Клайв Къслър
Циклопи (45)

44.

— Наистина ли очаквате да се справите успешно? — попита Пит.

Полковник Рамон Клайст, офицер от запаса към морската пехота на САЩ, се поклати на пети и се почеса по гърба с късия си бастун.

— Доколкото можах да преценя обстоятелствата, да, вярвам, че мисията ще бъде изпълнена успешно.

— Съмнявам се, че толкова сложна задача може да протече напълно безпрепятствено — отбеляза Пит. — Според мен разрушаването на обекта и антената, плюс убийството на Великов и персонала му е твърде голяма лъжица за устата ви.

— Вашите показания като очевидец и нашите тайно направени въздушни снимки потвърждават, че са нужни само леки отбранителни мерки.

— От колко души се състои отрядът ви? — попита Пит.

— С вас, от трийсет и един.

— Ще разбутате гнездо на стършели. Руснаците положително ще открият кой се рови в тайната им база.

— Това сме го предвидили — отвърна безгрижно Клайст.

Полковникът стоеше изправен като бастун, гръдният му кош заплашваше да се пръсне под ризата на цветя. Пит предположи, че мъжът е някъде към шейсетте си години. Имаше леко тъмна кожа, беше роден в Аржентина, единствено дете на бивш офицер от Ес Ес, избягал тук след войната, и на дъщерята на либерийски дипломат. Бил изпратен да учи в частно училище в Ню Йорк, но скоро след това прекъснал и решил да прави кариера в морската пехота.

— Мисля, че има негласно споразумение между ЦРУ и КГБ: „Ние няма да пипаме вашите агенти, ако и вие не пипате нашите“.

Полковникът хвърли невинен поглед към Пит.

— Какво ви кара да мислите, че ние ще вършим мръсната работа?

Пит не отговори, гледаше Клайст и го чакаше да продължи.

— Мисията ще бъде изпълнена от кубинските специални войски по охраната — поясни Клайст. — Те са нещо като нашите „тюлени“. И ако трябва да съм честен, това са добре обучени изгнаници, облечени в истинско кубинско бойно облекло. Дори бельото и чорапите им ще бъдат стандартно кубинско военно производство. Оръжията, ръчните часовници и останалата екипировка ще бъдат съветско производство. И за да поддържаме впечатлението докрай, приземяването ще стане откъм кубинската страна на острова.

— Всичко е много точно изпипано.

— Стараем се да си вършим отлично работата.

— Вие ли ще ръководите мисията?

Клайст се усмихна.

— Не, вече съм стар, за да скачам от вълните на брега. Ударният отряд ще бъде воден от майор Анджело Кинтана. Ще се запознаете с него в лагера ни на Сан Салвадор. Аз ще бъда на ПССП.

— На какво?

— Подводен съд със специално предназначение — поясни Клайст. — Това е вид подводница, построена специално за мисии от този род. Малко хора знаят за съществуването й. Ще се уверите, че е направена много хитро.

— Но аз не съм, както се изразявате, „обучен за битки“.

— Вашата задача е просто да заведете отряда до военното съоръжение и да му покажете вентилационната шахта на гаража. После се връщате на брега и стоите под прикритие до приключването на мисията.

— Имате ли график на нападението?

Клайст болезнено изкриви лице.

— Предпочитаме определението „тайна операция“, а не „нападение“.

— Извинете, никога не съм чел наръчника ви по семантика.

— В отговор на въпроса ви, приземяването е определено за два часа сутринта след четири дни, броени от днес.

— След четири дни може да се окаже много късно за спасяването на приятелите ми.

Клайст се показа истински загрижен.

— Работим по сбита програма и сме свели практическото обучение до минимум. Трябва ни време, за да предвидим всяка подробност, всяка особеност. Планът трябва да бъде непробиваем, както са го разработили компютърните ни тактически програми.

— Ами ако се стигне до човешка грешка в плана ви?

И последната отсянка на приятелско благоразположение по лицето на Клайст се стопи и се смени с леден, суров израз.

— Ако се стигне до човешка грешка, то тя ще се дължи на вас, господин Пит. Като се изключи безупречно замисленото нападение, успехът или провалът на мисията ще се стовари с цялата си тежест на вашите рамене.

 

 

Хората от ЦРУ проявяваха особено старание в работата си. Водеха Пит от кабинет в кабинет, подлагаха го на интервю след интервю, като спазваха времетраенето с точност до секундата. Изпълнението на плана за неутрализиране на Кайо Санта Мария напредваше с бързината на пожар в прерия. Разпитът на Пит от полковник Клайст продължи близо три часа, след което го пое Мартин Броган. Пит стигна до заключението, че съществуват хиляди резервни планове за завладяване на всеки един остров в Карибско море и на всеки един народ от Централна и Южна Америка. Компютризираните военни игри предоставяха серия от възможности. Всички специалисти по тайните операции трябваше да подберат програма, която да се доближава най-много до характера на обекта, а после и да се усъвършенства.

Пит бе подложен на пълен физически преглед и чак след това му бе разрешено да обядва. Лекарят заключи, че е годен, натъпка го с високо ефикасни витамини и му заръча да си ляга рано, преди сънливото му съзнание да се е размекнало.

Повериха го на грижите на бавачка — стройна жена, с високи скули и сплетена коса. Тя неизменно го съпровождаше до съответната стая в съответния час. Представи му се с името Алис — без презиме, без длъжност. Беше облечена с лек светлокафяв костюм и дантелена блуза. Пит я намери за доста хубава и се улови, че се пита как ли би изглеждала излегната върху сатенени чаршафи.

— Господин Броган е уредил да се храните в служебната трапезария — уведоми го тя с маниера на истинска екскурзоводка. — Ще вземем асансьора.

Пит изведнъж си спомни нещо.

— Трябва да се обадя по телефона.

— Съжалявам, но не е възможно.

— Мога ли да попитам защо?

— Забравихте ли, че сте считан за мъртъв? — попита Алис със сериозен тон. — Едно обаждане на приятел или любима жена ще провали цялата операция.

— Да бе, „Една изтървана дума може и кораб да потопи“ — отвърна ехидно Пит. — Слушайте, трябва ми информация от един съвършено непознат човек. Няма да му казвам истинското си име.

— Съжалявам, не е възможно.

Пит я оприличи на издраскана грамофонна плоча.

— Заведете ме до телефон, иначе ще направя нещо непростимо.

Жената го погледна въпросително.

— Като какво например?

— Ще си ида вкъщи.

— Тук господин Броган дава заповедите. Не може да напускате сградата, преди да е станало време да тръгнете за лагера ни в Сан Салвадор.

Пит тръгна след нея по коридора. В един момент изведнъж се обърна и влезе в стая, на чиято врата не пишеше нищо. Мина спокойно покрай стъписаната секретарка и продължи към вътрешния кабинет. Дребен мъж с ниско подстригана бяла коса и увиснала от единия край на устата му цигара нанасяше странни маркировки върху една диаграма. Той вдигна глава и го загледа с вид на приятно изненадан човек.

Пит пусна най-очарователната си усмивка и рече:

— Моля да ме извините, може ли да използвам телефона ви?

— Ако работите тук, значи знаете, че използването на чужд телефон противоречи на разпоредбите на Управлението.

— Е, в такъв случай разпоредбите не се отнасят за мен — отвърна Пит, — защото не работя тук.

— Все едно, няма да ви дадат външна линия.

— Ще видим.

Пит вдигна слушалката и помоли телефонистката да го свърже с кабинета на Мартин Броган. След секунди се обади личната секретарка на Броган.

— На телефона е Дърк Пит. Ако обичате, уведомете господин Броган, че ако до една минута не ми разреши да използвам телефона, ще направя грандиозна сцена.

— Кой се обажда?

— Вече ви казах.

Пит се заинати. Отказвайки решително да приеме „не може“ за отговор, в продължение на двайсет минути той руга, крещя и направо се държа отвратително, докато накрая Броган се съгласи да му дадат външна линия, но само при условие, че Алис стои до него и подслушва разговора.

Алис го въведе в малък частен кабинет и му посочи телефонния апарат.

— Тук сме с вътрешна централа. Кажете номера на телефонистката и тя ще ви свърже.

Когато Пит чу гласа на телефонистката, първо я попита:

— Извинете, как се казвате?

— Джени Мърфи — отвърна секси глас.

— Джени, да започнем с информация от Балтимор. Нужен ми е телефонния номер на фирмата за морски изделия „Уихокън“.

— Само секунда и ще ви го набера.

Джени взе номера от „Справки“ в Балтимор и свърза Пит.

След като изложи проблема си последователно на четирима души, най-накрая Пит бе свързан с изпълнителния директор на управителния съвет — длъжност, заемана обикновено от ръководители на някогашни дружества, които са се оттеглили от корпоративна дейност.

— На телефона е Боб Конд. С какво мога да ви услужа?

Пит погледна към Алис и й намигна.

— Господин Конд, обажда се Джак Фармър. Работя в един федерален археологически институт. В потънал кораб открих стар водолазен шлем, за който, надявам се, ще можете да ми дадете сведения.

— Ще направя всичко възможно. Дядо ми е започнал тази дейност преди осемдесет години. Пазим доста добре подреден архив. Имате ли серийния му номер?

— Да, изписан е на табелката с основните данни. — Пит затвори очи и извика в съзнанието си представата за шлема на главата на трупа в „Циклопи“. — „Уихокън Продъктс“, Марк V, сериен номер 58-67-С.

— Военноморски стандартен водолазен шлем — каза без колебания Конд. — Произвеждат се от 1916 година. Изработени са от мед с бронзови съединения. Има четири уплътнени стъклени отвора за наблюдение.

— И сте ги продавали на Военноморските сили, така ли?

— Повечето от поръчките ни са били от Военноморските сили. Всъщност и досега е така. Марк V, Мод 1 все още се използва много за определен вид водолазни работи с подаване на въздух от повърхността. Само че шлемът, за който питате, е бил продаден на търговец.

— Простете за въпроса, но как го разбрахте?

— По серийния номер. Числото петдесет и осем означава годината на производство, шейсет и седем е поредната бройка, а „С“ означава търговска продажба. С други думи, това е шейсет и седмият поред шлем, излязъл от фабриката ни през 1958 година и продаден на търговско дружество за морски спасителни операции.

— Дали ще можете да проверите кой точно го е купил?

— Това ще ми отнеме около половин час. Още не сме си направили труда да запишем всички стари архиви на компютърни дискети. Така че нека да ви се обадя след малко.

Алис поклати глава.

— Правителството може да си позволи дълги телефонни разговори, господин Конд, така че е по-добре да ви изчакам на телефона.

— Както желаете.

Конд правилно бе преценил времето. Върна се на телефона точно след трийсет и една минути.

— Господин Фармър, един от счетоводителите ни намери това, което ви интересува.

— Слушам ви.

— Шлемът, заедно с водолазния костюм и маркуча за сгъстен въздух са били продадени на частно лице. По една случайност познавам човека. Казва се Ханс Кронбърг. Гмуркач от старата водолазна школа. Хващал е аероемболия по-често от всеки друг водолаз, когото познавам. Ханс получи тежки увреждания, но въпреки това не се отказа от гмуркането.

— Знаете ли какво е станало с него?

— Доколкото си спомням, купи тази екипировка, за да извършва спасителни работи някъде близо до Куба. Подочух, че в крайна сметка аероемболията го е довършила.

— Спомняте ли си кой го е наел за тази работа?

— О, не, беше толкова отдавна — отвърна Конд. — Знам, че беше станал съдружник на човек, започнал дейността си само с няколко банкноти. Водолазният екип на Ханс беше стар и износен. Костюмът му имаше поне петдесет кръпки. Работеше ден за ден и изкарваше толкова, колкото да живее сносно. Но след време дойде направо тук и купи чисто нов пълен водолазен костюм, като плати в брой.

— Много ви благодаря за помощта — рече Пит.

— Няма защо. Радвам се, че се обадихте. Ако нещо ви интересува, на ваше разположение съм. Мога ли да ви попитам къде точно намерихте шлема?

— В една отдавна потънала стоманена развалина близо до Бахамските острови.

Конд разбра каква е работата. Замълча за миг, после рече:

— Значи горкият Ханс така и не е изплувал на повърхността. Е, предполагам, че е предпочел да свърши по този начин, отколкото в легло.

— Сещате ли се за някой друг, който може би помни Ханс?

— Не. Всички гмуркачи от онова време вече не са между живите. Мога да ви насоча единствено към вдовицата на Ханс. Тя продължава да ми праща коледни картички. Живее в старчески дом.

— Знаете ли как се казва този дом и къде се намира?

— Мисля, че се намира в Лийсбърг, щата Вирджиния. Но нямам спомен за името му. Като стана дума за имена, вдовицата му се казва Хилда.

— Благодаря ви, господин Конд. Направихте ми голяма услуга.

— Ако дойдете някой път в Балтимор, господин Фармър, отбийте се тук. Ще можем по-дълго да си побъбрим за старото време.

— С удоволствие — отвърна Пит. — Дочуване.

Пит затвори телефона и набра отново номера на Джени Мърфи. Помоли я да се обади на всички домове за стари хора в района на Лийсбърг и да пита за Хилда Кронбърг.

— Какво всъщност търсите? — попита го Алис.

Пит се усмихна.

— Търся Елдорадо.

— Много смешно!

— Това им е лошото на хората от ЦРУ — рече Пит, — че изобщо не разбират от шега.