Клайв Къслър
Циклопи (49)

48.

След като стигна до входа на „подлунната“ база на колонията Джърси, Стайнмец спокойно паркира лунохода и бавно се промъкна в съоръжението. Не бързаше, защото почти осезателно чувстваше как погледът на Левченко следи всяко негово движение. Но щом се изгуби от полезрението на руснаците, той спря досами шлюзовата камера и бързо се провря през един малък страничен тунел, който плавно прорязваше нагоре вътрешната страна на кратерния склон. Всяка негова стъпка вдигаше облак прах, който изпълваше тесния проход и той трябваше постоянно да избърсва защитната си козирка, за да може да вижда.

След петдесет крачки Стайнмец приклекна и запълзя през един отвор с излаз към малък шелф, който бе замаскиран с голямо парче сив плат и напълно се сливаше с повърхността наоколо. Там друга фигура със скафандър лежеше по корем и гледаше през телескопичния мерник на пушката си.

Уили Шей, геофизикът на колонията, усети присъствието на Стайнмец едва когато последният застана до него.

— Не мисля, че им направи голямо впечатление — каза той с лек бостънски акцент. — Славяните са на път да атакуват базата.

Отвисоко разположената си позиция Стайнмец ясно виждаше как майор Левченко и хората му напредват през долината. Движеха се като ловци, дебнещи плячката си, и не си правеха труда да използват за прикритие склоновете на кратера. Рохкавата почва от шисти щеше да забави придвижването им. Вместо това те ту подскачаха на зигзаг по равната повърхност, ту залягаха по очи през един-два метра, използвайки за прикритие всеки по-голям скален блок или пукнатина на терена. Един добър стрелец едва ли би сметнал тези непрекъснато местещи се насам-натам и изплъзващи се фигури за лесни мишени.

— Изстреляй един патрон на три метра пред водача им — нареди Стайнмец. — Искам да видя реакцията им.

— Ако засекат честотата ни, ще издадем всяка наша стъпка — възрази Шей.

— Те нямат време да търсят честотата ни. Млъквай и стреляй!

Шей сви рамене под скафандъра си, взря се през нишковия кръст на оптичния уред и натисна спусъка. Изстрелът се чу странно тих, тъй като на луната нямаше въздух, който да пренесе звуковите вълни.

 

 

Облак прах се вдигна пред Левченко и той се просна върху лунната почва. Хората му веднага го последваха и загледаха над мерниците на автоматичните си оръжия в очакване на още изстрели. Но такива не последваха.

— Някой видя ли откъде се стреля? — попита Левченко.

Отговорите бяха отрицателни.

— Те се прицелват, за да измерят обхвата — каза сержант Иван Островски. Кален ветеран от афганистанските боеве, той не можеше да повярва, че на луната ще се води битка. Мъжът посочи с пръст на двеста метра напред и попита: — Според вас какви са онези цветни скали там, майоре?

Едва сега Левченко забеляза няколкото скални блока, пръснати в разпокъсана редица из долината и боядисани с оранжево-жълта боя.

— Съмнявам се, че имат нещо общо с нас — отвърна той. — Може би са поставени тук за някакъв експеримент.

— Струва ми се, че изстрелът дойде от долен ъгъл — обади се Петров.

Левченко извади бинокъла от джоба на бедрото си, нагласи го на статива и внимателно обходи с поглед склона и ръба на кратера. Слънцето беше ослепително бяло, но без въздуха, необходим да разпръсне светлината, астронавт, застанал в сянката на скалната формация, щеше да е почти невидим.

— Нищо не се вижда — рече той накрая.

— Ако ни чакат да се приближим до пукнатината, ще получат малка дажба амуниции.

— След още триста метра ще знаем що за посрещане са ни устроили — смънка под носа си Левченко. — Стигнем ли веднъж до парниците, ще ги използваме за прикритие и изобщо няма да се виждаме от входа на пещерата. — Той се изправи на едно коляно и махна с ръка напред. — Разгърнете се и бъдете нащрек.

Четиримата съветски воини скочиха заедно с него на крака и се втурнаха напред. Тъкмо стигнаха до оранжевите скали, и нов куршум се заби във финия пясък пред тях. Всички тутакси залегнаха по очи — неравна редица от бели фигури, чиито защитни козирки пред лицата им проблясваха от силните слънчеви лъчи.

Само стотина метра ги деляха от парниците, но честите им повръщания изсмукваха енергията им. Бяха издръжливи като всички воюващи мъже в света, но сега, редом с чуждата заобикаляща ги среда, трябваше да се преборват и с космическата болест. Левченко знаеше, че хората му са способни да проявят твърдост, надхвърляща далеч нормалните граници, и разчиташе на тях. Но ако до един час не стигнеха до безопасната вътрешност на колонията, вероятността да се върнат обратно до космическия им кораб, преди да са се изчерпали системите им за поддържане на жизнените функции, беше много малка. Той обяви едноминутна почивка, докато извърши нов оглед на терена пред тях.

Майорът беше особено вещ в надушването на капани. На три пъти на косъм се бе измъквал от засади, поставени от афганистанските въстаници, така че от собствен опит бе научил тънкото изкуство да предугажда опасността.

Предугаждаше я без помощта на очите си. Онова, което те не виждаха, задействаше предупредителен сигнал в главата му. Двата изстрела не бяха случайни. Според него бяха съвсем преднамерени. Дали не се явяваха като нескопосано предупреждение? Не, положително значеха нещо друго, разсъждаваше той. Да са някакъв сигнал?

Шлемът и скафандърът ограничаваха движенията му и това го притесняваше. Той закопня за удобното си бойно облекло, макар да съзнаваше напълно, че то не можеше да предпази тялото му от знойната жега и космическите лъчи. Най-малко за четвърти път му се повдига.

Положението е отвратително, заключи той, изпълвайки се с гняв. Нищо дотук не се вместваше в представите му. Хората му нямаха прикритие. Той не беше получил никакви сведения за оръжията на американците — уведомиха го само, че разполагали с пускова уредба за ракети. А ето че ги атакуваха с по-малко оръжие. Единствената утеха на Левченко беше, че по всяка вероятност колонизаторите са снабдени само с пушка или дори само с пистолет. Защото ако имаха автоматично оръжие, можеха да ги сразят от сто метра. Ами пусковата им ракетна уредба? Защо не я използваха досега? Какво ли чакат?

Най-много го безпокоеше, че не забелязва никакво движение от страна на колонизаторите. Парниковите постройки, съоръжението и малките лабораторни модули, разположени до входа на пещерата, изглеждаха пусти.

— Ако не видите жива мишена, не стреляйте, преди да сме стигнали до някакво прикритие — нареди той. — Тогава ще се прегрупираме и ще нападнем основната база в пещерата.

Левченко изчака всеки един от четиримата мъже да потвърдят, че са чули заповедта и след това им направи знак да продължат напред.

Ефрейтор Михаил Юшчук се намираше на трийсетина метра зад и малко встрани от другаря си вляво. Той се надигна и започна да притичва в приведено положение. Едва направил няколко крачки, и почувства пареща болка в единия си бъбрек. След малко внезапната болка се повтори. Той изви назад ръка и се хвана за кръста, точно под раницата със системата за поддържане на жизнените функции. Зрението му се замъгли, дишането му стана трудно, на пресекулки — херметизираният му скафандър беше започнал да изпуска въздух. Ефрейторът се свлече на колене и загледа тъпо ръката си. Ръкавицата му беше подгизнала от кръв, която мигом се изпаряваше и съсирваше от силната слънчева топлина.

Юшчук се опита да предупреди Левченко, но гласът му се загуби. Той се строполи в сивия прах, очите му смътно различиха една фигура в странен космически скафандър, надвесена над него с нож в ръка. После всичко наоколо стана черно.

 

 

От изгодната си позиция Стайнмец видя с очите си смъртта на Юшчук и издаде поредица бързи команди през предавателя в шлема си.

— Хайде, Досън, твоят човек се намира на три метра вляво и на два и половина метра пред теб. Галахър, същият се пада на шест метра вдясно от теб и се придвижва напред.

Стайнмец видя как двамата колонизатори изникнаха внезапно, като с магическа пръчка, и атакуваха единия от руснаците, който беше изостанал с няколко крачки от другарите си.

— Двама са повалени, остават още трима — измърмори под носа си Стайнмец.

— Аз съм насочил мерника си във водача — обади се Шей, — но ако той не застане поне за миг на едно място, не съм сигурен, че ще попадна право в целта.

— Пусни им един изстрел, само че по-близък този път, за да ги накараш отново да залегнат. После се цели само в него. Защото ако се усети, ще види сметката на нашите момчета, преди да са успели да се приближат до него. Пръсни му задника, ако много си върти главата.

Шей мълчаливо се прицели с оръжието си и изстреля още един куршум, който се заби на по-малко от метър от ботушите на водача.

— Купър, Снайдър! — прогърмя гласът на Стайнмец. — Вашият човек се просна на земята на около шест метра вляво и пред вас. Довършете го! Веднага! — Той млъкна, за да огледа местоположението на следващия руснак. — Същото се отнася и за Ръсел и Пери, на девет метра точно пред вас. Давайте!

Третият член на съветската бойна група така и не разбра какво го улучи. Умря веднага, докато се притискаше плътно в лунната почва в опит да се прикрие. Осмина от колонизаторите сега затягаха обръча откъм гърба на руснаците, чието внимание беше съсредоточено напред, към колонията.

Изведнъж Стайнмец замръзна на място. Мъжът зад водача отскочи встрани в мига, в който Ръсел и Пери се нахвърлиха върху него като нападатели, опитващи се да отнемат топката от защитника.

 

 

Лейтенант Петров тъкмо се изправяше на крака за последна стремителна атака на парниците, когато забеляза приближаващите се сенки. Той инстинктивно се завъртя и се изплъзна от Ръсел и Пери миг преди те да го повалят. Като истински професионалист той трябваше най-хладнокръвно да стреля и да ги покоси. Но изненадата го забави за части от секундата. Американците сякаш изникнаха като призрачни демони от лунната повърхност. Все пак успя да изстреля един куршум, който улучи един от нападателите му в ръката малко над лакътя. После видя да проблясва нож.

Погледът на Левченко бе устремен напред, към колонията. Той нямаше никаква представа за клането, което ставаше зад него, докато не чу предупреждението на Петров. Мигом се обърна на пети и слисан се закова на място.

Четиримата му мъже лежаха проснати в безжизнени пози върху лунната чакълеста почва. Осем американски колонизатори бяха изникнали незнайно откъде и бързо го обкръжаваха. Внезапна омраза забушува в него и той вдигна оръжието си в положение за стрелба.

Един куршум се заби в бедрото му и той се наклони настрани. Стегнат от внезапната болка, той изстреля наведнъж двайсет куршума. Повечето надупчиха лунната пустиня, но други два попаднаха право в целта. Един от колонизаторите падна по гръб, а другият се свлече на колене, стискайки с ръка рамото си.

В следващия миг друг куршум бръсна врата на майора. Пръстът му натисна спусъка, докато пълнителят се изпразни, но куршумите летяха напосоки.

Левченко изруга и се строполи в прахта.

— Проклети американци! — изкрещя той в шлема си. За него те бяха демони, които не спазваха никакви правила на играта. Лежеше по гръб, вторачен във фигурите без лица, изправени до него.

В следващия момент фигурите се разделиха, за да направят път на колонизатора, който се приближи и коленичи до Левченко.

— Стайнмец, чуваш ли ме? — попита с немощен глас майорът.

— Да, аз съм на вашата честота — отвърна американецът, — чувам ви.

— Какво беше това ваше тайно оръжие?… Откъде тъй изневиделица се появиха хората ви?

Стайнмец разбра, че разговаря с човек, който след секунди ще е мъртъв.

— Най-обикновена лопата — отвърна той. — Тъй като всички ние трябва да носим херметизирани скафандри със самостоятелни системи за поддържане на жизнените функции, не беше никак трудно да заровя хората си в меката почва.

— И сте отбелязали местата им с оранжеви камъни?

— Да. А от едно равно място в склона на кратера ги направлявах кога и къде да ви нападнат в гръб.

— Не искам да бъда погребан тук — промълви Левченко. — Кажете на съотечествениците ми… кажете им да ме върнат у дома някой ден.

Едва ли имаше някакъв шанс, но Стайнмец рече:

— Вие всички ще се приберете у дома. Обещавам ви.

* * *

В Русия Есенин с мрачно лице се обърна към президента Антонов.

— Чухте ли? — процеди той през стиснати устни. — Те са мъртви.

— Те са мъртви — повтори механично Антонов. — Имах чувството, че последните думи на Левченко прозвучаха от другия край на стаята.

— Съобщенията му се предаваха от двама космонавти на борда на лунния кораб за кацане директно в нашия център за космическа връзка — поясни Корнилов.

Антонов се отдалечи от прозореца, който гледаше към командната зала, и се отпусна тежко на един стол. За едър човек като него той изглеждаше смален и изпит. Погледна ръцете си и тъжно поклати глава.

— Недомислена работа — рече той тихо. — Погубихме живота на майор Левченко и хората му, без да постигнем нищо.

— Не разполагахме с достатъчно време, за да обмислим мисията както трябва — рече неуверено Есенин.

— При тези обстоятелства направихме всичко възможно — подкрепи го Корнилов. — Все още е наша славата за първите съветски космонавти, стъпили на луната.

— Блясъкът й вече помръкна. — Гласът на Антонов беше изпълнен с пораженчески тон. — Невероятното американско постижение ще засенчи всяка пропагандна стойност на нашето.

— Може би все още можем да им попречим — подметна мрачно Есенин.

Корнилов погледна генерала.

— Как? Като изпратим по-подготвена бойна сила ли?

— Точно така.

— А не е ли по-добре да ги изчакаме да се върнат?

Антонов погледна с любопитство Корнилов.

— Какво имаш предвид?

— Говорих с Владимир Полевой. Той ми каза, че подслушвателният център на ГРУ в Куба е засякъл и разшифровал разговори и видеопредавания от американската лунна колония с обект, разположен някъде извън Вашингтон. Ще изпрати копия от записите по куриер. В един от разговорите се споменавало за заплануваното вече завръщане на колонизаторите на земята.

— Нима се връщат? — попита Антонов.

— Да — отвърна Корнилов. — Според Полевой след четирийсет и шест часа те възнамерявали да се скачат с американската космическа станция, а после да се приземят на космодрума „Кенеди“ в Кейп Канаверал със совалката „Гетисбърг“.

Лицето на Антонов просветна.

— В такъв случай наистина все още има шанс да им попречим, нали?

Есенин кимна.

— Можем да ги унищожим в далечния космос, преди да са се качили на космическата станция. Те няма да посмеят да ни върнат със същото. Ще ги възпрат престъпленията, които извършиха срещу нас.

— Най-добре да запазим отмъщението си като средство за упражняване на влияние — отбеляза многозначително Корнилов.

— В какъв смисъл влияние?

Корнилов се усмихна загадъчно.

— Както казват американците, „топката е в нашето поле“. Сега те са в отбранително положение. Белият дом и Държавният департамент вероятно вече пишат отговор на очаквания протест от наша страна. Предлагам да заобиколим установения ред и да си мълчим. Да не играем ролята на засегната нация. Вместо това да упражним влиянието си и да се възползваме от случая.

— От кой случай?

— Да заграбим огромното количество данни, които ще вземат със себе си завръщащите се лунни колонизатори.

— По какъв начин? — попита Есенин.

Усмивката по лицето на Корнилов изчезна и се замени с напълно сериозен израз.

— Като принудим „Гетисбърг“ да се разбие на територията на Куба.