещо в този епизод включи червена лампичка в съзнанието на Хейгън. Той се обърна и най-открито загледа през страничния прозорец. Фишър тъкмо се навеждаше, за да седне на задната седалка. Носеше кожено куфарче. Ето какво било! Мъжът не го бе хванал за дръжката, както обикновено се носи куфарче, а го стискаше под мишница като футболна топка.

Хейгън не се поколеба да промени внимателно обмисления си план. Импровизира на място, забравяйки, че се канеше да претърси служебния кабинет на Фишър. Но ако внезапно проблесналата искра не доведеше до нищо, той винаги можеше да се върне към плана си. Включи двигателя и потегли през паркинга след колата на генерала.

Шофьорът на Фишър намали на светофара и зави на жълта светлина по главен път 94. Хейгън следваше от разстояние колата, докато движението оредя. После ускори и се приближи дотолкова зад синята военна кола, че да можеше да наблюдава лицето на шофьора в огледалото за обратно виждане. Запази това положение, изчаквайки погледите им да се срещнат. Но това не стана. Явно, сержантът не подозираше нищо и нито веднъж не погледна опашката си. Хейгън правилно предположи, че младежът не е обучен на отбранителни тактики при шофиране, в случай на евентуално терористично нападение.

След лек завой на главния път се показаха светлините на търговски център. Хейгън погледна скоростомера си. Сержантът караше с осем километра в час под разрешената скорост. Хейгън мина във външната лента и го изпревари. Продължи да кара бързо, после намали, за да отбие в алеята за търговския комплекс, залагайки на вероятността, че в някой от магазините се продава алкохол и че генерал Фишър не е забравил заръката на жена си да купи бутилка шери.

Военната кола обаче отмина.

— Дявол да го вземе! — изруга под носа си Хейгън. И тогава му мина през ума, че всеки военнослужещ ще предпочете да си купи алкохол от гарнизонната лавка на базата си, където цената е много по-ниска от тази в магазина.

Хейгън изчака една жена да изкара колата си на заден ход от паркинга и когато пътят му се освободи, отпраши със свирещи гуми към главното шосе. За щастие шофьорът на Фишър бе спрян от червената светлина на светофара на следващото кръстовище и Хейгън успя да го настигне и отново го изпревари.

Натисна педала за газта до пода, за да се отдалечи колкото можеше повече от генералската кола. След три километра сви по тесен път, водещ към главния портал на военновъздушната база „Питърсън“. Показа пропуска си на военния полицай, който стоеше като истукан, с бяла каска, с копринено шалче на врата и черен кожен кобур със стърчаща от него седефена дръжка на пистолет.

— Къде се намира гарнизонната лавка? — попита го Хейгън.

Полицаят посочи пътя и поясни:

— Карайте все напред до втория знак „стоп“. После завийте наляво към водната кула. Ще видите голямо сиво здание. Няма как да я подминете.

Хейгън му благодари и се отдалечи тъкмо когато колата на Фишър се появи зад него и с елегантен жест бе пропусната през портала. Той спокойно продължи да кара в рамките на разрешената за базата скорост и отби към паркинга пред гарнизонната лавка — само на петнайсетина метра пред колата на Фишър. Спря между един джип и лекотоварен „Додж“ с ремарке, което чудесно прикриваше почти цялата му кола. Измъкна се от мястото си, като преди това изгаси светлините, но остави двигателя да работи.

Генералската кола беше спряла и Хейгън бавно тръгна право към нея. Запита се дали Фишър сам ще слезе, за да купи шерито, или ще прати сержанта.

Хейгън се усмихна вътрешно — трябваше да се досети, че това е било предварително уговорено. Естествено, че генералът изпрати сержанта.

Хейгън стигна до военната кола в същия момент, в който сержантът влезе в гарнизонната лавка. Хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че някой скучаещ в паркирана кола не гледа безцелно към него, или излязъл от лавката клиент не бута количката си с покупки до колата си. През ума му мина старото клише: „Пътят е чист“.

Без никакво колебание или излишно движение Хейгън измъкна от специално пришития вътрешен джоб под мишницата на анорака си една гумена палка, бързо отвори задната врата на колата и с къс замах изви назад ръката си. Нямаше нито дума за поздрав, нито обичайните празни приказки. Палката улучи Фишър точно под челюстта.

Хейгън грабна куфарчето от скута на генерала, хлопна вратата и с нехайна походка се запъти към колата си. Цялата акция, от началото до края, бе изпълнена за не повече от четири секунди.

Докато се отдалечаваше от лавката по посока към главния портал, Хейгън изчисляваше наум времето на последствията. Фишър щеше да е в безсъзнание двайсет минути, а може би и час. На сержанта му трябваха от четири до шест минути да намери лавиците за алкохолни напитки, да плати и да се върне при колата. Ще минат още пет минути, преди да бъде даден сигнал за тревога, при положение че сержантът изобщо забележи състоянието на генерала.

Хейгън се чувстваше доволен от себе си. Докато военновъздушната полиция осъзнае какво се е случило, той ще е минал през портала и ще е преполовил пътя до летището на Колорадо Спрингс.

Малко след полунощ над южен Колорадо заваля ранен сняг. Отначало, когато докоснеше земята, той веднага се стопяваше, но не след дълго се образува леден пласт и върху него започна да се натрупва бяла покривка. От изток се надигнаха ветрове и поради виелицата колорадската пътна полиция затвори по-тесните второстепенни пътища.

Разположен зад бюро в един малък реактивен „Лиър“ без отличителни знаци, Хейгън изучаваше съдържанието на коженото куфарче на генерал Фишър. То се състоеше предимно от строго поверителни материали за всекидневните операции на космическия център. Една папка съдържаше документи, свързани с полета на космическата совалка „Гетисбърг“, изстреляна само преди два дни от военновъздушната база „Ванденберг“ в Калифорния. Стана му забавно, когато в едно от отделенията на куфарчето се натъкна на порнографско списание. Но голямата му находка беше един бележник с черна кожена подвързия, съдържаща общо трийсет и девет имена и телефонни номера. Нямаше адреси или бележки — само имена и телефонни номера, групирани в три отделни колонки. Първата колонка включваше четиринайсет имена, втората — седемнайсет, третата — осем.

Нито едно от имената не му говореше нещо. Вероятно това бяха просто приятели и колеги на Фишър. Загледа се в третата колонка и буквите започнаха да се размазват пред погледа му от преумора.

Изведнъж в очите му се наби най-горното име. Не презимето, а малкото име.

Изуми се, като установи, че беше пропуснал нещо толкова просто — един толкова очевиден код, на който никой нямаше да обърне внимание. Преписа списъка в бележника си, и поправи имената, които имаше, с правилните.

Гунар Мънро/Ериксън

Ървин Дюпай

Ленард Мърфи/Хъдсън

Даниел Клайн

Рей Сампсън/Лебарон

Дийн Бийгъл

Клайд Уорд

Осем имена вместо девет. И Хейгън заклати глава, упреквайки се мислено за бавното си проумяване на очебийния факт, че генерал Кларк Фишър едва ли би включил името си в телефонен списък.

Почти беше улучил целта, но умората потискаше въодушевлението му. Цели двайсет и два часа не бе мигнал. Рискът да открадне куфарчето на генерал Фишър му осигури неочаквани дивиденти. Вместо една нишка, бе разнищил пет — всички членове на „тайното ядро“. Сега оставаше да съгласува първите имена с телефонните номера и щеше да получи цялостна картина.

Но това си остана само пожелателна мисъл. Беше допуснал аматьорска грешка като се раздрънка по телефона пред генерал Кларк Фишър, наричан още Ансън Джоунс, когато му се обади от лабораторията „Патъндън“. Беше сметнал това за хитър ход, с цел да предизвика заговорниците да допуснат грешка и да му предоставят удобен случай за действие. Сега обаче разбра, че не беше проявил нищо друго освен самонадеяност, примесена с огромна доза глупост.

Фишър щеше да предупреди „тайното ядро“, ако вече не го беше сторил. Хейгън не можеше да направи нищо повече. Станалото, станало. Нямаше друг избор, освен да продължи напред.

Гледаше тъпо в пространството, когато от пилотската кабина в главния салон влезе командирът на самолета.

— Извинете за безпокойството, господин Хейгън, но снежната буря се засилва. Току-що получих съобщение от диспечерската кула, че ще затворят летището. Ако не тръгнем веднага, няма да получим разрешение за отлитане по-рано от утре следобед.

Хейгън кимна.

— Добре. И без това няма смисъл да висим още тук.

— Ще ми дадете ли някакво местоназначение?

Хейгън погледна написаните на ръка записки в бележника си. Реши да остави Хъдсън последен. Ериксън, Хъдсън и Даниел Клайн, или които и да бяха те, имаха един и същ телефонен код. Обърна внимание на кода след името на Клайд Уорд и се спря на него по простата причина, че мястото се намираше само на няколкостотин километра южно от Колорадо Спрингс.

— Албакърки — рече той най-накрая.

— Да, господине — отвърна пилотът. — Моля, затегнете колана си, защото след пет минути ще сме във въздуха.

Веднага щом пилотът хлътна в кабината си, Хейгън се съблече по долни гащета и се просна върху мекото легло. Докато колелата на самолета оставяха дири по заснежената писта, той вече спеше дълбоко.