Клайв Къслър
Циклопи (77)

76.

Хаосът бавно стихна и съвзелото се от шока население на Хавана започна спасителните работи. Бяха пуснати в действие спешните процедури след ураганно опустошение. Армейски и военни части, заедно с медицински работници, проникваха между развалините и изваждаха затрупаните хора, като ранените качваха в линейките, а мъртвите — в камиони.

Манастирът „Санта Клара“, построен през 1643 година, беше превърнат във временна болница и бързо се изпълни. Отделенията и коридорите на Университетската болница също бяха претъпкани. За морга послужи елегантният стар президентски дворец, превърнат впоследствие в музей на революционното движение.

Ранени хора с кървящи рани вървяха по улиците, гледаха с празни погледи или търсеха отчаяно любимите си близки. Часовникът на едно от зданията на Площада на катедралата в старата част на Хавана беше спрял на 6:21. Някои жители, които бяха побягнали от домовете си по време на разрушенията, започваха да се прибират. Други, останали без подслон, сновяха из улиците с малки вързопи, съдържащи част от спасено имущество.

От стотици километри към града прииждаха противопожарни коли и напразно се опитваха да угасят разрастващите се из цялото пристанище пламъци. Експлодира резервоар с хлорна газ и добави отровните си изпарения към опустошенията на огъня. На два пъти стотиците огнеборци трябваше да потърсят прикритие, когато промяната на вятъра запрати силната гореща вълна в лицата им. Дори по време на организирането на спасителните операции, Фидел Кастро предприе чистка сред нелоялните правителствени служители и военни офицери. Лично Раул ръководеше арестуването на заподозрените лица, но повечето бяха напуснали града, предупредени за операцията „Ром с кола“ от Великов и КГБ. Един по един те бяха заловени и не скриваха изумлението си, че братята Кастро са живи. Всички бяха закарани под засилена охрана в таен затвор, намиращ се навътре в планинската местност, където никой нямаше да ги види повече.

В два часа следобед първият тежкотоварен самолет на американските военновъздушни сили кацна на международното летище на Хавана. Малко по-късно той бе последван от непрекъснат поток от самолети. Фидел Кастро лично посрещаше лекарите и медицинските сестри доброволци, като преди това се бе погрижил кубинските комитети за подпомагане при бедствия да са налице, за да получат помощите и да съдействат на пристигналите американци.

В късния следобед от задимения хоризонт се зададоха кораби на бреговата охрана и на противопожарната служба от пристанището на Маями. Булдозери, тежки съоръжения и специалисти по нефтени пожари от Тексас нахлуха между горящите развалини на пристанището и без да губят време, започнаха да щурмуват пламъците.

Независимо от дотогавашните си политически различия, Съединените щати и Куба се обединиха покрай случая и американци и кубинци дружно полагаха усилия по спешните медицински и възстановителни работи.

Късно следобед от реактивния самолет на НЮМА слязоха адмирал Сандекър и Ал Джордино. Двамата веднага се качиха на един товарен камион, натоварен със спално бельо и военни походни легла, и бяха закарани до един автомобилен гараж, откъдето Джордино взе един изоставен фиат.

Докато наближаваха гигантския облак дим и бушуващото огнено море, изкуственият залез от пламъците багреше лицата им в червено през предното стъкло.

След като близо половин час лъкатушеха из града, упътвани от полицаи, за да избегнат излишните заобикаляния и затрупаните от разрушението улици, най-накрая стигнаха до швейцарското посолство.

— Спукана ни е работата — измърмори Сандекър, като видя руините на сградите и отломките, разхвърляни по широкия булевард „Малекон“.

Джордино тъжно кимна с глава.

— Може би никога няма да го намерим.

— И все пак сме му задължени и трябва да опитаме.

— Да — въздъхна тежко Джордино, — и то много сме задължени на Дърк.

Те свърнаха към порутената сграда и влязоха през портала, където им бе обяснено как да стигнат до свързочния пункт на Секцията със специални интереси.

Пунктът беше препълнен с нови кореспонденти, които чакаха реда си, за да предадат съобщенията си за бедствието. Сандекър си проби път навътре и зърна един едър мъж, който диктуваше на един радист. След като го изчака да свърши, Сандекър го потупа по рамото.

— Вие ли сте Айра Хейгън?

— Да, аз съм. — Дрезгавият му глас съответстваше на бръчките от умора на лицето му.

— Така си и помислих. Президентът ми описа подробно как изглеждате.

Хейгън потупа заобления си корем и се насили да се усмихне.

— Не е трудно да бъда различен сред тълпата. — След това замълча и изгледа особено Сандекър. — Споменахте президента…

— Срещнах се с него преди четири часа в Белия дом. Казвам се Джеймс Сандекър, а това е Ал Джордино. Ние сме от НЮМА.

— О, да, адмирале, знам ви по име. С какво мога да ви услужа?

— Ние сме приятели на Дърк Пит и Джеси Лебарон.

Хейгън затвори за миг очи, после погледна Сандекър.

— Госпожа Лебарон е голяма жена! Като се изключат няколко порязвания и натъртвания, тя се отърва от експлозията невредима. В момента помага в спешната болница за деца, настанена в старата катедрала. Но ако търсите Пит, със съжаление трябва да ви кажа, че си губите времето. Той беше на щурвала на „Ейми Бигълоу“, когато корабът избухна.

Джордино веднага почувства пробождане в сърцето.

— Няма ли никаква вероятност да е успял да се спаси?

— От хората, които отблъснаха руснаците на доковете, докато корабите плаваха към морето, оцеляха само двама. От екипажите на борда на корабите и влекача няма никаква следа. Дори и да не са загинали от взривовете, положително са се удавили от приливната вълна.

Джордино сви ръце в юмруци от безсилие. След това се обърна, за да даде воля на сълзите си, без да го видят.

Сандекър заклати скръбно глава.

— Искаме да проверим в болниците.

— Без да ви звучи безсърдечно, адмирале, по-добре търсете в моргите.

— Ще проверим и там.

— Тогава ще помоля швейцарците да ви издадат дипломатически пропуски, за да се придвижвате свободно в града.

— Благодаря ви.

Хейгън изгледа и двамата мъже със съчувствие.

— Ако това може да ви утеши, ще ви кажа, че вашият приятел Пит спаси стотици хиляди хора.

По лицето на Сандекър се изписа израз на гордост.

— Ако познавахте добре Дърк Пит, господин Хейгън, нямаше да очаквате нещо по-малко.