Клайв Къслър
Циклопи (52)

51.

Блестящите експерименти на космическата станция „Кълъмбъс“ се съсредоточаваха върху производството на необичайни лекарства, получаване на чисти кристали за компютърни полупроводникови чипове и наблюдения с гама-лъчи. Но всекидневната дейност на тази четирийсеттонната лаборатория се състоеше в ремонт и поддръжка на изкуствени спътници.

Джак Шърман, командир на станцията, се намираше в цилиндричния модул за поддръжка и помагаше на екип от инженери да поставят един изкуствен спътник върху ремонтната рама, когато от централния високоговорител долетя глас.

— Там ли си, Джак?

— Да, тук съм.

— Можеш ли да дойдеш в командния модул?

— Какво има?

— Някакъв шегаджия се намесва в канала ни за връзка.

— Препредай го насам.

— По-добре ти ела тук.

— Ей сега.

След като закрепиха спътника и затвориха въздушната тапа, Шърман свали херметизирания си скафандър и пъхна ботушите си в чифт жлебовани релси. После с плъзгащи се крачки тръгна през безтегловното пространство към главния център на станцията.

Като го видя да се приближава, главният свързочен и електронен инженер му кимна и рече:

— Слушай — и заговори в микрофон, монтиран в командното табло. — Моля, представете се отново.

След кратко мълчание се разнесе глас:

— „Кълъмбъс“, тук колонията Джърси. Искаме разрешение да се качим на станцията ви.

Инженерът се обърна и погледна Шърман.

— Какво ще кажеш? Сигурно е някой хахо от земята.

Шърман се наведе над таблото.

— Колония Джърси или както там се наричате, това е секретен канал на НАСА. Вие се намесвате в процедури за космически връзки. Моля, излезте от тази честота.

— Невъзможно — отвърна непознатият глас. — След два часа лунната ни платформа за прехвърляне ще се скачи с вас. Моля, дръжте ни в течение за процедурите по скачването.

— Лунната какво? — Лицето на Шърман се изопна от гняв. — Център Хюстън, записвате ли?

— Записваме — отвърна глас от космическия команден център в Хюстън.

— И как си го обяснявате?

— Опитваме се да определим местонахождението им, „Кълъмбъс“. Моля, не прекъсвайте връзката.

— Не знам кой си, момче — изстреля остро Шърман, — но здравата си го загазил.

— Казвам се Илай Стайнмец. Моля ви, пригответе се да ни окажете медицинска помощ. Имам двама ранени на борда си.

Шърман удари с юмрук задната облегалка на стола на главния инженер.

— Това е лудост!

— С кого разговарям? — попита Стайнмец.

— Тук е Джак Шърман, командир на „Кълъмбъс“.

— Извинете ме за ненадейната намеса, Шърман, но мислех, че вече са ви уведомили за пристигането ни.

Преди Шърман да успее да отговори, в разговора се включи командният център в Хюстън.

— „Кълъмбъс“, сигналът им не идва от земята… не идва от земята. Идва от космоса, недалеч от вас.

— Слушайте, момчета, що за шега е това?

Този път се намеси гласът на директора по летателните операции на НАСА.

— Не е никаква шега, Джак. Говори Ъруин Мичъл. Приготви екипажа си да посрещне Стайнмец и колонизаторите му.

— Какви колонизатори?

— Най-сетне някой от „тайното ядро“ да се обади — вметна Стайнмец. — В един момент си помислих, че ще се наложи да счупим вратата на станцията.

— Извинявай, Илай. Президентът реши да си мълчим, докато не се приближите до „Кълъмбъс“.

— Някой ще бъде ли така любезен да ми каже какво става? — обади се раздразнен Шърман.

— Илай ще ти обясни, като се видите — отвърна Мичъл, после заговори на Стайнмец: — Как са ранените?

— Настанени са удобно, но единият ще има нужда от сериозна хирургическа намеса. Куршумът се е загнездил близо до основата на мозъка.

— Чу ли, Джак? — продължи Мичъл. — Предупреди екипажа на совалката. Може да се наложи да избързат с тръгването си.

— Ще се погрижа — отвърна Шърман. Гласът му се бе успокоил, но той беше достатъчно интелигентен, за да остане равнодушен към същността на този разговор. — Откъде, по дяволите, идва тази колония Джърси?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че идва от луната? — попита Мичъл.

— Не — отвърна Шърман с категоричен глас. — За нищо на света!

 

 

Навремето залата „Теодор Рузвелт“ в западното крило на Белия дом се наричаше „Рибената зала“, защото в нея се намираха аквариумите и риболовните трофеи на Франклин Делано Рузвелт. По времето на управлението на Ричард Никсън тя бе прередена и обзаведена в стил от епохата на кралица Ана и Чипъндейл и се използваше за събрания на персонала, а понякога и за пресконференции.

Стените и килимът бяха в светлите и тъмни тонове на препечена глина. На източната стена над камина с резбована дървена полица висеше в рамка ръчно изписана Декларацията за независимостта. От окачения на южната стена портрет, рисуван в Париж от Тед Стайка, Теди Рузвелт, качен на кон, гледаше залата със строг поглед. За по-важни съвещания настоящият президент предпочиташе тази зала пред официалния кабинет, защото тя имаше повече прозорци.

Сега той седеше на челното място на заседателната маса и си записваше нещо в бележник. От лявата му страна седяха министърът на отбраната Джес Симънс, директорът на ЦРУ Мартин Броган, Дан Фосет и Ленард Хъдсън. Местата вдясно от него бяха заети от Дъглас Оутс, държавния секретар, Алън Мърсиър, съветника по национална сигурност, и генерала от Военновъздушните сили на САЩ Алън Поуст, който му бе връчил военната космическа програма.

На Хъдсън му отне повече от час, за да запознае хората на президента с историята на колонията Джърси. Отначало мъжете седяха изумени и безмълвни. После, обзети от нарастващо вълнение, започнаха да засипват Хъдсън с въпроси, на които той отговаряше изчерпателно, докато президентът не поръча да сервират обяда в залата.

Пълното удивление отстъпи място на ентусиазираните похвали към Хъдсън и неговото „тайно ядро“. Настроението обаче започна бавно да помръква, когато бе изслушан докладът за сблъсъка със съветските космонавти.

— Веднъж само колонизаторите от Джърси да кацнат благополучно в Кейп Канаверал — заговори президентът, — и ще опитам да умиротворя Антонов, като му предложа да си поделим някои от огромното количество данни, събрани от Стайнмец и екипа му.

— От къде на къде ще им даваме данни? — попита Симънс. — Те и без това крадат достатъчно от технологията ни.

— Не отричам кражбата им — отвърна президентът, — но ако местата ни бяха разменени, аз не бих ги пуснал да се измъкнат безнаказано за убийство на четиринайсет наши космонавти.

— Напълно ви подкрепям, господин президент — обади се държавният секретар Оутс.

— Да речем, че сме на тяхно място, тогава какви наказателни мерки бихте предприели?

— Съвсем прости — отговори генерал Поуст. — Ако бях на мястото на Антонов, щях да разпоредя „Кълъмбъс“ да бъде унищожен във въздуха.

— Доста жестока мисъл, но трябва да я приемем на сериозно — каза Броган. — Съветските водачи положително ще сметнат, че са в пълното си право да разрушат станцията ни и всеки космонавт на борда й.

— Или пък совалката и целият й екипаж — допълни Поуст.

Президентът вторачи поглед в генерала.

— Възможно ли е „Кълъмбъс“ и „Гетисбърг“ да бъдат опазени?

Поуст едва забележимо поклати глава.

— Нашите отбранителни системи с рентгенови лазери няма да проработят по-рано от година и два месеца. Докато са в космоса, и станцията, и совалката са уязвими към съветските разрушителни спътници „Космос 1400“. Можем да осигурим сигурна защита на „Гетисбърг“ едва след като тя навлезе в плътната земна атмосфера.

Президентът се обърна към Броган.

— Ти какво ще кажеш, Мартин?

— Не мисля, че те ще вземат на прицел „Кълъмбъс“, защото по този начин ще ни предизвикат да им направим същото с новата им космическа станция „Салют 10“. По-скоро ще насочат вниманието си към совалката.

Смразяваща тишина се слегна над залата „Рузвелт“ — всеки от присъстващите се вглъби в собствените си мисли. След малко лицето на Хъдсън просветна и той почука с писалката си върху масата.

— Пропуснахме нещо. — Гласът му прозвуча с равен тон.

— Какво е то? — попита Фосет.

— Истинската им цел, скрита зад нападението над колонията Джърси.

Броган пръв изрази предположението си:

— Да си запазят достойнството, като разрушат всички следи от нашето важно научно постижение в космоса.

— Не да го разрушат, а да го откраднат — разгорещи се Хъдсън. — Убийството на колонизаторите не е с цел отмъщение око за око. Джес Симънс е прав. За кремълския начин на мислене е от жизненоважно значение да превземат базата непокътната, за да си присвоят технологията, данните и резултатите от нашия двайсет и пет годишен труд на стойност милиарди долари. Това им е целта. А отмъщението им е на второ място.

— Добре обосновано твърдение — отбеляза Оутс. — Само че след като колонизаторите са на път към земята, колонията Джърси остава незащитена от завземане.

— Разполагаме с лунна платформа за скачване, така че до две седмици можем да изпратим нов екип в базата — каза Хъдсън.

— А двамата космонавти, намиращи се в „Селенос 8“? Кой ще ги спре да влязат най-спокойно в изоставената колония и да я превземат? — попита Симънс.

— О, извинете — рече Хъдсън. — Забравих да спомена, че Стайнмец е натоварил на борда петимата мъртви руснаци обратно на космическия им кораб и принудил оцелелите от екипажа да се върнат на земята, като ги е заплашил, че в противен случай ще взриви кораба им с последния снаряд, останал в пусковата му ракетна уредба.

— Шерифът разчиства града — вметна възхитен Броган. — Чакам с нетърпение да се запозная с този човек.

— Но скъпо му е струвало — добави тихо Хъдсън. — Стайнмец има на борда си двама сериозно ранени мъже и един труп.

— Кой е убитият? — попита президентът.

— Доктор Кърт Пери, блестящ биохимик.

Президентът кимна към Фосет.

— Погрижи се да бъде извършена подобаваща церемония.

Настъпи кратко мълчание, след което Поуст възобнови разговора.

— Да речем, че руснаците не превземат колонията Джърси. Тогава какво друго им остава?

— „Гетисбърг“ — отговори Хъдсън. — Те все още имат възможност да заграбят огромно съкровище от научни данни.

— Като откраднат совалката във въздуха ли? — подметна саркастично Симънс. — Не знаех, че Бък Роджърс^[1] е на тяхна страна.

— Той не им е нужен — отвърна му троснато Хъдсън. — Технически е възможно да се програмира отклонение в системите за насочване на полета. Компютрите могат да бъдат заблудени да изпращат неверни сигнали за управление на „Гетисбърг“. Има хиляди начини да се отклони совалката от пътя й с няколко градуса. В зависимост от разстоянието до пистата за кацане, тя може да бъде отдалечена с неколкостотин километра от космодрума „Кенеди“ в Кейп Канаверал.

— Но пилотите може и да изоставят автоматичната система и да кацнат на ръчно управление — възрази Поуст.

— Само ако бъдат подмамени, че командният център в Хюстън ръководи пътя на обратния им полет.

— А това може ли да се случи? — попита озадачен президентът.

Алън Мърсиър кимна.

— Да, ако руснаците имат местни предаватели с капацитет да се набъркат във вътрешната електронна апаратура на совалката и да заглушат сигналите от центъра в Хюстън.

Президентът и Броган си размениха мрачни погледи.

— Кайо Санта Мария — измърмори унило Броган.

— Това е остров на север от Куба, на който е разположена мощна предавателна и подслушвателна система с необходимия брой мускули, които да я обслужват — поясни президентът на останалите.

— Те може още да не знаят, че нашите колонизатори са напуснали луната — изрази надеждата си Фосет.

— Знаят — рече Хъдсън. — Откакто подслушвателните им спътници са насочени към колонията Джърси, те следят всеки наш разговор.

— Ще трябва да излезем с план за неутрализиране на съоръжението на острова — предложи Поуст.

Броган се усмихна.

— Случи се така, че в момента се подготвя подобна операция.

Поуст също му се усмихна в отговор.

— Ако намекваш за това, за което си мисля, искам само да знам кога.

— Говори се, но държа да подчертая, това е само слух, че кубински военни части ще предприемат разрушително нападение довечера, някъде след полунощ.

— А кога тръгва да се прибира совалката? — попита Алън Мърсиър.

— Утре в пет сутринта — отвърна Поуст.

— Това е добре — обади се президентът. — Уведомете командира на „Кълъмбъс“ да задържи „Гетисбърг“ на платформата за скачване, докато не й осигурим безопасно завръщане.

Всички около масата изглеждаха доволни за момента, с изключение на Хъдсън. Той имаше вид на момче, на което кучкарите току-що са задигнали кученцето му.

— Ще ми се да вярвам — смънка той, без да се обръща към някого определено, — че всичко ще мине лесно, както е на думи.