Клайв Къслър
Циклопи (70)

69.

Дългата черна лимузина намали ход и спря безшумно пред главния портал на тайната ловна хижа на Кастро, намираща се сред хълмовете на югоизток от столицата. Едното от двете знаменца на колата символизираше Съветския съюз, а другото означаваше, че пътникът в нея е военен от висок чин.

В къщата за гости извън ограденото имение се помещаваше главната квартира на отряда от елитни телохранители на Кастро. Един мъж в униформа, но без отличителни знаци, тръгна бавно към лимузината. Той погледна фигурата на седналия в мрака на задната седалка едър съветски офицер и документа за самоличност, подаден от прозореца.

— Генерал-полковник Колчак, не е нужно да ми се представяте — каза мъжът и отдаде чест. — Хуан Фернандес, началник на охраната на Фидел.

— Никога ли не спите?

— Аз съм нощна птица — отвърна Фернандес. — Какво ви води насам в тази глуха доба?

— Внезапно възникнал спешен случай.

Фернандес изчака да чуе подробности, но такива не последваха и той се почувства неловко. Знаеше, че само критично положение би довело тук съветски представител от най-високо ниво в три и половина часа сутринта. Но не беше сигурен как да постъпи.

— Съжалявам, сър, но Фидел даде изрично нареждане никой да не го безпокои.

— Уважавам желанията на президента Кастро, но аз трябва да разговарям с Раул. Моля, кажете му, че съм дошъл по изключително спешен въпрос, който трябва да обсъдим насаме.

Фернандес размисли за малко над думите му, после кимна.

— Ще се обадя в хижата и ще съобщя на помощника му, че сте на път към него.

— Благодаря.

Фернандес махна на невидимо лице във външната къща и електронно задействаният портал започна да се отваря. Лимузината пое по виещия се почти четири километра път, опасващ хълмовете. Най-накрая колата спря пред голяма вила в испански стил с изглед към хълмист терен, осеян тук-там с далечни светлини.

Шофьорът слезе и чакълестата алея захрущя под ботушите му, докато той заобикаляше колата, за да отиде до пътническата врата. Застана до нея, но не я отвори, само хвърляше по някой разсеян поглед към охраната пред вилата. Минаха пет минути и най-сетне, прозявайки се, началникът на кабинета на Раул Кастро се появи на вратата.

— Генерал-полковник, какво неочаквано удоволствие — каза той без ентусиазъм. — Моля, заповядайте. Раул сега ще слезе.

Без да каже нищо, съветският офицер измъкна огромното си туловище от колата и последва помощника по широката веранда и оттам във фоайето на резиденцията. Шофьорът му вървеше на няколко крачки след него. Помощникът на Кастро се отдръпна настрани и ги покани с жест на ръката да влязат в трофейната зала.

— Моля, настанете се удобно. Ще поръчам кафе.

Останали сами, офицерът и шофьорът застанаха мълчаливо с гръб към отворената врата и обходиха с поглед множеството глави на глигани по стените и десетките препарирани птици върху поставки.

След малко в залата влезе Раул Кастро по пижама под халат от индийска коприна. Изведнъж спря на място, когато гостите му се обърнаха с лице към него. Той събра вежди от изненада и любопитство и попита:

— Кои, по дяволите, сте вие?

— Аз съм Айра Хейгън и ви нося много важно съобщение от президента на Съединените щати. — Хейгън млъкна и посочи с брадичка шофьора си, който свали баретата си и остави събраната под нея гъста коса да се разпилее по раменете. — Разрешете да ви представя госпожа Джеси Лебарон. Тя изтърпя сума ти несгоди, за да връчи лично на брат ви отговора от президента относно предложения от него американско-кубински приятелски пакт.

За миг в залата настъпи такава тишина, че Хейгън чуваше тиктакането на закачения на отсрещната стена красиво изработен часовник. Тъмните очи на Раул се отместиха от Хейгън към Джеси.

— Но Джеси Лебарон е мъртва — каза той с леко изумление.

— Оцелях след свалянето на дирижабъла във въздуха и след мъченията, на които ме подложи генерал Пьотър Великов. — Гласът й беше спокоен и заповеднически. — Носим документирано доказателство, че той възнамерява да убие вас и брат ви утре, по време на честванията на Деня на образованието.

Прямотата на твърдението и властният й тон направиха впечатление на Раул. Той слушаше замислен, после кимна и рече:

— Ще събудя Фидел и ще го помоля да дойде и да чуе това, което имате да му казвате.

 

 

Великов наблюдаваше как една от кантонерките в кабинета му бе натоварена върху една ръчна количка и качена в асансьора, за да бъде свалена в огнеустойчивия сутерен на съветското посолство. Вторият по длъжност в КГБ офицер влезе в кабинета му, избута на земята няколко папки върху един стол и седна.

— Жалко е, че трябва да изгорим всичко това — каза той с уморен глас.

— Нова и по-хубава сграда ще бъде издигната от развалините — отвърна Великов с лукава усмивка. — Подарък от признателното кубинско правителство.

Телефонът иззвъня и Великов бързо вдигна слушалката.

— Какво има?

Гласът на секретарката му отговори:

— Майор Борчев иска да говори с вас.

— Свържи ме.

— Генерале?

— Да, Борчев, казвайте.

— Капитанът, командващ охраната на доковете, е напуснал поста заедно с хората си и се е върнал в базата си извън града.

— Оставили са корабите неохраняеми?

— Ами… не съвсем.

— Последно, напуснали ли са постовете, или не?

— Той казва, че бил сменен от пост от отряд под командата на полковник Ернесто Перес.

— Не съм издавал такава заповед.

— Знам, генерале. Защото, ако бяхте, нямаше как да не науча.

— Кой е този Перес и къде служи?

— Хората ми провериха кубинските военни файлове. Данни за такъв човек няма.

— Лично аз изпратих полковник Микоян да извърши проверка на мерките за сигурност около корабите. Обадете му се и го питайте какво, по дяволите, става там.

— От половин час правя опит да се свържа с него — отвърна Борчев, — но никой не отговаря.

Звънна другата линия и Великов каза на Борчев да изчака на телефона.

— Какво има? — попита рязка той.

— Обажда се Хуан Фернандес, генерале. Сметнах за необходимо да ви уведомя, че генерал-полковник Колчак току-що пристигна тук за среща с Раул Кастро.

— Не е възможно.

— Лично аз го пропуснах да мине през портала.

Новото откритие подсили смута на Великов. По лицето му се изписа израз на недоумение и той изпусна шумна въздишка. Беше спал само четири от последните трийсет и шест часа и съзнанието му бе замаяно.

— Там ли сте, генерале? — попита Фернандес, разтревожен от мълчанието му.

— Да, да, чувам те, Фернандес. Върви в хижата и разбери какво правят Кастро и Колчак. Подслушай разговора им и ми докладвай след два часа.

Без да дочака отговор, той натисна бутона, за да включи отново Борчев.

— Майор Борчев, формирайте отряд и вървете на пристанището. Сам поемете командването. Проверете кои са въпросният Перес и отряда му и ме уведомете веднага след като научите нещо.

След това Великов натисна бутона за секретарката си.

— Свържи ме с щабквартирата на генерал-полковник Колчак.

Заместникът на Великов изправи рамене на стола си и го загледа с любопитство — никога не беше виждал Великов в нервно състояние.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Още не знам — смотолеви Великов.

Изведнъж от другата страна на линията се разнесе познатият глас на генерал-полковник Колчак.

— Великов, как вървят нещата с ГРУ и КГБ?

Великов остана като онемял за няколко секунди и след като се съвзе, попита:

— Къде се намирате?

— Къде се намирам ли? — отвърна Колчак. — Ами събирам си документите и вещите от кабинета, като теб. Защо, къде мислиш, че се намирам?

— Току-що ми съобщиха, че сте на среща с Раул Кастро в ловната му хижа.

— Съжалявам, но още не съм развил способността да бъда на две места едновременно — каза невъзмутимо Колчак. — Изглежда, на твоите разузнавачи започват да им се привиждат призраци.

— Много странно. Съобщението дойде от напълно доверен източник.

— В опасност ли е „Ром с кола“?

— Не, продължава както е замислена.

— Добре. Тогава приемам, че операцията протича гладко.

— Да — излъга Великов със страх, примесен с несигурност, — всичко е под контрол.