Клайв Къслър
Циклопи (74)

73.

До слуха на Пит достигна бръмчене на самолет. Той пусна щурвала и отиде до вратата на крилото на командния мостик.

Два бойни хеликоптера се задаваха от север над бреговата ивица. Погледът му се отмести към пристанищния вход. Сив военен кораб навлизаше през канала с пълна скорост и хвърляше високи носови вълни. Това беше съветски ескадрен миноносец, тънък като молив, чиито предни оръдия бяха насочени към пълзящите беззащитни смъртоносни кораби. Преследването, от което никой нямаше да излезе победител, беше в ход.

Джак излезе на палубата на влекача и погледна към разрушения команден мостик на „Ейми Бигълоу“. Почуди се, че там все още има оцелял, който дори управлява кормилото. Той сви длан като фуния пред ухото си и в отговор видя ръка да му маха в знак, че жестът му е разбран. В този момент един моряк забърза към кърмата на товарния кораб и направи същия жест на намиращия се на „Озеро Зайсан“ Моу. След това Джак се прибра отново вътре и включи радиото.

— Тук „Писто“. Чувате ли ме? Край.

— Да, високо и ясно — отвърна Пит.

— И аз приемам — потвърди гласът на Моу.

— Сега е моментът да завържете щурвалите си и да напуснете корабите — продължи Джак.

— Прав им път! — озъби се Моу. — Нека да се самоунищожат тия проклети гемии.

— Ще оставим двигателите да работят на ход пълен напред — вметна Пит. — А какво ще правиш с „Писто“?

— Ще го управлявам още няколко минути, за да съм сигурен, че корабите ви няма да завият към брега — отвърна Джак.

— Гледай да не се забавиш. Момчетата на Кастро навлизат през канала.

— Виждам ги — потвърди Джак. — Успех! Изключвам.

Пит блокира кормилото на положение „пълен напред“ и позвъни на Мани. Якият главен инженер нямаше нужда от подканване. След три минути той и хората му вече изтегляха корабната моторна лодка, за да я плъзнат надолу по лодбалките й. После се покатериха на борда и започнаха да я спускат във водата. В същия момент Пит прескочи бордовата ограда и скочи при тях.

— За малко да те оставим — извика Мани.

— Обадих се по радиото на ескадрения миноносец и съобщих, че ако не стои настрана, ще взривим кораба с мунициите.

Преди Мани да отговори, се разнесе силен грохот. След секунди един снаряд се заби във водата на петдесетина метра пред „Писто“.

— Не са се вслушали в думите ти — изсумтя Мани.

Той задейства двигателя и включи скоростната кутия, за да изравни лодката с движението на кораба, когато се спуснат на вода. Отвързаха въжетата на талията и цопнаха напречно в килватера. „Ейми Бигълоу“ пое своето последно пътуване — изоставен и обречен на забрава.

Мани се обърна и видя, че Моу и екипажът му спускаха моторната лодка на „Озеро Зайсан“. Тя се вряза в една огромна вълна и беше тръшната в стоманения корпус с такава сила, че спойките на десния й борд отхвръкнаха и дъното й се напълни до половината с вода, заливайки двигателя.

— Трябва да им помогнем — каза Пит.

— Наистина трябва — съгласи се Мани.

Преди да предприемат действие, Джак беше преценил положението и извика през рупора си:

— Оставете ги. Аз ще ги взема, след като освободя въжетата си. Погрижете се за себе си и поемете към брега.

Пит смени моряка, който си бе премазал пръстите между въжетата на лодбалката, и зае пилотското място. Насочи лодката към високото здание край пристана на „Малекон“ и избута дроселите докрай.

Мани бе отправил поглед към влекача и дрейфуващата лодка, в която се намираха Моу и екипажът му. Лицето му посивя, като видя, че миноносецът даде още един залп и два водни стълба изригнаха и се стовариха върху горните съоръжения на „Писто“. Влекачът обаче се отърси от потопа и продължи напред.

Моу извърна глава, изпълнен с огромен страх, без обаче да го показва. Беше разбрал, че никога повече няма да види приятелите си живи.

Пит преценяваше разстоянието между оттеглящите се кораби и брега. Все още са много близо, прекалено близо до Хавана и експлозивите ще разрушат по-голямата част от града, мрачно заключи той.

 

 

— Президентът Антонов одобрява ли плана ви за моето убийство? — попита Фидел Кастро.

Великов стоеше със скръстени ръце. Стол не му бе предложен. Гледаше Кастро с открито презрение.

— Аз съм високопоставен военен офицер в Съветския съюз. Настоявам за подобаващо отношение към мен.

Черните очи на Раул Кастро заблестяха с гневни пламъчета.

— Тук е Куба. Не можете да настоявате за нищо. Вие сте само една отрепка от КГБ.

— Стига, Раул, стига — предупреди го Фидел и се обърна към Великов. — Не ни баламосвайте, генерале. Проучих документите ви. „Ром с кола“ не е вече тайна.

Великов продължи играта си.

— Добре съм запознат с операцията. Тя е поредният злонамерен опит на ЦРУ да подкопае приятелството между Куба и Съветския съюз.

— Щом е така, защо не ме предупредихте?

— Нямах време.

— Но сте намерили време да евакуирате вашите сънародници — засече го Раул. — Защо бягате в този ранен утринен час?

По лицето на Великов се изписа надменност.

— Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Нужно ли е да ви напомням, че имам дипломатически имунитет? Нямате право да ме разпитвате.

— Как възнамерявахте да задействате експлозивите? — продължи спокойно Кастро.

Великов мълчеше. Ъгълчетата на устата му леко се извиха в усмивка, когато в този момент се разнесе далечен тътен от тежка оръдейна стрелба. Фидел и Раул си размениха погледи, без да продумват.

Джеси потрепери от нарастващото напрежение в малкия локал. За миг й се прииска да е мъж, за да изтръгне с юмруци истината от генерала. Изведнъж й се повдигна и й идеше да изкрещи при мисълта, че тече ценно време.

— Моля ви, кажете им каквото искат да узнаят — примоли се тя. — Не можете просто да стоите и да допуснете хиляди деца да загинат заради някаква безсмислена политическа кауза.

Великов не каза нищо. Продължи да стои неподвижен.

— Ще се радвам да му го върна тъпкано — обади се Хейгън.

— Не е нужно да си цапате ръцете, господин Хейгън — каза Фидел. — Навън го чакат мои хора, специалисти по насилствените разпити.

— Няма да посмеете да ме пипнете — повиши тон Великов.

— Мой дълг е да ви предупредя, че ако не спрете взривяването, ще бъдете подложен на мъчения. И то не просто с инжекции, както практикувате със затворниците във вашите заведения за душевноболни в Русия, а с невъобразими денонощни мъчения. Нашите най-добри лекари ще ви поддържат жив. Страданията ви няма да могат да се сравнят с никакъв кошмар, генерале. Вие ще крещите, докато имате сили да крещите. После, когато ще сте се превърнали в нищо повече от вегетиращо същество без взор, говор и слух, ще бъдете закаран и захвърлен в някой порутен квартал в Северна Африка, където или ще оцелеете, или ще умрете и където никой не спасява, нито се смилява над осакатен дрипльо, тънещ в мръсотия. Вие просто ще се превърнете в нищожество.

Черупката на Великов се пропука, но съвсем леко.

— Губите си времето. Вие сте мъртви. Аз съм мъртъв. Всички сме мъртви.

— Грешите. Корабите, натоварени с муниции и амониев нитрат, са изтеглени от пристанището от хората, върху които искате да хвърлите вината. В този момент агенти на ЦРУ ги насочват към открито море, където взривната сила ще унищожи само риба.

Великов бързо използва слабото си предимство.

— Не, сеньор президент, вие грешите. Тътенът от оръдия, които чухте преди малко, идва от съветски плавателен съд, който ще препречи пътя на корабите и ще ги върне обратно в пристанището. Те може да експлодират по-рано от часа на речта ви по повод празника, но в крайна сметка ще постигнат целта си.

— Лъжете — каза притеснен Фидел.

— Вашето господство като велик баща на революцията свърши — продължи Великов с лукав и хаплив глас. — Аз с удоволствие ще дам живота си за отечеството си. Вие бихте ли се жертвали за Куба? Може би някога, когато сте бил млад и не сте имал какво да губите. Сега вече сте отпуснат и отдавна ви е станало навик да карате другите да вършат мръсната работа вместо вас. Водихте добър живот досега и не сте склонен да се откажете току-така от него. Но той свърши. От утре вие ще бъдете само една снимка на стената, а на ваше място ще застане нов президент. Президент, верен на Кремъл.

Великов отстъпи няколко крачки назад и извади от джоба си малка кутийка.

Хейгън мигом разбра предназначението й.

— Това е електронен предавател. Той ще изпрати оттук сигнал за детониране на експлозивите.

— О, боже! — проплака отчаяно Джеси. — Той ще го направи, божичко, наистина ще го направи.

— Не си правете труда да викате телохранителите си — предупреди Великов. — Те няма да успеят да реагират навреме.

Фидел го загледа със студени, мрачни очи.

— Помнете какво ви казах.

Великов му отвърна с презрителен поглед.

— Наистина ли си представяте как крещя от болки в някой от вашите затвори?

— Дайте ми предавателя и ще бъдете свободен да напуснете Куба невредим.

— И да се върна в Москва като страхливец? Няма да стане.

— От вас зависи — каза Фидел и по лицето му се изписа странна смесица от гняв и страх. — Знаете съдбата си, ако детонирате експлозивите и останете жив.

— Едва ли ще има такава вероятност — озъби му се Великов. — Тази сграда е разположена на по-малко от сто метра от пристанищния канал. Нищо няма да остане от нас. — Той замълча и лицето му заприлича на каменна статуя. После добави: — Сбогом, сеньор президент!

— Изчадие такова… — Хейгън прескочи масата с невероятна за огромното си туловище сръчност и само сантиметри го деляха от ръката на Великов, когато в същия момент тя натисна задействащия бутон на предавателя.