Клайв Къслър
Циклопи (8)

7.

— Мразя корабите — изсумтя Руни. — Не мога нито да плувам, нито да се задържам на повърхността на водата и ми прилошава дори само като погледна през прозорчето на пералнята.

Шериф Сует му подаде чаша с двойно мартини.

— Заповядай, това ще разтовари натрапчивите ти мисли.

Руни погледна с печален поглед водите на залива и погълна половината от питието си.

— Предполагам, няма да излезеш в открито море.

— Не, просто ще направя една обиколка из залива. — Сует се приведе, за да влезе в предната кабина на блестящата си бяла рибарска лодка и включи двигателя. Единичният газотурбинен дизелов двигател с 260 конски сили заработи ритмично. От кърмата забоботиха изгорелите газове и палубата под краката им запулсира. Сует прибра въжетата, оттласна лодката от дока и започна да си проправя път през лабиринта от яхти, за да излезе в Бискейнския залив.

Докато лодката се плъзгаше покрай шамандурите на канала, на Руни му се припи още една чашка.

— Къде държиш стимуланта?

— Долу, в предната кабина. В месинговата водолазна каска има лед.

Руни се появи отново и попита:

— За какво е всичко това, Тайлър? Днес е неделя. Сигурно не ме изкара от къщи посред чудесен футболен мач само за да ми покажеш как изглежда Маями Бийч откъм морето.

— Истината е тази: научих, че снощи си завършил доклада за труповете от дирижабъла.

— По-точно в три часа сутринта.

— Помислих си, че може би ще искаш да ми кажеш нещо.

— За бога, Тайлър, толкова ли е спешно, та не можа да почакаш до утре сутринта?

— Преди около час ми се обади някой си Фед от Вашингтон — отвърна Сует и побутна леко дросела напред. — Каза, че бил от някаква местна разузнавателна агенция, за която никога не съм чувал. Няма да те занимавам с откровения му агресивен тон. Не мога да разбера защо всички в Севера си въобразяват, че могат да изместват южняците? В заключение той поиска да прехвърлим труповете от дирижабъла на федералните власти.

— Кои федерални власти?

— Отказа да ги назове. Взе да ми говори неопределено, когато го попитах.

Руни изведнъж прояви интерес.

— Не намекна ли с нещо защо искат труповете?

— Заяви, че било въпрос на предохранителни мерки.

— Сигурно си му отказал.

— Казах му, че ще си помисля.

Обратът на събитията и мартинито накараха Руни да забрави страха от водата. Започна дори да забелязва отличния външен вид на лодката от фибростъкло. Тя се явяваше второ работно място на шериф Сует, когато от време на време се налагаше да служи като помощна полицейска лодка, но по-често се използваше за развлечение и риболов на областните и щатските служители през почивните им дни.

— Как си я нарекъл? — попита Руни.

— Коя?

— Лодката.

— А, нея ли? „Саутърн комфорт“^[1]. Дълга е десет метра и вдига скорост до петнайсет морски възела. Строена е в Австралия от една фирма на име „Стибъркрафт“.

— Да се върнем на случая с Лебарон — предложи Руни и отпи глътка мартини. — Ще им се дадеш ли?

— Изкушавам се да го направя — усмихна се Сует. — Убийството тепърва ще става водеща новина. Журналистите вече правят цирк от нея. Всички ме притискат в ъгъла — от губернатора надолу. А на всичкото отгоре има вероятност престъплението да не е извършено в района на моите правомощия. Майчице, как се изкушавам да прехвърля отговорността на Вашингтон! Там е работата обаче, че се заинатих да си мисля, че тъкмо ние може и да разнищим тия заплетени конци.

— Добре, какво искаш от мен?

Шерифът извърна глава от кормилото и задържа поглед в него.

— Искам да ми кажеш какво си писал в доклада си.

— Разкритията ми усложниха още повече загадката.

Малка платноходка с четирима тийнейджъри се накани да пресича пътя им и Сует намали ход, за да ги пропусне.

— Кажи ми за тях.

— Да започнем отзад напред, става ли?

— Давай!

— В първия момент се шашнах. Преди всичко, защото такава мисъл изобщо не ми беше минавала през ума. Преди петнайсет години имах подобен случай. Женски труп беше намерен на стол на верандата откъм задния двор. Съпругът твърдеше, че предишната вечер той и жена му си пиели питиета там. Той се прибрал, за да си легне, като мислел, че тя ще го последва. Когато на сутринта се събудил сам в леглото, потърсил я и я заварил там, където я бил оставил вечерта, само че била мъртва. По всичко личеше, че е починала от естествена смърт. Нямаше никакви следи от насилие или от отрова, само голямо количество алкохол в кръвта й. Органите й изглеждаха напълно здрави без никакви показания за предишни заболявания или смущения. За четирийсетгодишна жена тя имаше тяло на двайсет и пет годишно момиче. Случаят страшно ме озадачи. Но постепенно нещата се навързаха. Следсмъртното посиняване — това е промяната на цвета на кожата вследствие на просмукването на кръвта поради земното притегляне — кожата обикновено добива моравосин цвят. Докато нейната беше червеникаворозова, което говореше за смърт, причинена от отравяне с цианид или въглероден окис, или от хипотермия. Открих също и кървене на панкреаса. В процеса на елиминирането първите две предположения отпаднаха. Последният гвоздей, който трябваше да се забие, се оказа занятието на съпруга. Доказателството не беше от най-неоспоримите, но беше достатъчно за съдията да му лепне петдесет години зад решетките.

— С какво се е занимавал съпругът?

— Работел като шофьор на товарна кола към фирма за замразени храни. Изпипан план. Наливал жената с твърд алкохол, докато тя изпаднала в несвяст. Занесъл я в товарната кола, която вечер и през почивните дни домувала в двора им, включил хладилната уредба и изчакал жената да се вкочаняса. След като нещастницата издъхнала, той я върнал обратно на градинския стол и отишъл да си легне.

Сует го изгледа озадачен.

— Но не допускаш, че труповете в дирижабъла са премръзнали до смърт.

— Точно това допускам.

— Да няма някаква грешка?

— По скалата на абсолютната сигурност от едно до десет, моето предсказание е осем.

— Съзнаваш ли как ще прозвучи това?

— Налудничаво, предполагам.

— Трима мъже изчезват над Карибско море при температура над трийсет градуса и премръзват до смърт? — запита риторично Сует. — Подобно твърдение никога няма да издържи, докторе. Особено след като наблизо не е намерена никаква хладилна товарна кола за замразени храни.

— Но ти изобщо нямаш някакво твърдение, което да издържи.

— В какъв смисъл?

— Пристигна докладът на ФБР. В него се набляга на разпознаването, извършено от Джеси Лебарон. Трупът в моргата не е на съпруга й. Другите два трупа също не са на Бък Сийзар и Джоузеф Кавила.

— Божичко, нови двайсет! — изстена Сует. — Кои са тогава?

— В досиетата за отпечатъци на пръсти във ФБР те не фигурират. Най-вероятното е да са чужденци.

— А ти откри ли нещо, което да наведе на техните самоличности?

— Мога да ти дам данни за ръста и теглото им, мога да ти покажа рентгенови снимки на зъбите и предишни счупвания на кости. Черните дробове и на тримата говорят за погълнато огромно количество твърд алкохол. Белите им дробове ги издават като страстни пушачи, а по зъбите и пръстите на ръцете може да се съди, че са пушили цигари без филтър. Обичали са също и да си похапват. Последната им храна се е състояла от черен хляб, цвекло и различни плодове. Двама от тях са подкарали трийсетте си години, третият е бил над четирийсет, ако не и повече. Физическото им състояние е било над средното ниво. Не мога да ти кажа почти нищо повече, което да установи самоличността им.

— Това е началото.

— Но то продължава да нарежда Лебарон, Сийзар и Кавила сред изчезналите.

Преди Сует да отговори, женски глас даде сигнал на лодката по високоговорителя. Той отговори и настрои радиото на честотата, на която му бе казано.

— Извинявай за прекъсването — обърна се той към Руни, — но ме търсят спешно по телефона, свързан с брега.

Руни кимна, влезе в предната кабина и си наля още една чаша мартини. В тялото му се разнесе приятна топлина. След малко тя щеше да обхване и главата му. Когато се върна в кормилната рубка, Сует тъкмо окачваше слушалката, лицето му беше зачервено от ярост.

— Мръсни гадове! — изсъска той.

— Какво е станало? — попита Руни.

— Присвоили са си ги! — и удари юмрук в кормилото. — Проклетите федерални ченгета са влезли в моргата и са си присвоили труповете от дирижабъла.

— Но трябвало е да спазят законния ред — възмути се Руни.

— Дошли шестима мъже в цивилни облекла и двама федерални маршали, показали необходимите документи, натъпкали труповете в метални сандъци, пълни с лед, и отлетели с хеликоптер на Военновъздушните сили.

— Кога е станало?

— Само преди десет минути. Хари Виктор, главният следовател на случая, се оплака също, че те претършували бюрото му в отдел „Убийства“, докато бил в тоалетната, и задигнали папките му.

— А моя доклад за аутопсията?

— И него го свили.

Вермутът бе повдигнал настроението на Руни и той рече:

— О, я погледни нещата от друг ъгъл. Ами те избавиха теб и полицейското управление от затруднението.

Гневът на Сует започна да стихва.

— Не отричам, че ми направиха услуга, но се вбесих от начина, по който действат.

— Остана една малка утеха — смънка Руни; чувстваше, че краката му вече не го държат. — Чичо Сам не взе всичко.

— Като какво например?

— Нещо, което не е вписано в доклада ми. Един лабораторен резултат, доста противоречив, за да бъде изложен писмено и прекалено безумен, за да се споменава за него извън домовете за душевноболни.

— За какво говориш? — настоя да узнае Сует.

— За причината на смъртта.

— Нали каза, че е хипотермия?

— Така е, но пропуснах най-важното. Видиш ли, не отбелязах времето на настъпването на смъртта. — Руни започваше да слива думите.

— Ами то е в рамките на няколко дни.

— О, не. Горките хора са били замразени много по-отдавна.

— Колко отдавна?

— Ами някъде между една и две години назад.

Шериф Сует загледа Руди напълно изумен. Но съдебният лекар му се хилеше насреща като хиена. И както се хилеше, подгъна колене и се прекатури зад борда.