Клайв Къслър
Циклопи (2)

1.

10 октомври 1989

Кий Уест, Флорида

Дирижабълът висеше в тропическия въздух, неподвижен и спокоен, като риба, застинала в аквариум. Пазеше пълно равновесие върху единичния си колесник за кацане, а носовата му част бе опряна в жълта котвена мачта. Това беше стар, грохнал на вид въздушен кораб. Някогашният му сребрист кожух беше набръчкан и избелял, с много кръпки по него. Гондолата му — кошът за управление, която висеше под коремната част, наподобяваше старинна лодка, а стъклените прозорци бяха пожълтели от времето. Единствено двигателите му „Райт Уърлуинд“, с 200 конски сили, изглеждаха като нови след старателното възстановяване до първоначалното им състояние.

За разлика от по-младите си събратя, които задръстваха небето над футболните стадиони, неговата херметическа обвивка беше направена от алуминий, със занитени шевове, вместо от полиестер, покрит с гумен слой, и се поддържаше от дванайсет кръгли рамки като гърба на риба. Имаше форма на пура, с дължина 45 метра и съдържаше 6 хиляди кубически метра хелий. Ако насрещен вятър не брулеше заобления му нос, той можеше да цепи облаците с близо сто километра в час. С първоначалното обозначение ZMC-2 — цепелин с метална обшивка номер две^[1] — той беше построен в Детройт и предаден на Военноморските сили на САЩ през 1929 година. Докато повечето въздушни кораби имаха четири масивни стабилизатора, този имаше осем малки, монтирани върху заострената му опашка. Изключително модерен за времето си, дирижабълът бе служил вярно и сигурно до 1942 година, когато бил разглобен и забравен.

В продължение на четирийсет и седем години ZMC-2 събирал праха в един изоставен хангар до пистата на запустяло малко летище близо до Кий Уест във Флорида. През 1988 година правителството продава летището на някаква финансова къща, ръководена от заможния издател Реймънд Лебарон, който възнамерявал да го превърне в курорт.

Малко след като пристигнал от дирекцията на корпорацията, за да огледа новозакупената си военноморска база, Лебарон се натъкнал на прашните и ръждясали останки от ZMC-2 и проявил интерес към тях. Наредил да бъде сглобен отново по-лекият от въздуха летателен апарат, да бъдат ремонтирани основно двигателите и го кръстил „Проспъртиър“ — на името на търговското си списание, явяващо се основата на финансовата му империя, и поръчал то да бъде изписано върху едната страна на ризата.

Лебарон се научи да управлява „Проспъртиър“, овладявайки до съвършенство променливите настроения на летателния апарат и непрестанните настройки, необходими за поддържането на равномерен полет при капризния характер на вятъра. В него нямаше автопилот, който да облекчава еднообразието в управлението — да наклонява носа срещу внезапно извилия се порив на вятъра и да го издигне отново, когато вятърът стихнеше. Способността да се задържа във въздуха се изменяше до голяма степен в зависимост от атмосферните условия. Пластът от влага след лек дъжд утежняваше с над сто килограма голямата площ на кожуха на въздушния кораб и намаляваше способността му да се издига, а сухият вятър, духащ от северозапад, принуждаваше пилота да се преборва с напора на летателния апарат да се издигне на нежелана височина.

Но Лебарон се наслаждаваше на предизвикателството. Въодушевлението от опитите да отгатне настроенията на прастария, пълен с газ въздушен кораб далеч надхвърляше удоволствието, което той получаваше, когато летеше с който и да е от петте си реактивни самолета, принадлежащи на корпоративните му дружества. Всеки път, когато му се удадеше случай, той се измъкваше от заседателната зала и заминаваше за Кий Уест, за да полети с цепелина над Карибските острови. Скоро „Проспъртиър“ стана позната гледка над Бахамските острови. Един местен работник, обработващ поле със захарна тръстика, вдигайки поглед към въздушния кораб, спонтанно го бе описал като „малко прасе, тичащо заднешком“.

Лебарон обаче, като повечето магнати от елита на властта, имаше неспокоен ум и нестихващ порив да подеме всеки нов проект, който му се изпречеше пред очите. След близо година интересът му към стария дирижабъл започна да се уталожва.

Една вечер в една крайбрежна кръчма той се запозна със стар „плажен плъх“ на име Бък Сийзар, който ръководеше дружество за спасителни операции в лагуните с гръмкото наименование „Екзотични самолетни авантюри“.

По време на разговора, съпътстван от няколко чашки ром с лед, Сийзар изрече магическата дума „съкровище“, която от пет хиляди години насам е взривявала човешкото съзнание до полуда и вероятно е причинявала повече скръб от половината войни, водени в света.

След като изслуша разказите на Сийзар за испански галеони, сновящи по Карибско море, чиито товари от злато и сребро сега били смесени с корали, дори такъв прозорлив и опитен финансов магнат с остро чувство за търговия като Лебарон, се хвана на въдицата. Двамата си стиснаха ръце, обявявайки съдружничество.

Интересът на Лебарон към „Проспъртиър“ се възобнови. Дирижабълът се явяваше незаменима платформа за откриване от въздуха потенциални места на потънали кораби. Самолетите се движеха прекалено бързо за разузнаване от въздуха, а хеликоптерите пък не само имаха ограничено летателно време, но и разпенваха водната повърхност с въздушната струя от перките на витлото. Въздушният кораб можеше да остане във въздуха в продължение на два дни и да се движи със скоростта на човешки ход. От височина 120 метра острото човешко око можеше да види правите линии на изработен от човека предмет на дълбочина трийсет метра при спокойно и бистро море.

Когато събраният около „Проспъртиър“ десетчленен наземен екип започна да извършва предполетните проверки, над флоридския проток вече се разсъмваше. Първите слънчеви лъчи докоснаха огромната, покрита с утринна роса риза на летателния апарат и тя заблестя с цветовете на дъгата като сапунено балонче. Въздушният кораб стоеше в средата на бетонна писта, чиито широки пукнатини бяха обрасли с бурени. Откъм протока духаше лек вятър и той се извъртя около котвената мачта, докато закръгленият му нос застана срещу нея.

Повечето от наземния екип бяха млади мъже, със силно загорели от слънцето лица, облечени небрежно — кой с къси панталони, кой с бански гащета или със скъсени дочени панталони. Не обърнаха голямо внимание на дългата лимузина „Кадилак“, която се приближи по пистата и спря до големия фургон, служещ едновременно за ремонтна работилница на дирижабъла, за канцелария на шефа на екипа и за свързочен пункт.

Шофьорът отвори вратата и от задната седалка слезе Лебарон, последван от Бък Сийзар, който веднага се отправи към гондолата на дирижабъла с руло морски карти под мишница. Лебарон имаше стегната и пращяща от здраве фигура и с близо двуметровия си ръст стърчеше над всички останали. Имаше светлокафяви очи, прошарена коса, сресана назад, и далечен, разсеян поглед, характерен за хора, чиито мисли са с няколко часа напред в бъдещето.

Той се наведе и поговори няколко минути с една хубава жена, която се бе подала от колата. После я целуна леко по бузата, затвори вратата и тръгна към „Проспъртиър“.

Към него се запъти ръководителят на наземния екип — спретнат на вид човек, с безупречно чиста работна престилка — и пое протегната ръка на Лебарон.

— Резервоарите за гориво са пълни догоре, господин Лебарон. Предполетният проверочен списък е готов.

— Каква е степента на задържане във въздуха?

— Ще трябва да се регулира предвид допълнителните 225 килограма влага по ризата.

Лебарон кимна замислен.

— Той ще се олекоти, когато настъпи жегата през деня.

— Уредите за управление ще увеличат чувствителността си на задействане. Забелязах ръжда по подемните кабели и наредих да ги подменят.

— Какви са изгледите за времето?

— Ниска разкъсана облачност почти през целия ден. Малка е вероятността от дъжд. При издигането ще имате насрещен вятър със скорост осем километра в час от югоизток.

— И попътен вятър на връщане. Това го предпочитам.

— Същата ли честота ще използвате, както миналия път?

— Да. През половин час ще съобщаваме местоположението ни и условията чрез обичайната връзка. Ако забележим обещаваща цел, ще предадем кодово съобщение.

— Разбрано — кимна шефът на наземния екип.

Без да каже дума повече, Лебарон се качи по стълбата в гондолата и се настани на пилотското място. Щеше да го придружава вторият му пилот Джо Кавила — шейсет и шест годишен, с тъжни очи и мрачно лице, който рядко си отваряше устата, освен когато се прозяваше или кихаше. Семейството му емигрирало в Америка от Бразилия, когато бил на шестнайсет години и малко след това той се записал да служи във Военноморските сили като летец на дирижабли. Летял, докато и последното подразделение за въздушни кораби официално било разпуснато през 1964 година. Кавила просто се появил един ден, взел акъла на Лебарон с познанията си върху по-леките от въздуха летателни апарати и бил нает на работа.

Третият член на екипажа беше Бък Сийзар. По неговото кротко лице на средна възраст, с груба кожа, вечно играеше усмивка, но погледът му беше проницателен, а тялото му бе набито като на боксьор. Той се бе надвесил над малка масичка и съсредоточено изучаваше морските карти, като междувременно отбелязваше с квадратчета сектор в близост до Бахамския пролив.

Лебарон включи двигателите и от изпускателните тръби избълва синкав дим. Наземният екип отвърза от гондолата няколко брезентови чувала с баластра. Единият от мъжете — „ловецът на пеперуди“ — подаде на Лебарон дълъг прът с ветрен конус, по който можеха да определят точната посока на вятъра.

Лебарон даде сигнал с ръка на ръководителя на наземния екип. Двама от хората му издърпаха дървения клин изпод колесника, други освободиха свързването на носа от котвената мачта, а мъжете, които държаха въжетата, се отместиха настрани и ги пуснаха. „Проспъртиър“ вирна комичната си зурла нагоре под петдесет градуса и бавно започна да се издига към небето.

Наземният екип проследи с поглед как огромният въздушен кораб постепенно се смаляваше над синьо-зелените води на пролива. После интересът им се пренесе към лимузината и неясната женска фигура зад тъмните стъкла.

Джеси Лебарон споделяше страстта на съпруга си към приключения на открито, но тъй като беше жена на реда и точността, предпочиташе да организира благотворителни балове и да набира средства за политически кампании, отколкото да си губи времето в преследването на съмнителни съкровища. Бликаща от енергия и живот, с репертоар от десетки усмивки за различни случаи, тя изглеждаше на не повече от трийсет и шест-седем годишна, а само преди шест месеца бе чукнала петдесетте. Джеси имаше малко тежко, но стегнато тяло, кожата на лицето й беше гладка като кадифе, а косата й бе оставена да се прошарва естествено с годините. Очите й бяха големи и тъмни, без никакви следи от безизразността, които обикновено оставаха след пластична хирургическа намеса.

Когато дирижабълът се изгуби от погледа й, Джеси заговори по вътрешната уредба на колата:

— Анджело, ако обичаш, закарай ме обратно в хотела.

Шофьорът, навъсен кубинец с набраздено като пощенски печат лице, докосна с два пръста ръба на фуражката си и кимна.

Мъжете от наземния екип изпратиха с погледи кадилака, който направи кръг и се отправи към запустелия портал на някогашната военноморска база. После някой подхвърли волейболна топка и те бързо очертаха граници на игрище и опънаха мрежа. След като хвърлиха чоп за начало на играта, те започнаха да подават и отбиват топката над мрежата, за да убият скуката от чакането.

В снабдения с климатична инсталация фургон наземният ръководител и радистът потвърждаваха и записваха сведенията, подавани от дирижабъла. Лебарон се включваше добросъвестно на всеки половин час, без да просрочва времето с повече от няколко секунди, като описваше приблизителното им местонахождение, всяка промяна на атмосферните условия и плавателните съдове под тях.

В два и половина часа следобед обаче съобщенията спряха. Радистът се опита да се свърже с „Проспъртиър“, но не получи никакъв отговор. Стана пет часа, без долу да чуят и пукот за свръзка. Навън мъжете от наземния екип, вече изтощени, преустановиха играта и се скупчиха пред вратата на фургона, обхванати от нарастващо безпокойство. Когато и в шест часа все още нямаше връзка с дирижабъла над морето, наземният ръководител се обади на бреговата охрана.

Онова, което никой не разбра, или вероятно само предполагаше, беше, че загадката за изчезването на Лебарон и приятелите му на борда на „Проспъртиър“ далеч надхвърляше обичайното търсене на съкровище.