Клайв Къслър
Циклопи (42)

41.

Откакто дирижабълът изчезна, адмирал Сандекър рядко напускаше кабинета си. Беше се затрупал с работа, която скоро загуби всякакво значение. Родителите му, макар и вече доста възрастни, бяха все още живи, живи бяха и брат му, и сестра му. Така че практически Сандекър не бе преживявал лична трагедия.

Годините, прекарани във военноморските сили, бяха развили чувството му за всеотдайност към задълженията си. Малко време му оставаше за задълбочени връзки с жени, а добрите му приятели — предимно от средите на военноморските сили — се брояха на пръсти. Издигаше стена около себе си, между началниците и подчинените си и запазваше средно положение. Зае командващ пост, преди да навърши петдесет години, но в общи линии бездействаше.

Когато Конгресът одобри назначаването му за главен директор на Националната агенция за морски и подводни проучвания, той живна отново. Завърза топли приятелски връзки с трима коренно противоположни мъже, които дълбоко го уважаваха, но не се отнасяха към него по-различно от всеки посетител в бара, седнал на съседния стол.

Предизвикателствата, пред които се изправяше НЮМА, ги събираха непрекъснато. Ал Джордино — общителен човек, който с необяснима радост предлагаше услугите си да участва в най-неблагодарните проекти и тайно отмъкваше от скъпите пури на Сандекър. Руди Гън, който изпипваше всичко до съвършенство, беше роден за организатор на програмите и не можеше да си създава врагове, дори и да искаше. И накрая Пит, който беше направил повече от всекиго, за да разбуди творческия дух на Сандекър. Двамата скоро станаха близки като баща и син.

Безгрижното отношение на Пит към живота и саркастичното му остроумие оставяха следи след него като опашка на комета. Той не можеше да влезе някъде и да не разведри атмосферата. Колкото и да се опитваше, Сандекър не успяваше да пропъди спомените за тях тримата, да загърби миналото. Той се облегна назад на стола, затвори очи и се отдаде на скръбта си. Да загуби и тримата наведнъж, беше толкова потресаващо, че умът му не можеше да го побере.

Докато мислеше за Пит, сигналният бутон на частния му телефон светна и последва приглушен звън. Сандекър разтри набързо слепоочията си и вдигна слушалката.

— Да?

— Джим, ти ли си? Взех частния ти номер от общ приятел в Пентагона.

— Съжалявам, но съзнанието ми витае другаде и не мога да разпозная гласа.

— Обажда се Клайд. Клайд Монфорт.

Сандекър се напрегна.

— Клайд? Какво се е случило?

— Току-що получих съобщение от една наша ударна подводница, завръщаща се от десантни учения в Ямайка.

— Какво общо имам аз с това?

— Капитанът на подводницата съобщава, че преди двайсетина минути взел на борда корабокрушенец. Качването на борда на непознати не е обичайна процедура за ядрените ни подводници, но въпросният човек твърдял, че работел при теб и страшно се разгневил, когато капитанът не му разрешил да изпрати съобщение.

— Пит!

— Позна — отвърна Монфорт. — Точно така се е представил. Дърк Пит. Ти откъде знаеш?

— Слава богу!

— Твой човек ли е?

— Да, да. Не е излъгал — потвърди нетърпеливо Сандекър. — Ами другите?

— Няма други. Пит е бил сам във ваната.

— Къде?

— Капитанът се кълне, че го е намерил във вана с извънбордов двигател.

Познавайки Пит, Сандекър нито за миг не се усъмни в думите на Монфорт.

— Кога най-рано ще можеш да го качиш на хеликоптер и да го свалиш на най-близкото летище, за да бъде превозен до Вашингтон?

— Знаеш, че това е невъзможно, Джим. Не мога да наредя да го освободят, преди подводницата да влезе в док в базата си в Чарлстън.

— Не затваряй, Клайд. Сега ще се обадя в Белия дом и ще получа разрешение.

— Нима разполагаш с такава власт? — усъмни се Монфорт.

— Дори и с нещо повече.

— Ще ми кажеш ли какво става там, Джим?

— Повярвай ми, няма да ти се прииска да бъдеш въвлечен в тази работа.

 

 

В Белия дом се даваше официална вечеря в чест на министър-председателя на Индия Раджив Ганди, който беше на обиколка на добра воля из Съединените щати. Актьори и профсъюзни лидери, спортисти и милиардери — всички те се бяха отърсили от мненията и различията си и се събраха заедно като съседи на неделна забава.

Бившите президенти Роналд Рейгън и Джими Картър разговаряха и се държаха така, сякаш никога не са напускали Западното крило на Белия дом. Застанали в един ъгъл, изпълнен с цветя, държавният секретар Дъглас Оутс и Хенри Кисинджър си разправяха случки от войната, а защитникът с шампионска титла от „Хюстън Ойлърс“ стоеше пред камината и най-открито се бе вторачил в бюста на говорителката на новините по Ей Би Си Сандра Малоун.

Президентът вдигна тост в чест на министър-председателя Ганди, а после го представи на Чарлс Мърфи, който наскоро бе прелетял над Антарктика в балон с горещ въздух. Съпругата на президента се приближи до тях, хвана мъжа си под ръка и го поведе към дансинга.

Един от помощниците на президента улови погледа на Дан Фосет и му кимна да излезе от залата. Фосет го последва, изслуша го, после се отправи към президента. Веригата на издаване на заповеди беше добре смазана.

— Моите извинения, господин президент, но току-що пристигна куриер с фактура от Конгреса, която трябва да разпишете преди полунощ.

Президентът кимна с разбиране. Не ставаше дума за никаква фактура. Това беше код за спешно съобщение. Той се извини на жена си и се запъти към един малък частен кабинет. Изчака Фосет да затвори вратата и тогава вдигна слушалката на телефона.

— Президентът слуша.

— Обажда се адмирал Сандекър, господин президент.

— Да, адмирале, какво има?

— На другата ми линия е началникът на Военновъздушните сили в Карибско море. Той току-що ме уведоми, че един от моите хора, който изчезна с Джеси Лебарон, е бил спасен от една наша подводница.

— Знае ли се кой е?

— Да. Дърк Пит.

— Този човек трябва да е или неунищожим, или голям късметлия — каза президентът с нотка на облекчение в гласа. — Кога най-рано ще бъде тук?

— Адмирал Клайд Монфорт чака на телефона за разрешение да му осигури незабавен транспорт.

— Можете ли да ме свържете с него?

— Изчакайте така, господин президент.

Настъпи кратко мълчание, последвано от прещракване, след което президентът заговори:

— Чувате ли ме, адмирал Монфорт?

— Да, чувам ви.

— Насреща е президентът. Познахте ли гласа ми?

— Да, господин президент.

— Искам Пит да пристигне във Вашингтон възможно най-бързо. Разбрано?

— Разбрано, господин президент. Ще се погрижа реактивен самолет на Военновъздушните сили да го докара до военновъздушната база „Андрюс“ преди разсъмване.

— Осигурете пълна безопасност на тази задача, адмирале. Задръжте подводницата в морето и поставете пилотите и всеки, който е на сто метра от Пит, под строга охрана за три дни.

След кратко мълчание се чу:

— Заповедите ви ще бъдат изпълнени.

— Благодаря ви. А сега, моля, дайте ми отново адмирал Сандекър.

— Слушам ви, господин президент.

— Чухте ли? Адмирал Монфорт ще достави Пит в базата „Андрюс“ призори.

— Ще отида лично да го посрещна.

— Добре. Оттам го закарайте с хеликоптер до главното управление на ЦРУ в Лангли. Мартин Броган и представители на кабинета ми и на Държавния департамент ще чакат там, за да го изслушат.

— Той може и да не е в състояние да ги осветли върху нещо.

— Вероятно имате право — рече уморено президентът. — Очаквам прекалено много. Винаги очаквам прекалено много.

Той затвори телефона и изпусна дълбока въздишка. Постоя за миг, докато събере мислите си, а после ги избута в една ниша в съзнанието си за по-късна употреба — техника, която всеки президент рано или късно усвояваше. Да се прехвърлят мислите от дадена кризисна ситуация към всекидневни задачи и обратно, с лекотата на щракане на ключ за лампа, беше изискване, което работата налагаше.

Фосет познаваше всяко настроение на президента и търпеливо го изчака. Накрая рече:

— Няма да е лошо и аз да присъствам на разпита.

Президентът го погледна с унил поглед.

— Ти ще дойдеш с мен в Кемп Дейвид след изгрев-слънце.

Фосет го погледна тъпо.

— Не съм записал нищо в програмата, което да включва отиване в Кемп Дейвид. По-голямата част от сутринта ви е запълнена със срещи с лидери на конгресни партии във връзка с предложения бюджет.

— Те ще почакат. Утрешната среща ми е по-важна.

— Като началник на кабинета ви мога ли да попитам с кого ще се срещнете?

— С група мъже, които се наричат „тайното ядро“.

Фосет изгледа продължително президента, свивайки бавно устни.

— Не ви разбирам.

— А би трябвало, Дан. Нали си един от тях.

Преди смаяният Фосет да успее да каже нещо, президентът напусна кабинета и се върна на приема.