Клайв Къслър
Циклопи (38)

37.

30 октомври 1989

Казахстан, СССР

Като огнено кълбо, по-ярко от сибирското слънце, „Селенос 8“ се издигна към мразовитото синьо небе, носейки на борда си 110-тонна лунна станция с екипаж. Супер ракетата с четири стартови двигателя, произвеждащи 6 340 000 килограма тяга, изхвърли след себе си оранжево-жълт пламък, дълъг 300 метра и широк 90 метра. Бял дим обгърна стартовата площадка и ревът на двигателите раздрънча стъклата на прозорците в радиус от двайсет километра. Отначало ракетата пое нагоре толкова тромаво, че беше трудно да се каже дали изобщо се движи. После обаче набра скорост и с грохот се вряза в небето.

В бункер с армирани стъкла съветският президент Антонов наблюдаваше изстрелването през бинокъл, поставен върху статив. До него стояха Сергей Корнилов и генерал Есенин и напрегнато слушаха говорната връзка между космонавтите и космическия център за управление.

— Каква внушителна гледка! — промълви с благоговение Антонов.

— Изстрелване като по наръчник — отбеляза Корнилов. — След четири минути ще достигнат скорост за катапултиране.

— Добре ли върви всичко?

— Да, другарю президент. Всички системи функционират нормално. И следват точното направление.

Антонов продължи да гледа след дългата огнена опашка, докато не я загуби от поглед. Едва тогава въздъхна и се отстрани от бинокъла.

— Е, другари, този космически спектакъл трябва да отклони вниманието на света от поредния полет на американската совалка към новата им орбитална станция.

Есенин кимна в знак на съгласие и стисна рамото на Корнилов.

— Поздравявам те, Сергей. Успя да отнемеш тържествуването на янките за сметка на Съветския съюз.

— Заслугата не е моя — отвърна Корнилов. — Благодарение на механиците ни по извеждане в орбита успяхме да осъществим изстрелването с няколко часа преди тяхното.

Антонов се загледа в небето като хипнотизиран.

— Предполагам, американското разузнаване не подозира, че нашият екипаж не се състои от истински космонавти.

— Измамата е безпогрешна — рече без заобикалки Есенин. — Подмяната на петимата космически физици със специално обучени войници малко преди излитането мина съвсем гладко.

— Надявам се да можем да кажем същото и за програмата за унищожение, която ще замени изпитателните съоръжения с оръжия — вметна Корнилов. — Учените, чиито опити бяха отменени, едва не вдигнаха бунт. А инженерите, на които бе наредено да прередят вътрешността на орбиталната станция, за да вместят нови тегловни коефициенти и да складират допълнителни оръжия, вдигнаха врява, задето им се казва причината за промените в последния момент. Недоволството им положително ще се разчуе.

— Не се тревожи за това — разсмя се Есенин. — Американските космически власти няма да заподозрат нищо, докато връзката им с драгоценната им лунна база не замлъкне.

— Кой оглавява нашата ударна група? — поинтересува се Антонов.

— Майор Григорий Левченко. Специалист по водене на партизанска война. Печелил е много победи срещу бунтовниците в Афганистан. Лично гарантирам за качествата му като лоялен и отличен войник.

Антонов кимна замислен.

— Добър избор, генерале. Но нека той да има предвид, че лунната повърхност е малко по-различна от тази на Афганистан.

— Не се и съмнявам, че майор Левченко ще проведе успешна операция.

— Забравяте американските астронавти, генерале — отбеляза Корнилов.

— В какъв смисъл?

— Снимките показват, че те също са въоръжени. Моля се да не се окажат някои фанатици, които ще бранят до последен дъх лунната си база.

Есенин се усмихна снизходително.

— Молиш ли се, Сергей? И на кого се молиш? Положително не и на някой бог. Защото той и на американците няма да помогне, когато Левченко и хората му предприемат атака. Изходът е предрешен. Физиците няма да могат да отблъснат професионални войници, обучени да убиват.

— И все пак не ги подценявай. Само това имам да добавя.

— Престанете! — скастри ги Антонов. — Не желая да слушам повече за поражение. Майор Левченко има двойно предимство: на изненадата и на превес във въоръжението. След по-малко от шейсет часа ще започне първата истинска битка за космоса. И не очаквам Съветският съюз да я загуби.

В Москва Владимир Полевой седеше зад бюрото си в централата на КГБ, намираща се на площад „Дзержински“, и четеше доклад от генерал Великов. Той не вдигна поглед, когато в кабинета му влезе Лев Майски и седна без покана. Майски имаше обикновено лице — безлично и безизразно като самия него. Той беше заместник-началник на ръководеното от Полевой Първо главно управление — ръката на КГБ за задгранични операции. Майски проявяваше сдържано отношение към Полевой, но и двамата се уважаваха взаимно.

Най-накрая Полевой прониза с поглед Майски.

— Държа да чуя обяснение.

— Присъствието на Лебаронови беше непредвидено — рече кратко Майски.

— На госпожа Лебарон и екипажа й, може би, но в никакъв случай не и на съпруга й. Защо Великов го е взел от кубинците?

— Генералът сметнал, че Реймънд Лебарон можел да се окаже полезна пионка при преговорите с Държавния департамент на САЩ, след като братята Кастро бъдат отстранени.

— Добрите му намерения са довели до опасна игра — отбеляза Полевой.

— Великов ме увери, че Лебарон се държи под силна охрана и му се подават фалшиви сведения.

— Въпреки това винаги съществува вероятност Лебарон да разбере за действителното предназначение на Кайо Санта Мария.

— Тогава той просто ще бъде заличен от лицето на земята.

— А Джеси Лебарон?

— По мое мнение тя и приятелите й ще се окажат полезни наивници, чрез които да стоварим вината за запланувания от нас нещастен случай на прага на ЦРУ.

— Дали Великов или някой от постоянните ни агенти във Вашингтон са разкрили някакви планове на американското разузнаване да внедрят техни хора на острова?

— Не — отвърна Майски. — Проучването на членовете на екипажа на дирижабъла показа, че никой от тях няма настоящи връзки с ЦРУ или с военните им.

— Не искам повече проучвания — заяви твърдо Полевой. — Вече сме съвсем близо до успеха. Предай думите ми на Великов.

— Ще му бъде наредено.

На вратата се почука и влезе секретарката на Полевой. Без да каже дума, тя му подаде лист хартия и излезе от кабинета.

Изведнъж лицето на Полевой почервеня от гняв.

— По дяволите! Тъкмо споменах за опасност и ето ти я налице!

— Моля?

— Дойде спешен сигнал от Великов. Един от затворниците е избягал.

Майски нервно размърда ръце.

— Това е невъзможно. На Кайо Санта Мария няма лодки, а ако онзи е имал глупостта да реши да плува, то или ще се удави, или ще бъде изяден от акулите. Който и да е той, няма да стигне далече.

— Името му е Дърк Пит и според Великов е най-опасният от всички.

— Опасен или не…

Полевой му направи знак с ръка да замълчи и започна да се разхожда по килима с лице, изразяващо дълбока тревога.

— Не бива да допускаме нищо непредвидено. Крайният срок за кубинската ни авантюра трябва да се изтегли с една седмица напред.

Майски поклати глава в знак на несъгласие.

— Корабът няма да стигне навреме в Хавана. Освен това не можем да променяме датите на честването. Фидел и всеки високопоставен член на правителството му ще присъстват на речта. Колелата на операцията по експлозията са задвижени. Нищо не може да се направи за промяна на избрания вече подходящ момент. „Ром и кока-кола“ трябва или да бъде прекратена, или да продължи да следва графика.

Измъчван от нерешителност, Полевой събираше и отделяше длани.

— „Ром и кока-кола“! Ама че глупаво име за операция от такава величина!

— Още една причина да не я отменяме. Дезинформационната ни програма за заговор на ЦРУ, целящ разрухата на Куба, вече е започнала да се разчува. Изразът „Ром и кока-кола“ е американски патент. Правителството на никоя друга държава няма да заподозре, че операцията е тайно подготвена в Москва.

Полевой сви примиренчески рамене.

— Много добре, но не ми се мисли за последствията, ако въпросният Пит оцелее по някакво чудо и се завърне в Съединените щати.

— Той вече е мъртъв — заяви самонадеяно Майски. — В това съм сигурен!