Клайв Къслър
Циклопи (35)

34.

Настроението беше тържествено, но лишено от патос поради дългия промеждутък от време. На сутрешната церемония се бяха събрали не повече от стотина души. Независимо от присъствието на президента, само една телевизионна мрежа си бе направила труда да изпрати снимачен екип. Малката тълпа стоеше смълчана в усамотения ъгъл на парка Рок Крийк и слушаше завършека на краткото обръщение на президента.

— … И ние сме се събрали тази сутрин, за да отдадем закъсняла почит на осемстотинте американци, които загинаха на връх Бъдни вечер през 1944 година, след като транспортният им кораб „Леополдвил“ бе торпилиран край пристанището на Шербург, Франция… Нито една такава трагедия по време на война не е била лишавана от честта, която заслужава. Нито една подобна трагедия не е изпадала в такова пълно забвение.

Той замълча и кимна към покритата статуя. Покривалото бе свалено, за да разкрие самотна фигура на гордо изправен войник, с решителност в очите, облечен с войнишки шинел, пълно полево снаряжение и карабина М-1, метната през рамо. В бронзовата скулптура на боеца в човешки ръст се долавяше накърнено достойнство, подсилено от водата, която се плискаше в глезените му.

След продължилите минута ръкопляскания президентът, който бе служил в Корея като лейтенант в артилерийска част на морската пехота, започна да се ръкува с оцелелите от „Леополдвил“ и други ветерани от войната. Както се ръкуваше и в същото време се приближаваше към лимузината на Белия дом, той изведнъж се закова на място, когато подаде ръка на десетия мъж от редицата.

— Беше трогателна речта ви, господин президент — каза познат глас. — Може ли да поговорим насаме?

Устните на Ленард Хъдсън бяха разтеглени в иронична усмивка. От приликата му с помощника на игрището за голф Реджи Салазар нямаше и помен. Косата му беше гъста и посивяла като заострената му сатанинска брада. Беше облечен с пуловер с висока яка и туидено спортно сако. Памучните му панталони бяха с цвят на печено кафе, а обувките му от английска кожа блестяха като огледало. Изглеждаше така, сякаш беше излязъл от реклама за коняк в луксозно списание.

Президентът се обърна и каза нещо на агента от тайните служби, който стоеше на по-малко от крачка от лакътя му.

— Този човек ще ме придружи до Белия дом.

— Това е голяма чест за мен, господин президент — отбеляза Хъдсън.

Президентът го изгледа и реши да продължи шарадата. По лицето му се разля приятелска усмивка.

— Не мога да пропусна случая да разменя спомени за войната със стар приятел, нали, Джо?

 

 

Президентската автоколона си проби път през натовареното движение с мигащи червени светлини и сирени и зави по Масачузетс авеню. В продължение на близо две минути никой от двамата мъже не проговори. Най-сетне Хъдсън наруши мълчанието.

— Спомнихте ли си откъде се познаваме?

— Не — излъга президентът. — Нямам никакъв спомен да съм ви виждал преди срещата ни на игрището.

— Сигурно се срещате с толкова много хора, че…

— Откровено казано, имам на главата си много по-важни дела.

Хъдсън подмина неприкритата враждебност на президента.

— Като да ме хвърлите в затвора ли например?

— Имах предвид нещо по-лошо.

— Вие не сте паяк, господин президент, и аз не съм муха. Може и да изглежда, че сам съм влязъл в капана — в този случай в кола, заобиколена от цяла армия телохранители от тайните служби, но знайте, че мирното ми излизане е гарантирано.

— Пак ли ми пробутвате стария номер с бомбата?

— Този път измамата е друга. Под маса в един от ресторантите, категория четири звезди, е поставен пластичен експлозив. Точно преди осем минути сенатор Ейдриън Горман и държавният секретар Дъглас Оутс седнаха на въпросната маса на работна закуска.

— Блъфираш.

— Може би, но ако не блъфирам, едва ли залавянето ми ще си струва касапницата в препълнения ресторант.

— Какво искаш този път?

— Приберете си хрътката.

— Говори по-ясно, за бога!

— Махнете от гърба ми Айра Хейгън, докато все още диша.

— Кого?

— Айра Хейгън, някогашен ваш съученик, който е работил в Министерството на правосъдието.

Президентът се загледа без да вижда през прозореца, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Имам чувството, че от цял век не съм разговарял с Айра.

— Не е нужно да лъжете, господин президент. Вие сте го наел да разкрие „тайното ядро“.

— Какво? — Държавният глава изглеждаше искрено изненадан. После се засмя. — Ти забравяш кой съм. Та нали само с едно телефонно обаждане мога да пусна по петите ти ФБР, ЦРУ и още поне пет други разузнавателни служби.

— Тогава защо не го направихте?

— Защото се допитах до научните си съветници и някои доста уважавани хора от космическата ни програма. Всички бяха единодушни — колонията Джърси е въздушна кула. Ти, Джо, ми изложи чудесен план, но всъщност си един измамник, който продава халюцинации.

Хъдсън бе напълно объркан.

— Кълна се в Бога, че колонията Джърси съществува.

— Да, и се намира на пътя между Оз и Страната на чудесата. Как ли не!

— Повярвай ми, Винс. Когато първите ни заселници се завърнат от луната, твоето съобщение ще взриви въображението на света.

Президентът подмина мълчаливо дръзкото му преминаване на малко име и продължи:

— Онова, което искаш от мен да съобщя, е измислена битка с руснаците на луната. Всъщност, какви са ти намеренията? Да не си някой холивудски агент по печата, който се опитва да направи шумна реклама на космически филм, или си избягал от лудницата пациент?

Хъдсън не можа да сдържи яростта си.

— Ти си идиот! Не можеш да обръщаш гръб на най-голямото научно постижение в историята на човечеството.

— Ами виж тогава дали не мога. — Президентът грабна слушалката на телефона в колата. — Роджър, намали и спри. Моят гост иска да слезе.

От другата страна на стъклената преграда шофьорът от тайните служби вдигна ръка от кормилото и кимна за потвърждение. После предаде нареждането на президента на останалите коли. След минута кортежът сви по една тиха уличка от страната на резиденцията и спря до тротоара.

Президентът се протегна и отвори вратата.

— Това е краят на пътя, Джо. Не знам какви си ги фантазираш за Хейгън, но чуя ли за смъртта му, пръв ще свидетелствам на делото ти, че си отправял заплахи за живота му. Ако разбира се, междувременно не са те екзекутирали за извършване на масово убийство в шикозен ресторант.

Заслепен от гняв, Хъдсън бавно слезе от лимузината. После се наведе навътре в колата и рече укорително:

— Правиш голяма грешка.

— Няма да ми е за първи път — отвърна президентът и дръпна вратата, за да го отпрати.

Облегна се назад и се усмихна под мустак. Великолепно изпълнение беше, помисли си той. Хъдсън бе изваден от равновесие и щеше да вдига барикади не на улиците, на които трябва. Решението му да изтегли с една седмица напред откриването на статуята в памет на „Леополдвил“ се оказа хитър ход. Може би причини неудобство на ветераните, които присъстваха, но пък даде предимство на стар призрак като Хейгън.

Хъдсън застана на затревената площ и проследи с поглед отдалечаващата се президентска автоколона. После тръгна по съседната пресечка с объркано съзнание.

— Мътните да го вземат този тъп бюрократ! — извика той силно.

Една жена, която разхождаше кучето си по тротоара, му хвърли презрителен поглед.

В този момент закрита товарна кола „Форд“ спря до него и той се качи в нея. Вътрешността му беше луксозно обзаведена с кожени столове, разположени край лъскава маса от секвоено дърво. Двама мъже, облечени безукорно в костюми, го загледаха очаквателно, когато той се тръсна уморено на близкия стол.

— Как мина? — попита единият.

— Тъпият негодник направо ме изрита — отвърна той с изтощен глас. — Твърди, че не бил виждал Айра Хейгън от години и изобщо не го е грижа, че ще го убием или ще вдигнем във въздуха ресторанта.

— Не съм изненадан — рече другият мъж, който имаше твърд поглед, квадратно лице и нос като на кондор. — Той е прагматик, та се къса.

Гунар Ериксън седеше със загаснала лула, втъкната между зъбите му.

— И какво друго? — попита той.

— Бил сигурен, че колонията Джърси е пълна измама.

— Разпозна ли те?

— Мисля, че не. Все ме наричаше Джо.

— Може да е нарочно.

— Изглеждаше напълно сигурен.

Ериксън се обърна към другия мъж.

— Как си го обясняваш?

— Хейгън остава загадка. Следях отблизо президента и не открих двамата да поддържат някаква връзка.

— А не допускаш ли Хейгън да е бил въвлечен от някой от шефовете на разузнаването?

— Положително не и по установените канали. Единственият човек от разузнаването, с когото се срещна президентът, беше Сам Емет от ФБР. Не можах да се добера до доклада, но той трябва да е бил свързан с трите трупа, намерени в дирижабъла на Лебарон. Нищо повече не е правил.

— Не вярвам. Със сигурност е направил нещо повече. — Гласът на Хъдсън беше тих, но категоричен. — Опасявам се, че подценихме проницателността му.

— В какъв смисъл?

— Той е предположил, че аз пак ще се свържа с него и ще го предупредя да отстрани Хейгън.

— Какво те доведе до това заключение? — попита Носът на кондора.

— Самият Хейгън — отвърна Хъдсън. — Никой опитен оперативен работник не привлича вниманието към себе си. А Хейгън беше един от най-опитните. Така че трябва да е имал основателна причина, за да известява за себе си чрез онзи телефонен разговор с генерал Фишър и да се среща лице с лице със сенатор Портър.

— Но каква е тогава целта на президента да извива ръцете ни, щом като не поставя никакви изисквания, никакви желания? — попита Ериксън.

Хъдсън поклати глава.

— Тъкмо това ме плаши, Гунар. За нищо на света не мога да проумея какво очаква да спечели.

 

 

Незабележима сред градското движение, една стара, прашна каравана с регистрационен номер на щата Джорджия следваше на дискретно разстояние товарния автомобил. Отзад, зад малка маса за хранене, седеше Айра Хейгън. На главата му имаше наушни слушалки с микрофон, а до него — отворена бутилка с каберне совиньон „Мартин Рей“. Беше я оставил настрани, докато настройваше копчето за тона на гласа на микровълновия приемник, включен в магнетофона. После измести комплекта слушалки, за да открие едното си ухо.

— Изплъзват ни се. Приближи се малко повече.

Шофьорът, който носеше изкуствена рехава брада и бейзболна шапка на „Атланта Брейвс“, отговори, без да поглежда назад.

— Намалих, защото едно такси се провря пред мен. Ще наваксам разстоянието след следващата пресечка.

— Дръж ги под око, докато паркират.

— Какво целим? Обиск за наркотици ли?

— Чак такава екзотика, не — отвърна Хейгън. — Заподозрени са в игра на покер в превозни средства.

— Хм, чудо голямо! — изсумтя шофьорът, без да подозира, че го будалкат.

— Хазартът все още не е узаконен.

— Проституцията също, ама е далеч по-голяма забава.

— Ти не откъсвай поглед от товарния автомобил — нареди му Хейгън с официален тон. — И не ги пускай да се отдалечават повече от една пресечка разстояние.

Радиото изпука.

— Телешка пържола, тук е Гостилница „Портър“.

— Слушам те, Гостилница „Портър“.

— В полезрението си виждаме Говеждото филе, но предпочитаме да слезем по-ниско. Ако онзи се смеси с други превозни средства с подобни на неговите цветове под дървета или зад някоя сграда, можем и да го изпуснем.

Хейгън се обърна и погледна през прозореца на задната седалка на караваната към хеликоптера над тях.

— На каква височина сте?

— Ограничението за въздухоплавателни съдове над тази част на града е четиристотин метра. Но това е само половината от проблема. Говеждото филе се отправя към алеята на Капитолия. Но на нас не ни е разрешено да летим над този район.

— Изчакай малко, Гостилница „Портър“. Ще ти осигуря достъп.

Хейгън проведе разговор по клетъчния телефон и след минута се свърза отново с пилота на хеликоптера.

— Тук Телешка пържола, Гостилница „Портър“. Имате разрешение да летите над града на всякаква височина, стига да не застрашавате хората. Разбрахте ли?

— Човече, ти май имаш голяма власт!

— Шефът ми познава когото трябва. Не изпускай от поглед Говеждото филе.

Хейгън повдигна капака на купената от скъп магазин пълна кошница за пикник, извади консерва с гъши пастет и я отвори. После си наля чаша вино и продължи да слуша разговора в товарния автомобил отпред.

Нямаше съмнение, че единият от мъжете в него беше Ленард Хъдсън. Гунар Ериксън също бе споменат няколко пъти с малкото му име. Самоличността на третия мъж обаче оставаше загадка.

Непознатият не даваше мира на Хейгън. Осем мъже от „тайното ядро“ бяха разкрити, но номер девет все още се губеше в мъглата. Мъжете в товарния автомобил пътуваха за… къде ли? Какъв ли тип апаратура се помещаваше в главната квартира на проекта „Колонията Джърси“? Какво тъпо име — „Колонията Джърси“. Значеше ли нещо? Имаше ли някаква връзка с щата Ню Джърси? Трябва да съществува някакво обяснение за това, как така никаква информация за установяването на лунната база не е стигнала до знанието на някой високопоставен правителствен служител. Ключът вероятно ще се окаже някой с повече власт от Хъдсън и Ериксън. Може би той да е последното име в списъка на „тайното ядро“.

— Тук Гостилница „Портър“. Говеждото филе свърна на североизток по Роуд Айланд авеню.

— Записвам — отвърна Хейгън.

Той разгърна върху масата карта на окръг Колумбия и разви още една — на щата Мериленд. Прекара една линия с червен молив, после когато пресякоха окръга и навлязоха в областта Принц Джордж, я продължи. Роуд Айланд авеню беше станал главен път 1 на САЩ и се виеше на север към Балтимор.

— Имаш ли представа накъде се отправят? — попита шофьорът.

— Ни най-малка — отвърна Хейгън. — Освен ако не… — смотолеви той под носа си. Университетът в Мериленд! На по-малко от двайсет километра от центъра на Вашингтон. Хъдсън и Ериксън сигурно поддържат тясна връзка с някой академичен институт, за да се възползват от научноизследователските лаборатории.

Хейгън заговори в микрофона:

— Гостилница „Портър“, отваряй си очите на четири. Телешкото филе може би ще се насочи към университета.

— Разбрано, Телешка пържола.

Пет минути по-късно товарният автомобил отби от главния път и навлезе в малкото градче Колидж Парк. После, след около два километра, пое към голям търговски център, задънен в двата си края от известни универсални магазини. Няколкото акра паркингова площ беше запълнена с коли на пазаруващите. Разговорите в товарния автомобил секнаха, което неприятно изненада Хейгън.

— По дяволите! — изруга той.

— Тук Гостилница „Портър“ — долетя гласът на пилота на хеликоптера.

— Чувам те.

— Телешкото филе току-що мина под голям навес над главния вход. Нямам визуална връзка.

— Изчакай, докато се появи отново — нареди Хейгън, — и го следвай по петите. — Той стана от масичката и отиде зад шофьора. — Настигни го и карай непосредствено зад него.

— Не мога, между нас има най-малко шест коли.

— Видя ли някой да слиза и да се запътва към магазините?

— При тая навалица, не съм много сигурен. Но ми се стори, че мярнах двама, а може би и трима да слизат от автомобила.

— Успя ли да огледаш добре мъжа, когото качиха в града? — попита Хейгън.

— Прошарена коса и брада, слаб, висок около метър и осемдесет. Пуловер с висока яка, туидено сако, кафяви панталони. Да, ще го позная.

— Обиколи паркинга и гледай за него. Има вероятност той и спътниците му да се прехвърлят в леки коли. Аз отивам в търговската част.

— Телешкото филе тръгва — съобщи пилотът на хеликоптера.

— Следвай го, Гостилница „Портър“ — рече Хейгън. — Аз ще глътна малко въздух.

— Прието.

Хейгън скочи от караваната и забърза през тълпата към вътрешната търговска алея. Имаше чувството, че търси игла в купа сено. Знаеше как изглежда Хъдсън, имаше и снимки на Гунар Ериксън, но възможно беше и двамата да са останали в автомобила.

Той бързешком влизаше от магазин в магазин, оглеждаше лицата на хората, задържаше поглед във всеки мъж, който стърчеше над множеството от жени. Защо се падна съботен ден, помисли си той. Ако беше делник, в този ранен час на деня оръдие да изстреляше в търговската улица, нямаше да улучи никого. След близо час безплодно търсене той излезе от комплекса и спря до караваната.

— Видя ли ги? — попита, макар да знаеше отговора.

Шофьорът поклати глава.

— Отне ми почти десет минути, за да направя пълен кръг. Движението е толкова натоварено, а повечето карат като зомбита, когато търсят място за паркиране. Твоите заподозрени са могли като едното нищо да се измъкнат от друг изход и да са отпрашили нанякъде, докато съм бил в другия край на сградата.

Хейгън яростно заби юмрук в караваната. Да стигне толкова близо, и да се препъне точно пред финалната линия!