Клайв Къслър
Циклопи (7)

6.

Детектив лейтенант Хари Виктор, главен следовател в областното главно полицейско управление в Дейд, седеше облегнат назад на въртящия се стол и изучаваше няколкото снимки, направени в командния кош на „Проспъртиър“. След няколко минути той повдигна очилата над покритото си с руса коса чело и разтърка очи.

Виктор беше прибран човек; всичките му книжа бяха прилежно картотекирани по азбучен ред и номерирани — единственото ченге в историята на управлението, което с истинско удоволствие пишеше полицейски доклади. Докато повечето мъже гледаха спорт по телевизията през почивните си дни или си почиваха край плувния басейн на някой курорт през отпуската си и четяха детективските романи на Рекс Бърнс, Виктор преглеждаше папките на неразкритите престъпления. Същински твърдоглавец, той предпочиташе да разнищва объркани случаи, отколкото да печели присъди.

Случаят „Проспъртиър“ не приличаше на нито един от случаите, с които се бе сблъсквал през осемнайсетгодишната си служба в полицията. Трима мъртви мъже, паднали от небето в старинен дирижабъл, съвсем не се вместваше в рутинното полицейско разследване. Не съществуваха никакви улики. Трите трупа в моргата не разкриваха никакви следи, които да доведат до мястото, където са се крили мъжете в продължение на седмица и половина.

Той отново сложи очилата си и тъкмо се накани да проучи за пореден път снимките, телефонът върху бюрото му иззвъня. Вдигна замислен слушалката.

— Да?

— Някакъв свидетел иска да ви види, за да даде показания — съобщи администраторката.

— Прати ми го — каза Виктор.

Затвори папката със снимките и я постави върху металното бюро, чиято повърхност беше безупречно чиста, по нея нямаше нищо, освен малка табелка с името му и телефонния апарат. Той държеше слушалката до ухото си, сякаш продължаваше да говори и се извъртя настрани, задържайки поглед през просторната зала на отдела „Убийства“ към вратата, водеща към коридора.

На прага се появи униформена администраторка и посочи по посока на Виктор. Висок мъж й кимна, мина покрай нея и влезе в кабинета. Виктор му посочи стол срещу бюрото и започна да мънка в слушалката еднопосочен разговор, монотонно, като сигнал за свободна телефонна линия. Това беше стар номер при разпит, който му даваше минута време без прекъсване, за да проучи свидетеля или да заподозре и мислено да си състави психологически профил за него. Най-важното беше, че така получаваше възможност да наблюдава някои навици и странни маниери, които можеха да му послужат по-късно.

Мъжът, който седна срещу Виктор, беше около трийсет и седем-осем годишен, висок приблизително метър и осемдесет и осем, тежеше около осемдесет килограма, имаше черна коса, леко чуплива, без нито един бял косъм. Кожата му беше загоряла от целогодишно излагане на слънцето. Вежди — тъмни и малко рунтави, прав, тесен нос, стегнати устни, извити нагоре в краищата във вид на лека, но постоянна усмивка. Светлосиньото спортно яке, широките памучни панталони в сивкавобял цвят и бледожълтото му поло с разкопчана яка издаваха добър вкус към облеклото, непретенциозно и не ултраскъпо, по-скоро купено от „Сакс“, отколкото от лъскавите магазини за мъжка мода. Беше непушач, тъй като не се забелязваше кутия цигари да издува джоба на якето или полото му. Седеше със скръстени ръце, което говореше за спокойствие и безразличие, а самите му ръце бяха тънки, дълги и загрубели от атмосферните условия. Не носеше никакви пръстени или други накити, само един стар водолазен часовник с оранжев циферблат и масивна верижка от неръждаема стомана.

Мъжът не се вместваше в общата характеристика на свидетелите. Другите, които сядаха на същия стол, скоро започваха да се въртят притеснено. Някои прикриваха нервността си с арогантност, други неспокойно оглеждаха помещението, задържаха поглед в прозорците, в картините на стената, в другите служители, задълбочени в работата си, сменяха положението си, кръстосваха и откръстосваха крака. За първи път, доколкото си спомняше, Виктор се почувства неудобно и в неизгодно положение. Рутинното му поведение беше изместено в друга посока, първоначалните му намерения — бързо осуетени.

Посетителят с нищо не показваше някакво смущение. Гледаше Виктор през матовозелените си очи, излъчващи хипнотично качество, с особен интерес. По едно време погледът му като че ли мина през детектива, но явно нищо не привлече вниманието му и предпочете да разгледа картината на стената зад него. После падна върху телефона.

— Повечето полицейски управления използват свързочната система „Хоризонт“ — отбеляза той с равен глас. — Ако искате да говорите с онзи, който ви търси по телефона, препоръчвам ви да натиснете бутона.

Виктор погледна към апарата. Един от четирите бутона светеше, но не беше натиснат.

— Много сте наблюдателен, господин…?

— Пит, Дърк Пит. Ако вие сте лейтенант Виктор, значи с вас имам среща.

— Да, аз съм Виктор. — Той постави слушалката обратно на мястото й. — Вие сте бил първият, който е влязъл в гондолата на „Проспъртиър“, така ли?

— Точно така.

— Благодаря ви, че дойдохте, и то в такъв ранен час в неделя. Оценявам съдействието ви да изясним някои въпроси.

— Няма защо. Много ли време ще отнеме?

— Двайсетина минути, най-много половин час. Бързате ли за някъде?

— След два часа трябва да отлетя за Вашингтон.

Виктор кимна.

— Ще ви оставя достатъчно време, за да успеете. — Той издърпа едно чекмедже и извади портативен касетофон. — Да отидем на по-уединено място.

Лейтенантът поведе Пит по дълъг коридор до малка стая за разпити. Беше обзаведена спартански: едно бюро, два стола и пепелник. Виктор седна и пъхна нова касета в записващия апарат.

— Ще възразите ли, ако запишем разговора? Ужасно държа да си водя бележки. Никоя от секретарките обаче не може да разчита почерка ми.

Пит сви равнодушно рамене в знак на съгласие.

Виктор премести касетофона в средата на бюрото и натисна червения бутон за запис.

— Как се казвате?

— Дърк Пит.

— Среден инициал?

— Е като Ерик.

— Адрес?

— Еърпорт Плейс 266, Вашингтон, окръг Колумбия, 20001.

— Телефон за връзка?

Пит каза телефонния номер в службата си.

— Занимание?

— Ръководител на специални проекти в Националната агенция за подводни и морски изследвания.

— Можете ли да опишете на какво точно сте бил свидетел следобеда в събота, 20 октомври?

Пит описа как бе видял неуправляемия дирижабъл по време на състезание с уиндсърфове, как бе хванал котвеното въже и бясно се бе понесъл с летателния апарат и как в последната минута, на метри от потенциалното бедствие, успял да го удържи и накрая, как бе влязъл в гондолата.

— Пипахте ли нещо?

— Само ключовете за запалването, за да изключа двигателите и батерийните комутатори. Също така разтърсих леко по рамото тялото, седящо край масичката на навигатора.

— Нищо повече?

— Единственото друго място, на което може да съм оставил отпечатъци от пръсти, е бордовата стълба.

— А по задната облегалка на седалката на втория пилот? — попита Виктор със самодоволна усмивка. — Нищо чудно, щом сте се навели да завъртите ключовете за запалването.

— Недомислена работа. Следващия път ще си сложа хирургически ръкавици.

— ФБР оказа голямо съдействие.

— Свалям шапка на компетентността.

— Взехте ли нещо оттам?

Пит стрелна Виктор с остър поглед.

— Не.

— Възможно ли е някой друг да е влизал и да е взел някакви вещи?

Пит поклати глава.

— След като слязох от гондолата, хотелската охрана я запечати. След мен влезе само униформен полицейски служител.

— После какво направихте?

— Платих на един от спасителите от хотела да извади от водата уиндсърфа ми. Той имаше малък пикап и беше много любезен да ме закара до къщата, в която бях отседнал с приятели.

— В Маями ли?

— В Коръл Гейбълс.

— Мога ли да ви попитам какво правехте в града?

— Тъкмо бях приключил един крайбрежен проучвателен проект за НЮМА и реших да си взема една седмица почивка.

— Разпознахте ли някой от труповете?

— Ни най-малко. И собствения си баща не бих разпознал в такова състояние.

— Имате ли представа кои може да са били тези хора?

— Мисля, че единият от тях е бил Реймънд Лебарон.

— Значи знаете за изчезването на „Проспъртиър“, така ли?

— Медиите писаха за това най-изчерпателно. Само някой отшелник в затънтена гора може да не е чул за това.

— Да имате свое предположение къде би могъл да е бил скрит дирижабълът в продължение на десет дни?

— Нямам представа.

— Дори най-смели помисли? — настоя Виктор.

— Би могло да е плод на колосална сензационна новина, медийна кампания за популяризиране на издателската империя на Лебарон.

В очите на Виктор проблесна засилен интерес.

— Продължавайте.

— Или пък да е находчив план за манипулиране на цените на акциите на сдружението от фирми на Лебарон. Да продаде големи пакети акции, преди да изчезне и да ги купи, когато цените паднат. И после пак да ги продава, докато те се повишават по време на съживяването му.

— Как си обяснявате смъртта им?

— Планът е пропаднал.

— Защо?

— Питайте съдебния лекар.

— Питам вас.

— Вероятно са яли развалена риба на някой пуст остров, ако са се заврели на такъв — отвърна Пит, започвайки да се отегчава. — Откъде да знам? Ако ви трябва сценарий, наемете си сценарист.

Интересът в очите на Виктор угасна. Той се отпусна на стола и мрачно въздъхна.

— За миг си помислих, че можете да ми кажете нещо, нещо необичайно, което да помогне на мен и управлението да разкрием загадката. Но и вашата теория се оказа вятър работа, като на останалите.

— Не съм изненадан — каза Пит с безразлична усмивка.

— Как успяхте да изключите мощността секунди след като сте влезли в командния кош? — попита Виктор, връщайки назад разговора.

— При положение, че съм пилотирал двайсет различни самолета по време на службата си във Военновъздушните сили и в цивилния живот, просто знаех къде да погледна.

Виктор доби доволен вид.

— Още един въпрос, господин Пит. Когато за първи път видяхте дирижабъла, от коя посока летеше?

— Носеше се свободно по посока на вятъра от североизток.

Виктор се пресегна и изключи касетофона.

— Това е достатъчно. Ще ви намеря ли през деня на служебния ви телефон?

— Ако ме няма, секретарката ще се свърже с мен.

— Благодаря ви за помощта.

— Не беше съществена за съжаление — отвърна Пит.

— Трябва да разнищим всяка нишка. Много ни притискат отгоре заради Лебарон, нали беше голяма клечка. Това ще се окаже най-странният случай, с който се е сблъсквало управлението.

— Не ви завиждам в търсенето на развръзката. — Пит погледна часовника си и стана. — Трябва да поемам към летището.

Виктор също стана и му подаде ръка през бюрото.

— Ако ви хрумне някаква друга насока на плана, господин Пит, моля, обадете ми се. Много обичам хубавата фантазия.

Пит се спря на вратата и се обърна, по лицето му се изписа лукав израз.

— Следа ли искате, лейтенант? Ето ви една: за да се издигнат във въздуха, въздушните кораби имат нужда от хелий. На такава антика като „Проспъртиър“ ще са му нужни поне няколко хиляди кубически метра газ, за да се издигне във въздуха. След седмица газът ще се е изпарил дотолкова, че ще се е наложило да се приземи. Следите ли мисълта ми?

— Зависи накъде биете.

— Няма начин дирижабълът да се появи изневиделица край Маями, ако четирийсет и осем часа преди това не е бил презареден с необходимото количество газ.

Виктор гледаше като човек, комуто предстоеше да приеме първото причастие.

— Какво предлагате?

— Да проверите някоя приятелска съседна газостанция, която е в състояние да напомпа шест хиляди кубически метра хелий.