Клайв Къслър
Циклопи (19)

18.

25 октомври 1989

Кий Уест, Флорида

Пит лежеше по гръб върху студения бетон на самолетната писта и оглеждаше „Проспъртиър“. Слънцето се надигаше от хоризонта и бавно обагряше овехтелия му кожух с мека оранжева ивица светлина. От дирижабъла лъхаше нещо неземно, или поне така го виждаше въображението му — алуминиев призрак, който не знае къде трябва да се появи.

Почти през целия полет от Вашингтон до Кий Уест не беше мигнал — задълбочено изучаваше района на протока Олд Бахама на една от морските карти на Бък Сийзар и проследяваше старателно отбелязания въздушен маршрут на Реймънд Лебарон. Със затворени очи се бе опитал да си представи картинно призрачното блуждаене на „Проспъртиър“. Ако газовият мех не бе напълнен отново от борда на кораб — нещо почти невъзможно, единственият отговор за местонахождението на Реймънд Лебарон оставаше Куба.

Една мисъл зачовърка съзнанието му, мисъл, която непрекъснато се връщаше колкото и пъти да я пропъждаше, част от картина, която все повече се избистряше, когато той започна да се съсредоточава върху нея. И изведнъж тя изкристализира.

Полетът, имащ за цел да се проследи пътя на Лебарон, беше нагласен.

Това рационално и логическо заключение остана като смътно очертание в гъста мъгла. Номерът беше да се опита да го вмести в схема. Съзнанието му вече затърси отчаяно указания откъде да започне проучванията, когато Пит почувства, че върху него падна сянка.

— Я виж ти! — чу познат глас. — Изглежда, Снежанка пак е отхапала от ябълката.

— Или просто спи дълбок зимен сън — добави друг глас, който Пит разпозна.

Той отвори очи, засенчи ги с ръка от слънцето и видя две усмихнати лица, надвесени над него. По-ниският от мъжете — с гръден кош като бъчва, мускулест, с черна къдрава коса и с непоколебимия поглед на човек, който с удоволствие си похапва тухли за закуска, беше старият приятел на Пит и помощник-ръководител на специалните проекти в НЮМА Ал Джордино.

Ал пое протегнатата ръка на Пит и го издърпа да стане на крака с лекотата, с която уличният чистач вдига празна бирена кутия от тревата в парка.

— Време за излитане — след дванайсет минути.

— Нашият неназован пилот пристигна ли вече? — поинтересува се Пит.

Другият мъж, малко по-висок, но много по-слаб от Джордино, поклати глава и отговори:

— Няма и следа от такъв.

Това беше Руди Гън, който го гледаше със сините си очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата. Приличаше на недохранен помощник-счетоводител, който се претрепва от работа, за да си купи златен часовник. Но външният му вид лъжеше. Гън беше инспектор по океанографските проекти на НЮМА. Докато адмирал Сандекър водеше редовни битки с Конгреса и федералната бюрокрация, Гън следеше всекидневната дейност на Агенцията. Това, че измъкна изпод носа на Сандекър Джордино и Гън, за Пит беше голяма победа.

— Ако искаме да спазим часа на излитането на Лебарон, ще трябва сами да се преборим с дирижабъла — отбеляза безгрижно Джордино.

— Предполагам, че ще се справим — каза Пит. — Нали изучи инструкциите за полет?

Джордино кимна.

— Трябват ми петдесет часа теория и летателно време, за да си взема разрешително. Основното управление не е трудно, но изкуството да задържиш в стабилно положение при силен вятър изисква практика.

Пит попита:

— Съоръженията качени ли са на борда?

— Качени и здраво завързани — увери го Гън.

— В такъв случай можем да потегляме.

Когато се приготвиха да се качват в „Проспъртиър“, от коша за управление по стълбата слезе ръководителя на наземния екип на Лебарон. Той каза няколко думи на един от подчинените си, после махна за приятелски поздрав.

— Готов е за излитане, господа.

— Доколко съвпадат атмосферните условия с тези на предишния полет? — попита го Пит.

— Господин Лебарон потегли при насрещен вятър, духащ от югоизток със скорост осем километра в час. Вие ще се издигнете с дванайсет, така че трябва да се опитате да я компенсирате. Над островите Търк и Кайкос ще се разрази ураганна буря. Метеоролозите са я кръстили Малката Ева, защото струята й е тясна, с диаметър не повече от стотина километра. Синоптиците прогнозират, че тя ще се извие на север от Каролинските острови. Ако се върнете най-късно до 14:00 часа, външната струя на Малката Ева ще ви осигури достатъчно плътен попътен вятър, който да ви избута до дома.

— Ами ако не успеем?

— Ако не успеете какво?

— Да се върнем до 14:00 часа?

Ръководителят се усмихна леко.

— Не ви препоръчвам да се бавите, защото ще ви хване тропическа буря със скорост осемдесет километра в час, а този шейсетгодишен дирижабъл едва ли ще издържи.

— Приведохте убедителни аргументи — призна Пит.

— Като вземем предвид насрещния вятър — намеси се Гън, — трудно ще стигнем до района за претърсване преди 10:30 часа. При това положение няма да ни остане много време да го огледаме.

— Да — обади се Джордино, — но след като знаем пътя на Лебарон, значи ще се движим право към целта.

— Сбита програма — изказа гласно мислите си Пит пред никого определено, — и то доста сбита.

Тримата мъже от НЮМА тъкмо се наканиха да се качват на борда на дирижабъла, когато до него спря лимузината на Лебарон. От нея слезе Анджело и отвори пътническата врата. Оттам се появи Джеси и тръгна към мъжете. Беше облечена в изработен по поръчка костюм за сафари, а косата й бе вързана отзад с тънко шалче по модата на трийсетте години. Носеше кожена пътна чанта.

— Готови ли сме? — попита тя жизнерадостно, подмина групата и пъргаво се качи по стълбата в командния кош.

Гън хвърли мрачен поглед към Пит.

— Не ни спомена, че отиваме на пикник.

— И на мен никой не ми е споменавал подобно нещо — отвърна Пит и погледна към Джеси, която се беше обърнала към тях в рамката на вратата.

— Вината е моя — подвикна Джеси. — Забравих да ви предупредя, че аз ще бъда пилотът.

Джордино и Гън я гледаха така, сякаш бяха глътнали жива сепия. По лицето на Пит играеше весела усмивка.

— Без шегички — рече той.

— Реймънд ме научи как да управлявам „Проспъртиър“ — поясни тя. — Имам над осемдесет летателни часа зад уредите за управление и притежавам и разрешително.

— Без шегички — повтори Пит, вече заинтригуван.

На Джордино не му беше до смях и попита:

— А можете ли да се гмуркате, госпожо Лебарон?

— При въздушни скокове или под вода? Защото имам сертификат и за двата вида.

— Не можем да вземем жена с нас — отсече решително Гън.

— Моля ви, госпожо Лебарон — намеси се наземният ръководител. — Не знаем какво се е случило с вашия съпруг и полетът може да се окаже опасен.

— Ще използваме същия план за връзка, какъвто е използвал и Реймънд — продължи Джеси, подминавайки молбата на ръководителя. — Само че ако открием нещо любопитно, този път ще предаваме с обикновена реч, без никакви кодове.

— Но това е глупаво — не отстъпи Гън.

Пит сви рамене.

— Не знам, но аз съм за нея.

— Не говориш сериозно, нали?

— Защо пък не? — отвърна Пит със саркастична усмивка. — Твърдо вярвам в равноправието. Тя има точно толкова право да загине, колкото и ние.

 

 

Мъжете от наземния екип стояха притихнали като мишки, докато проследяваха с поглед как старият дирижабъл поема към огряното от изгряващото слънце небе. Изведнъж той започна да се спуска обратно. Всички затаиха дъх, когато колесникът докосна гребена на една вълна. После въздушният кораб бавно отскочи нагоре и тромаво започна отново да се издига.

Някой промълви тревожно:

— Давай, миличък, давай!

„Проспъртиър“ мъчително набираше височина с неравномерни тласъци нагоре от по няколко метра, докато най-накрая постигна равновесие на безопасно равнище. Мъжете долу не помръдваха от местата си и не отместваха погледи от дирижабъла, който постепенно се превърна в мъничка тъмна точка над притихналия хоризонт. Те останаха неподвижни дълго след като го загубиха от поглед, без да продумват, със свити от страх сърца. Днес нямаше да се играе волейбол. Всички се наблъскаха във фургона, обременявайки климатичната инсталация, и се скупчиха около радиоприемника.

Първото съобщение дойде в 07:00 часа. Пит обясни на какво се е дължало неравномерното издигане. Джеси пропуснала да компенсира липсата на подемна сила, причинена от допълнителния полезен товар, който Джордино и Гън бяха качили на борда.

Оттам нататък Пит държеше честотата отворена и поддържаше почти непрекъснат диалог с наземния екип, като съпоставяше наблюденията си с тези, описани в дневника на Лебарон по време на неговия полет.

Наземният ръководител взе микрофона.

— „Проспъртиър“, тук старата база. Край.

— Продължавай, стара база.

— Можеш ли да ми дадеш последното си местоположение?

— Разбрано. Местоположение Н3608 на Т8090.

Ръководителят бързо отбеляза местоположението на картата.

— „Проспъртиър“, изглежда, всичко е наред. Отчитам те на осем километра южно от Гуинчос Кей на Бахама Банк. Край.

— Аз отчитам същото, база.

— Как са ветровете?

— Съдейки по гребените на вълните, бризът е достигнал сила 6 по скалата на Бофорт.

— Чуй ме, „Проспъртиър“. Бреговата охрана е издала нов бюлетин за Малката Ева. Тя е удвоила скоростта си и се извива от изток. Предупрежденията за ураганната буря се отварят до целия район на южните Бахамски острови. Ако тя задържи сегашната си посока, значи по някое време тази вечер ще засегне източното крайбрежие на Куба. Повтарям: Малката Ева се извива от изток и се насочва към вашата посока. Смятай работата си за приключена, „Проспъртиър“, и поемай обратно към дома.

— Слушаме, стара база. Обръщаме по нов курс към Кий.

През следващия половин час Пит не проговори. В 14:35 часа наземният ръководител ги повика отново.

— „Проспъртиър“, обади се, моля те. Край.

Никакъв отговор.

— Обади се, „Проспъртиър“. Тук старата база. Чуваш ли ме?

Отново мълчание.

Душният въздух във фургона като че ли изведнъж стана студен — страх и лошо предчувствие обзе екипа. Докато ръководителят правеше отчаяни опити да се свърже с дирижабъла, секундите едва се нижеха и като че ли след цяла вечност отброяваха минутите.

Но „Проспъртиър“ не се обаждаше.

Ръководителят тръшна микрофона и изхвърча от фургона пред смаяните погледи на помощниците си. Затича се към паркираната лимузина и възбудено отвори задната врата.

— С тях е свършено. Загубихме ги, както стана последния път!

Мъжът, който седеше сам на задната седалка, кимна и отвърна спокойно:

— Продължавайте опитите да се свържете с тях.

Докато наземният ръководител забърза обратно към радиото във фургона, адмирал Джеймс Сандекър вдигна телефонната слушалка в малкото полирано шкафче и набра номер.

— Господин президент.

— Да, адмирале.

— Те изчезнаха.

— Разбрах и уведомих адмирал Клайд Монфорт от карибската обединена оперативна група. Той вече е вдигнал под тревога кораби и самолети в района на Бахамските острови. Веднага щом приключим нашия разговор, ще му наредя да предприеме операция за претърсване и спасяване.

— Моля ви, изтъкнете на Монфорт, че е нужно да побърза. Казаха ми още, че „Проспъртиър“ е изчезнал в района на предполагаемия път на урагана.

— Върнете се във Вашингтон, адмирале, и не се безпокойте. Само след няколко часа вашите хора и госпожа Лебарон ще бъдат открити и спасени.

— Ще се постарая да споделя оптимизма ви, господин президент. Благодаря ви.

Едно от малкото неща, които Сандекър вярваше с цялото си сърце, беше: „Никога не разчитай на дума, дадена от политик“. Той набра още един номер.

— На телефона е адмирал Джеймс Сандекър. Бих искал да разговарям с адмирал Монфорт.

— Веднага, господине.

— Джим, ти ли си наистина?

— Здрасти, Клайд! Радвам се да чуя гласа ти.

— По дяволите, последният път беше преди близо две години. Какво има?

— Кажи ми, Клайд, предупредиха ли те за една спасителна операция край Бахамските острови?

— Откъде го научи?

— От фабриката за слухове.

— Сега го чувам. Повечето от карибските ми групи провеждат тренировъчни занятия на Ямайка.

— На Ямайка?

— Трябва да позаякчат малко мускулите си, за да проявят военните си качества и да поразтърсят руснаците и кубинците, ако се наложи. Това изкарва Кастро от равновесие, защото си е наумил, че в някой от близките дни ще го нападнем.

— А това вярно ли е?

— От какъв зор? Куба е най-добрата рекламна кампания, водена от нас, която представя огромния провал на комунизма. Освен това е по-добре Съветският съюз да хвърля по дванайсет милиона на ден за Куба и Кастро, отколкото ние.

— Значи не си получавал никакви нареждания да наблюдаваш един дирижабъл, предприел полет от Кий тази сутрин?

В другия край на линията настъпи неловко мълчание.

— Може би не биваше да ти казвам, Джим, но наистина получих писмено нареждане относно дирижабъла. Казаха ми да държа нашите кораби и самолети далече от Бахамските крайбрежия и да заглушавам всички връзки, идващи от този район.

— От Белия дом ли дойде нареждането?

— Джим, не предизвиквай съдбата си.

— Благодаря ти за откровеността, Клайд.

— Как иначе, Джим? Хайде да се видим следващия път, когато дойда във Вашингтон.

— Ще те очаквам с нетърпение.

Сандекър затвори телефона; лицето му беше почервеняло от гняв, от очите му бълваше огън.

— Бог да им е на помощ! — измърмори той през стиснати зъби. — Всички сме изиграни.