Клайв Къслър
Циклопи (55)

54.

Дейв Джъргънс, командирът на „Гетисбърг“, беше леко обезпокоен. Присъедини се обаче към всеобщото въодушевление в космическата станция от непредвиденото пристигане на Стайнмец и хората му от луната. Не намери нищо нередно и в неочакваната заповед да превози колонизаторите до земята веднага щом багажът им от научни данни бъде натоварен в отсека за полезен товар на совалката.

Това, което го обезпокои, беше настоятелното изискване на командния център в Хюстън да извърши нощно кацане в Кейп Канаверал. Молбата му да изчака няколко часа до изгрев-слънце беше приета с хладен отказ. Не получи и никакво обяснение защо, след като от близо трийсет години космическите кораби неизменно са се приземявали денем, сега ръководителите на полети в НАСА изведнъж са сменили твърдата си политика.

Той се обърна към втория си пилот, Карл Бъркхарт, който имаше двайсетгодишен стаж в космическата програма.

— Този път, по време на подстъпа ни към земята, няма да видим много от флоридските блата.

— Видиш ли един алигатор, значи си видял всичките — отвърна лаконичният Бъркхарт.

— Успяха ли да се поберат нашите пътници?

— Да, натъпкаха се като сардели.

— Компютрите програмирани ли са за навлизане в земна атмосфера?

— Всички до един.

Джъргънс набързо обходи с поглед трите телевизионни екрана в средата на главното командно табло. Единият показваше състоянието на всички механични системи, а другите два предоставяха данни за системите за управление и за насочването по траектория.

— Ние сме готови, Хюстън.

— Добре, Дон — отвърна наземният команден център. — Бъдете готови за навлизане в орбита.

— Далеч от очите, далеч от сърцето — рече Джъргънс, — така ли стана?

— Не те разбрах, повтори.

— Ами, като напуснах земята, се казвах Дейв.

— Извинявай за грешката, Дейв.

— Кой е насреща? — попита Джъргънс с нарастващо любопитство.

— Мърв Фоули. Не разпозна ли звучните ми гласни?

— Как не те е срам да забравиш името ми след толкова много разговори в ефира!

— Беше грешка на езика — отвърна познатият глас на Фоули. — Хайде да преустановим тия празни приказки и да се върнем към процедурите по полета.

— Както кажеш, Хюстън. — Джъргънс веднага натисна бутона на вътрешната разговорна уредба. — Готови ли сте за връщане у дома, господин Стайнмец?

— Изгаряме от нетърпение — отвърна Стайнмец.

Специалистите по управление на совалката и колонизаторите от Джърси се бяха събрали в спартанските жилищни помещения под ракетната палуба и пилотската кабина, изпълвайки всеки свободен сантиметър празно пространство. Зад тях две трети от осемнайсетметровия отсек за полезен товар беше зает от записи с данни, геоложки образци, сандъци, съдържащи резултатите от над хиляда медицински и химически опити — за това богатство, събрано от колонизаторите, на учените щяха да са нужни две десетилетия, за да го анализират докрай. В отсека се намираше също и трупът на доктор Кърт Пери.

„Гетисбърг“ се движеше в космическото пространство заднешком и с дъното нагоре със скорост 15 000 възела в час. Малките реактивни двигатели изтласкваха кораба от орбита, а дроселите го издигаха до пределна височина, за да може изолираната му долна част да поеме триенето при навлизането в плътния атмосферен слой. Над Австралия бяха задействани за малко двата спомагателни двигатели, за да бъде намалена орбиталната скорост на совалката. След трийсет минути те навлязоха в атмосферата недалеч от Хаваи.

С нарастването на плътността горещината нажежи долната част на „Гетисбърг“ до яркооранжево. Ефективността на дроселите намаля и елероните и кормилото започнаха да зацепват по-тежкия въздух. Компютрите управляваха целия полет, така че Джъргънс и Бъркхарт нямаха друга работа, освен да следят телевизионните данни и индикаторите на системите.

Изведнъж в наушните им слушалки прозвуча предупредителен сигнал и главната алармена лампа светна. Джъргънс светкавично подаде команда чрез компютърната клавиатура, за да извика на екрана подробности за проблема, а Бъркхарт уведоми наземната диспечерска кула.

— Хюстън, при нас светна предупредителен сигнал.

— Тук не отчитаме нищо необичайно, „Гетисбърг“. Всички системи изглеждат наред.

— Нещо става, Хюстън — настоя Бъркхарт.

— Сигурно е компютърна грешка.

— Невъзможно. И трите компютъра за определяне на координатите и посоката работят нормално.

— Виждам какво е — обади се Джъргънс. — Имаме индикация за грешка в курса.

Студеният глас в командния космически център „Джонсън“ отвърна:

— Не обръщай внимание на това, Дейв. Вие сте право по лъча за насочване. Разбра ли ме?

— Разбрах те, Фоули, но поддържай връзка с мен, докато проверя и резервния компютър.

— Добре, щом това ще те успокои. Но всички системи са в изправност.

Джъргънс бързо подаде команда на резервния компютър, за да провери навигационните данни. След по-малко от трийсет секунди отново предаде в Хюстън:

— Мърв, става нещо съмнително. Дори резервният компютър показва, че се спускаме на шестстотин километра южно и осемдесет километра източно от Канаверал.

— Уверявам те, Дейв — отвърна с отегчен глас Фоули. — Данните на всички станции за следене на полета сочат, че се движите по курса.

Джъргънс погледна през страничния си прозорец и видя под себе си само непрогледна тъмнина. Изключи радиото и се обърна към Бъркхарт.

— Не ме интересува какво казва Хюстън. Ние сме се отклонили от курса. Под нас няма нищо друго, освен вода, а би трябвало вече да виждаме светлините на полуостров Калифорния.

— Нищо не разбирам — рече Бъркхарт и нервно се размърда на мястото си. — Какво ще правим?

— Ще изчакаме да минем на ръчно управление. Ако не бях толкова благоразумен, щях да се закълна, че Хюстън ни насочва да се приземим в Куба.

 

 

— Ето я, идва право насам — каза Майски с хищен израз на лицето.

Великов кимна.

— Още три минути, и „Гетисбърг“ няма да може да се върне.

— Да се върне ли? — повтори Майски.

— Да направи завой и да се насочи към пистата на космическия център „Кенеди“.

Майски потри ръце от възбуда.

— Една американска космическа совалка — в съветски ръце! Това може да се нарече разузнавателният удар на века.

— Във Вашингтон ще започнат да крещят като изнасилени селски девици, настоявайки да им я върнем.

— Те ще си получат обратно суперлетателната си и прескъпа машина, но не и преди нашите космически инженери да са проучили и заснели всеки сантиметър от нея.

— Да не говорим за богатството от информация, събрано от лунните колонизатори — напомни му Великов.

— Това е голям подвиг, генерале. Няма да се разминете с ордена на Ленин.

— Още не сме излезли от гората, другарю Майски. Не сме предугадили реакцията на американския президент.

Майски сви рамене.

— Ако му предложим преговори, ръцете му ще бъдат вързани. Доколкото разбирам, проблемът ни е с кубинците.

— Не се безпокойте. Генерал Колчак е поставил охрана от хиляда и петстотин съветски части около пистата на Санта Клара. И тъй като наши хора командват самолетните защитни средства на Куба, совалката ще има чист път за кацане.

— В такъв случай тя ни е в ръцете.

Великов кимна.

— Мисля, че можем спокойно да се изразим така.

 

 

Президентът седеше по халат зад бюрото си в Овалния кабинет с наведена брадичка и лакти, подпрени на облегалките на стола. Лицето му изглеждаше унило и изпито.

Изведнъж той вдигна глава и попита:

— Сигурно ли е, че Хюстън не може да направи връзка с „Гетисбърг“?

Мартин Броган отвърна:

— Така твърди Ъруин Мичъл от НАСА. Сигналите й се заглушават от външно смущение.

— А Джес Симънс чака ли в Пентагона?

— Имаме връзка с него по прекия телефон — отвърна Дан Фосет.

Президентът помълча малко, после заговори почти шепнешком:

— В такъв случай не е лошо да му съобщите да нареди на пилотите на изтребителите горе да имат готовност.

Фосет кимна тежко и докато се пресягаше за телефонната слушалка, се обърна към Броган.

— Мартин, има ли някакви вести от твоите хора?

— Последното съобщение е, че са слезли на брега — отвърна с нотки на безпомощност в гласа Броган. — Нищо повече.

Президентът се чувстваше потопен в отчаяние.

— Боже мой, сякаш са ни затворили в преддверието на ада.

Един от четирите телефона звънна и Фосет бързо вдигна слушалката.

— Да, да, тук е. Добре, ще му кажа. — Той затвори телефона и лицето му доби мрачен израз. — Беше Ъруин Мичъл. „Гетисбърг“ се е отклонила много на юг на път за Кейп Канаверал.

— Значи все още има възможност поне да се приводни — отбеляза без ентусиазъм Броган.

— Стига да бъде предупредена навреме — допълни Фосет.

Президентът поклати глава.

— Лошо. Скоростта й на кацане е над триста и двайсет километра в час. Направо ще се разбие на парчета.

Другите мълчаха и търсеха в ума си подходящи думи. Президентът се извъртя със стола си към прозореца. Сърцето му бе свито.

След малко се обърна към мъжете, които стояха в очакване до бюрото.

— Бог да ми е на помощ, задето ще подпиша смъртните присъди на тези храбри мъже.