Клайв Къслър
Циклопи (60)

59.

Пит се върна в кабинета на Великов и го обхвана с бърз, но щателен поглед. Всички бяха коленичили около Реймънд Лебарон, който лежеше проснат по гръб на пода. Джеси държеше ръката му и тихичко му говореше. Гън вдигна поглед към приближаващия се Пит и поклати глава.

— Какво му е? — попита той бездушно.

— Скочи на крака, за да ти се притече на помощ, но го улучи куршумът, който отнесе парче от ухото ти — поясни Джордино.

Преди да клекне, Пит огледа за миг смъртоносно раненият милионер. Платът, покриващ горната коремна част, бе напоен с уголемяващо се червено петно. Очите, все още живи, бяха приковани към Джеси. Дишаше учестено и повърхностно. Помъчи се да надигне глава и да й каже нещо, но това се оказа огромно усилие за него и той отново се отпусна на пода.

Пит бавно приклекна на едно коляно до Джеси. Тя обърна мокрото си от стичащите се сълзи и обезцветено лице и го погледна. Той срещна погледа й, без да проговори. Не можеше да измисли какво да й каже — съзнанието му бе напълно изтощено.

— Реймънд се опита да те спаси — заговори тя със сипкав глас. — Знаех си, че те никога няма да изтръгнат от него всичко.

Лебарон се закашля. Вдигна поглед към Джеси; очите му бяха мътни, лицето бяло, обезкървено.

— Грижи се за Хилда — промълви той. — Оставям всичко в твоите ръце.

Преди да продължи, стаята се разтресе от силна експлозия някъде под тях — групата на Кинтана бе разрушила електронните съоръжения вътре в обекта. Те трябваше бързо да напуснат мястото, но не можеха да вземат и Лебарон.

Пит си спомни за всички журналистически материали във вестниците и списанията, които величаеха умиращия тук мъж като търговец, твърд като стомана, който можел да издига или сваля шефове на огромни корпорации или високопоставени политици от правителството, наричаха го „магьосник“ в манипулирането на финансовите пазари в света, но и отмъстителен и хладнокръвен човек, чийто път бе осеян с „костите“ на конкурентни фирми, които бе сринал напълно, изхвърляйки хилядите им служители на улицата. Пит бе чел всичко това, но сега виждаше пред себе си само един умиращ мъж, парадокс на човешкото прегрешение, който бе откраднал жената на най-добрия си приятел, а него бе убил заради огромно съкровище. Пит не можеше да изпита нито жал, нито съчувствие към такъв човек.

Сега тънката нишка, поддържаща живота на Лебарон, беше на път да се скъса. Той се наведе и допря устни до ухото на стария мощен магнат.

— Ла Дорада — прошепна той. — Какво направи с нея?

Лебарон го погледна, очите му проблеснаха за миг, когато замъгленото му съзнанието се върна за последен поглед към миналото. Събра малкото си останали сили, за да отговори. Думите му, изречени със слаб глас, излязоха заедно с последния му дъх.

— Какво каза? — попита Джордино.

— Не съм сигурен — отвърна Пит с почуда по лицето. — Долових само нещо като: „Търси на мен…“.

 

 

На кубинците в отсрещния залив на главния остров детонацията им прозвуча като далечен гръм и те не й обърнаха внимание. Никакъв вулкан от червено и оранжево не освети хоризонта, никакъв огнен стълб, висок стотици метри, не проряза черното небе, за да привлече любопитството. Звуците се чуваха странно приглушени, докато руският военен обект се сгромолясваше отвътре. Дори последвалото по-късно разрушение на огромната антена мина безшумно.

Пит крепеше Джеси до брега, следван от кубинците, които носеха на носилка Джордино и Гън. Настигна ги и Кинтана и изоставяйки всякаква предпазливост, освети с тънкото си като писалка джобно фенерче лицето на Пит.

— Трябва да си превържеш ухото.

— Ще оцелея, докато стигнем до ПССП.

— Наложи се да оставя двама от хората си заровени на място, където никой да не може да ги открие. И въпреки това сме повече хора, отколкото дойдохме. Някои от нас ще трябва да качи на дашера си по един човек. Дърк, ти вземи госпожа Лебарон. Господин Гън може да пътува с мен. Сержант Лопес да…

— Сержантът ще бъде сам — прекъсна го Пит.

— Сам?

— И ние оставихме човек — допълни Пит.

Кинтана бързо обходи с лъча на фенерчето останалите.

— Реймънд Лебарон ли?

— Той няма да тръгне с нас.

Кинтана сви леко рамене, сведе глава към Джеси и каза само:

— Съжалявам. — После се обърна и започна да събира хората си за обратното пътуване към подводницата със специално предназначение.

Пит притисна Джеси към себе си и тихо заговори:

— Той те помоли да се грижиш за първата му жена, Хилда, която е все още жива.

Пит не видя изненадата по лицето й, но усети как тялото й се напрегна.

— Откъде знаеш? — попита тя недоумяваща.

— Преди няколко дни отидох при нея и си поприказвахме.

Джеси като че ли прие отговора му, без да попита как се е озовал в старческия дом.

— Реймънд и аз минахме през брачна церемония и играехме ролите на съпрузи, но той не изостави Хилда, нито се разведе с нея.

— Пример за мъж, който обича две жени едновременно.

— По различен и своеобразен начин. Тигър в бизнеса, но агънце вкъщи, Реймънд се почувства безпомощен, когато влошаващото се здраве на Хилда започна да засяга ума и тялото й. Той използва връзките си, за да я пише за умряла и я настани в старчески дом под предишното й брачно име.

— И тогава дойде твоят ред да излезеш на сцената. — Пит не искаше да прояви студенина, но и не съжали за думите си.

— Аз вече бях станала част от живота му — продължи тя, без обида в гласа. — Бях един от главните редактори на списанието „Проспъртиър“. С Реймънд отдавна бяхме в интимни отношения. Чувствахме се добре заедно. Отначало предложението му за брак беше на делова основа, просто едно удобство, но скоро прерасна в нещо повече, много повече. Ще повярваш ли?

— Не ме бива много в раздаването на присъди — отвърна спокойно той.

Кинтана се приближи и докосна Пит по рамото.

— Ние потегляме. Аз ще взема радиопредавателя и ще водя колоната. — Наведе се към Джеси и гласът му омекна. — Още един час, и ще бъдете в безопасност. Мислите ли, че ще издържите?

— Няма страшно, благодаря ви за загрижеността.

Дашерите бяха изтеглени по брега на вода. Под командата на Кинтана всички се качиха и отплаваха навътре по черната водна повърхност. Този път Пит завършваше колоната, а Кинтана, с наушни слушалки на главата, ги водеше към подводницата, следвайки координатите, които му предаваше полковник Клайст.

Скоро островът на смъртта остана зад гърба им. Огромният военен обект се беше превърнал в дебели отломъци бетон, хлътнали навътре. Дългата редица от електронна апаратура и мебелировката тлееха като гаснеща сърцевина на вулкан, дълбоко под избелелия от слънцето коралов пясък. Огромната антена беше пръсната на хиляди усукани парчета и едва ли би могла да бъде възстановена. След няколко часа стотиците руски войници, водени от агентите на ГРУ, щяха да плъзнат сред руините, за да ровят и пресяват пясъка в търсене на доказателства, уличаващи виновниците за разрухата. Но единствените следи, на които щяха да се натъкнат, щяха да ги заведат право към лукавото съзнание на Фидел Кастро, а не към ЦРУ.

Пит бе приковал поглед в засенчената синя лампа на дашера пред него. Този път те плаваха срещу течението и малкият морски съд забиваше нос в браздите между вълните и подскачаше върху гребените като влакче в увеселителен парк. Теглото на Джеси забавяше скоростта и Пит държеше педала за газта натиснат докрай, за да не се преобърнат.

Бяха изминали около километър и половина, когато Пит усети, че ръцете на Джеси около кръста му се отпуснаха.

— Добре ли си? — попита я той.

В отговор почувства в гърба си студеното дуло на пистолет. Той бавно наведе глава и погледна под мишница. Видя черните очертания на автоматичен пистолет — „Макаров“, деветмилиметров — притиснат в гръдния му кош отзад, а ръката, която го държеше, не трепваше.

— Ако не е много нахално от моя страна — заговори той с искрена изненада, — мога ли да попитам какво си намислила?

— Промяна в плана — отвърна тя с нисък, напрегнат глас. — Работата ни е наполовина свършена.

* * *

Клайст крачеше напред-назад по палубата на подводния съд със специално предназначение и изчакваше ударния отряд на Кинтана да бъде качен на борда. Всеки освободен дашер бързо бе вкарван през голям люк и по рампата биваше прибиран в товарния отсек. Кинтана обиколи подводницата, за да провери дали не е останал някой във водата и чак тогава се качи на долната палуба.

— Как мина? — попита го нетърпеливо Клайст.

— Както казват на Бродуей, с грандиозен успех. Разрушението беше до основи. Можеш да съобщиш в Лангли, че предаването на ГРУ е прекъснато.

— Чудесно — отвърна Клайст. — Очаква те тлъсто възнаграждение и дълга отпуска. Жест от страна на Мартин Броган.

— Пит заслужава по-големия дял от наградата. Закара ни право в бърлогата, преди руснаците да осъзнаят какво става. Освен това успя да включи радиото и предупреди космическата совалка.

— За нещастие не е предвиден духов оркестър за почасова помощ — каза неопределено Клайст, после попита: — Какво стана с генерал Великов?

— Предполага се, че е мъртъв и заровен под отломъците.

— Има ли жертви?

— Аз загубих двама души. — Той замълча за миг и добави: — Загубихме също и Реймънд Лебарон.

— Президентът няма да се зарадва на тази новина.

— Беше по-скоро нещастен случай. Направи много смел, но безразсъден опит да спаси живота на Пит и беше прострелян смъртоносно.

— Значи кучият му син ще мине за герой. — Клайст отиде до края на палубата и се втренчи в мрака. — А Пит как е?

— Леко е ранен, нищо сериозно.

— А госпожа Лебарон?

— След няколко дни почивка и малко козметика, за да скрие синините й, ще изглежда като нов човек.

Клайст изведнъж се обърна рязко и попита:

— Кога ги видя за последен път?

— Когато напускахме брега. Пит я качи на дашера си. Движех се бавно, за да не изостанат.

Кинтана не можеше да види, но очите на Клайст се изпълниха със страх, страх от внезапното проумяване, че нещо не е наред.

— Но Пит и госпожа Лебарон не са на борда.

— Не е възможно — отвърна притеснен Кинтана. — Аз се качих последен.

— Не, не ги видях да пристигат, значи са все още някъде в морето. И понеже Пит няма радиоприемник, не можем да ги насочваме.

Кинтана притисна ръка в челото си.

— Вината е моя. Аз отговарям за всички.

— Може и да е твоя, може и да не е. Ако нещо нередно се е случило, ако нещо е станало с дашера му, Пит щеше да извика и ти положително щеше да го чуеш.

— Да опитаме да ги открием чрез радара — предложи обнадежден Кинтана.

Клайст сви ръце в юмруци и ги удари един в друг.

— Трябва да побързаме. Ще бъде самоубийство да се задържаме дълго тук.

Двамата с Кинтана забързаха надолу по рампата към командния пункт. Операторът на радиолокатора седеше пред празен екран. Вдигна поглед към влизащите офицери и видя напрегнатите им лица.

— Вдигни антената — нареди му Клайст.

— Но всеки радиолокатор на кубинския бряг ще ни засече — възрази той.

— Вдигни я! — повтори рязко Клайст.

Една секция от горната палуба се раздели и на върха на една мачта се разгъна и издигна насочена антена, висока почти петнайсет метра. Долу шест чифта очи наблюдаваха как екранът мигна и светна.

— Какво търсим? — попита операторът.

— Двама от хората ни липсват — поясни Кинтана.

— Това са прекалено малки цели, за да бъдат изобразени на екрана.

— А ако извършим компютърно увеличение?

— Мога да опитам.

— Действай тогава.

След половин минута операторът поклати глава.

— В радиус от три километра няма нищо.

— Увеличи обсега до десет километра.

— Пак нищо.

— Петнайсет.

Операторът отмести поглед от екрана на локатора и насочи цялото си внимание в увеличеното компютърно изображение.

— А, ето. Виждам един мъничък обект. На четиринайсет километра югозападно, пеленг два-два-два градуса.

— Сигурно са се загубили — смънка Клайст.

— Само ако са слепци или пълни глупаци — поклати глава операторът. — Небето е ясно като кристал. И начинаещ бойскаут ще види къде е Северната звезда.

Кинтана и Клайст се изправиха и се загледаха, онемели от почуда. Никой от тях не беше способен да проумее напълно дали това, което чуха, е истина. Клайст пръв зададе неизбежния въпрос:

— Но защо? Защо умишлено са поели към Куба?