Клайв Къслър
Циклопи (23)

22.

Пит погледна стария си часовник „Докса“ и изчисли спиранията им за изравняване на налягането. Добави по една минута за всяко спиране като безопасна граница за отстраняване на газовите мехурчета от кръвта и тъканта им и за предотвратяване мъките при навеждането им.

След като напуснаха „Циклопи“, те подмениха почти празните си бутилки под налягане с резервните, които бяха складирали в коша за управление на дирижабъла, и започнаха да се издигат към повърхността. Гън и Джордино изостанаха с няколко метра и заредиха с още въздух компенсаторите си, за да могат да се задържат на необходимата дълбочина, докато пренасят неудобния за хващане товар.

Във водния мрак под тях остана да лежи „Циклопи“, самотен и обречен на забрава. Преди да измине още едно десетилетие, проядените му стени щяха да почнат да рухват навътре, а век по-късно неспокойното морско дъно щеше да покрие клетите му останки с було от тиня и само някои отделни части, образували кора от корали, щяха да сочат мястото на гроба му.

Над тях повърхността представляваше кипящ живак. На следващото спиране за изравняване на налягането те започнаха да чувстват съкрушителната инерция от огромните вълни и полагаха усилие да се поддържат заедно във водната бездна. Не им мина и мисъл да спрат на ниво шест метра под повърхността. Въздухът им бе на привършване и оттам нататък ги чакаше само смърт в дълбините. Нямаха друг избор, освен да излязат на повърхността и да изпробват късмета си с вилнеещата там буря.

Джеси изглеждаше спокойна и непоколебима. Според Пит тя просто не подозираше каква опасност ги чака на повърхността. Нея я вълнуваше единствено да види отново небето.

Пит направи последно изчисление на времето им и им даде знак с вдигнат палец да продължат нагоре. Те започнаха да се издигат като един — Джеси увисна на крака на Пит, а Гън и Джордино влачеха тежкия товар. Светлината се увеличи и когато Пит погледна нагоре, с изненада видя пенлива вихрушка само на метър над главата му.

Той излезе на повърхността през една бразда между вълните и бе повдигнат от широка отвесна стена от зелена вода, която с такава лекота го понесе нагоре върху гребена на висока вълна, сякаш той беше плаваща играчка за вана. Вятърът виеше в ушите му, а морските пръски шибаха бузите му. Той свали маската си и измига водата в очите си. Небето на изток беше потъмняло от вихрещи се облаци, черни като въглен на фона на сиво-зеленото море. Скоростта на приближаващата буря беше обезпокоителна. Тя като че ли скачаше от един хоризонт на друг.

Джеси изскочи до него и загледа смаяна, с широко отворени очи застрашителното заоблачаване над тях. Тя изрече през накрайника на тръбата си за дишане:

— Какво е това?

— Ураганът — надвика вятъра Пит. — Приближава се по-бързо, отколкото очаквахме.

— О, боже! — ахна тя.

— Свали си колана с тежестите и бутилките — посъветва я той.

Другите нямаха нужда от подобен съвет. Те вече бяха се освободили от екипировката си и разкъсваха опаковката на тежкия си товар. Облаците се струпваха над тях и те се озоваха в свят на сумрак, който заличи всички цветове. Яростният израз на атмосферното могъщество беше изумителен. Вятърът ненадейно удвои силата си, изпълни въздуха с пяна и поройни пръски и разпени гребените на вълните.

Изведнъж товарът от „Проспъртиър“, който те упорито мъкнеха със себе си, се превърна в надуваема лодка с компактен извънбордов мотор с двайсет конски сили, обвит с непромокаем пластмасов калъф. Джордино се прехвърли на борда, последван от Гън, и двамата трескаво се заловиха да срежат калъфа. Яростният вятър мигом изтласка лодката далеч от Пит и Джеси. Скоростта, с която я отдалечаваше от тях, беше плашещо висока.

— Котвата! — изкрещя Пит. — Хвърлете котвата!

Гън едва чуваше Пит сред воя на вятъра. Той метна през борда един брезентов конусовиден сак, от чийто разширен край се подаваше желязна кука, после разви въжето, което бе завързал здраво за вертикалната стойка на носа на лодката. Когато котвеното съпротивление бе овладяно, лодката се извъртя спрямо вятъра и забави хода си.

Докато Джордино се оправяше с двигателя, Гън подхвърли въже на Пит, което той завърза под мишниците на Джеси. Гън започна да я тегли, а Пит заплува след нея сред разбиващите се над него вълни. Силата им отскубна маската от лицето му и солените пръски зашибаха очите му. Той удвои сили, когато видя, че бушуващото море отнасяше лодката по-бързо, отколкото той можеше да плува.

Джордино протегна мускулестите си ръце към водата, хвана Джеси за китките и я издърпа в лодката с лекотата, с която би издърпал петкилограмов костур. Почти през цялото време Пит стискаше очи и не толкова видя, колкото почувства въжето около раменете си. Но успя да различи захиленото лице на Джордино, който намотаваше въжето около огромните си ръце. След малко Пит лежеше на дъното на бясно клатещата се лодка, дишаше тежко и измигваше солта от очите си.

— Още една минута, и нямаше да успееш да хванеш въжето — извика му Джордино.

— Времето наистина лети, когато човек се забавлява — извика в отговор Пит.

Джордино само извъртя очи на самомнителната му забележка и се върна обратно при двигателя.

Сега срещу тях се задаваше непосредствена опасност. Докато не пуснеха двигателя в действие, за да стабилизират до известна степен лодката, първата по-огромна вълна щеше да я преобърне с дъното нагоре. Пит и Гън започнаха да спускат зад борда баластовите чували, което временно щеше да намали тази опасност.

Силата на вятъра беше безбожна. Той шибаше главите и телата им и запращаше в тях водни пръски, които жулеха лицата им като пясъчна вихрушка. Малката надуваема лодка се огъваше под напора на разбеснялото се море, а халата я завърташе във всички посоки, но тя успяваше по някакъв начин да се задържи на повърхността.

Пит коленичи върху твърдия гумен под, държейки здраво с дясната си ръка спасителното въже, и се обърна с гръб към вятъра. После изпъна напред лявата си ръка. Това беше стар моряшки номер, който винаги действаше безпогрешно в Северното полукълбо. Лявата му ръка щеше да посочи центъра на бурята.

Намираме се малко встрани от центъра, прецени той. Нямаше да могат да си поемат и глътка въздух в зоната на относителното затишие в центъра на урагана. Основният му път минаваше на цели осемдесет километра на северозапад. Най-лошото тепърва предстоеше.

Една вълна се разби в тях, след нея още една; две вълни в такава бърза последователност щяха да пречупят гръбнака на по-голям и по-твърд плавателен съд. Но малката жилава надуваема лодка само се отърси от водата и се изправи върху повърхността като игрив тюлен. Всички успяха да се хванат здраво и никой не бе изхвърлен зад борда.

Най-накрая Джордино направи знак, че е задействал двигателя. Никой не чуваше шума му от силния вой на вятъра. Пит и Гън започнаха бързо да вдигат котвата и баластовите чували.

Пит сви длани пред устата си и извика в ухото на Джордино:

— Карай по посока на бурята!

Беше невъзможно да се отклонят встрани от курса. Събраните ведно сили на вятър и вълни щяха да ги изхвърлят от лодката. Да поемат челно срещу бурята, означаваше да се подложат на жестока атака, от която никога нямаше да оцелеят. Единствената им надежда беше да се движат по пътя на най-малкото съпротивление.

Джордино кимна мрачно и избута лоста на дросела. Лодката направи остър завой в една бразда и се устреми напред по морето, което бе станало напълно бяло от поройните пръски. Всички се проснаха по корем на пода, освен Джордино. Той седеше омотал едната си ръка със спасително въже, а с другата бе хванал здраво лоста за управление на извънбордовия двигател.

Светлината на деня бавно чезнеше и след час щеше да настъпи нощ. Въздухът беше горещ и задушен и затрудняваше дишането. Почти плътната водна стена намаляваше видимостта до по-малко от триста метра. Пит взе водолазната маска на Джордино и надигна глава над носовата част. Изпита чувството, че е застанал в подножието на Ниагарския водопад и гледа нагоре.

Ледени тръпки побиха Джордино, когато ураганът изля яростта си върху тях. Това, че бяха оцелели толкова дълго време, беше истинско чудо. Той се преборваше с бушуващото море с обуздано безумие и отчаяно се опитваше да опази крехкия им оазис да не бъде залят от някоя вълна. Непрекъснато променяше положението на дросела, като се стараеше да направлява лодката непосредствено зад издигащите се високо гребени на вълните и в същото време през няколко секунди поглеждаше през рамо към дълбоката бразда, която ги следваше на десетина метра зад кърмата.

Джордино знаеше, че до края им оставаха броени минути или минимум час, ако щастието им се усмихнеше. А щеше да е толкова лесно да извие лодката напреки морето и всичко да приключи още сега. Позволи си да хвърли бърз поглед към спътниците си и видя широка насърчаваща усмивка по устните на Пит. Ако приятелят му, с когото го свързваше близо трийсетгодишна дружба, чувстваше, че са близо до смъртта, той с нищо не се издаваше. Пит му махна бодро с ръка и продължи отново да се взира напред. Джордино се запита какво ли толкова гледаше.

Пит изучаваше вълните. Те се надигаха все по-високо и по-високо и ставаха все по-отвесни; вятърът запращаше пенливи „бели зайчета“ във върховете на всяка следваща. Той изчисли разстоянието между гребените и прецени, че те се струпваха нагъсто като при маршируваща колона, чиито предни редици внезапно са намалили ход.

Видя дъно. Вълнението ги избутваше към плитчина.

Пит напрегна очи, за да погледне по-дълбоко през хаотичната водна стена пред лодката. Много бавно, като при проявяване на черно-бяла снимка, тъмните образи започнаха да добиват форма. Първият образ, който проблесна в съзнанието му, се очерта във вид на зъби, на почернели кътници, намазани с бяла паста за зъби. След малко образът изкристализира и той видя тъмни скали, в които вълните се разбиваха като безкрайни бели фойерверки. Прииждащата вълна се удряше в отдръпващата се и вследствие на този сблъсък към небето се изстрелваха високи бели пръски. В един миг, когато настъпи кратко затишие, Пит мерна нисък риф, успореден на скалите, които образуваха естествена стена пред широк, стръмен бряг. Това трябва да е кубинският остров Кайо Санта Мария, предположи той.

Никак не му беше трудно да си представи вероятностите на новия кошмар: телата им, разкъсани на парчета от кораловия риф, или размазани върху назъбените скали. Избърса солта от стъклата на маската си и отново се вторачи напред. И тогава видя шанса им, шанса едно на милион да оцелеят сред този водовъртеж.

Джордино също го видя — тесен проток между скалите. Той насочи лодката натам със съзнанието, че по-лесно ще вдене игла във въртяща се шевна машина, отколкото да улучи пролуката.

През следващите трийсет секунди извънбордният двигател и бурята ги приближиха към брега с още сто метра. Водата над рифа кипеше с мръсна пяна, скоростта на вятъра се увеличи дотолкова, че поройните пръски и тъмнината намалиха почти напълно видимостта. Лицето на Джеси пребледня, тялото й се вдърви. Очите й срещнаха за миг погледа на Пит — в тях се четеше страх, но и доверие. Ръката му обгърна кръста й и здраво го стисна.

Една пенеста вълна поде лодката и я запрати като лавина надолу по отвесната си стена. Витлото на двигателя щръкна над водата и се завъртя с бясна скорост, но оглушителният шум от вълните погълна бръмченето му. Гън отвори уста, за да ги предупреди, но не успя да издаде и звук. Устремената към тях вълна изви гребен над тях и се стовари върху лодката с невъобразима сила. Спасителното въже се изтръгна от ръката на Джордино и Пит видя как приятелят му отхвръкна във въздуха като откъснало се от връвта си хвърчило.

Лодката бе запратена върху рифа и изчезна под морската пяна. Коралите така нарязаха гумираната материя на въздушните резервоари, както и ливада от бръснарски ножчета нямаше да го стори. За няколко мига всички се намериха под водата. После вярната малка надуваема лодка изскочи отново на повърхността и те се озоваха далеч от рифовете, само на петдесетина метра от назъбените скални крепости, които се издигаха тъмни и мокри пред тях.

Гън подаде глава на около метър от лодката и пое дълбоко въздух. Пит се протегна, сграбчи го за презраменния ремък на компенсатора му и го издърпа на борда. Избавлението им не продължи дълго. Следващата вълна се засили към рифа като стадо полудели животни, подгонени от горски пожар.

Намръщен, Джордино не се отделяше от двигателя, който непоколебимо пърпореше с всяка конска сила, изтласквана от буталата му. На всички беше ясно, че крехкият плавателен съд е срязан на много места и се задържаше на повърхността само благодарение на малкото останал въздух в резервоарите.

Вече наближаваха пролуката между скалите, когато ги пое следващата вълна. Браздата след предишната вълна се плъзна под основата й, увеличи двойно височината й и тя с огромна сила се разби в скалистия бряг.

Пит вдигна поглед. Острите върхове се извисяваха заплашително над тях, водата кипеше в подножието им като врящ казан. Вълната понесе лодката пред себе си и за миг Пит си помисли, че тя ще ги метне върху острите върхове, преди да се разбие. Но тя изведнъж изви гребена си и с оглушителен грохот се изля върху скалите срещу тесния залив. Разкъсаната лодка и пътниците в нея изхвърчаха във въздуха и се пръснаха във водовъртежа.

Някъде от далечината Пит чу писъка на Джеси, който едва проникна във вцепененото му съзнание. Опита се да й отвърне, но след миг всичко се замъгли. Лодката падна с такава съкрушителна сила, че двигателят й се откъсна от кърмовата греда и се изтъркаля на брега.

Оттам нататък Пит не помнеше нищо. Пред него зейна черен водовъртеж и го погълна.