Клайв Къслър
Циклопи (81)

80.

Облечен в пълна водолазна екипировка, Пит стоеше и наблюдаваше мехурчетата, които се надигаха от водните дълбочини и се пукаха на повърхността. Погледна часовника си, за да засече времето. Джордино се бе гмурнал преди петдесет минути на дълбочина 12 метра. Пит отново отмести поглед към мехурчетата и видя как постепенно те се местят в кръг. Знаеше, че Джордино има достатъчно въздух за още една пълна обиколка около спускателното въже, завързано за буя.

Малкият екипаж от кубинци, които бе събрал Сандекър, не издаваха звук. Пит обходи с поглед палубата и ги видя, че са застанали край бордовата ограда до адмирала и гледат като хипнотизирани искрящите мехурчета.

Пит се обърна към Джеси, която стоеше до него. От пет минути тя не беше отронила дума, нито беше помръднала от мястото си; лицето й имаше напрегнат израз, очите й светеха от възбуда. Преливаше от предчувствие, че ще види една легенда. Изведнъж тя извика:

— Виж!

От дълбините, сред облак от мехурчета се издигаше тъмна фигура и след миг главата на Джордино се показа на повърхността, близо до шамандурата. Той се обърна по гръб и леко замаха с плавниците, за да стигне до стълбата. Преди да се качи на палубата, се освободи от колана с тежестите и бутилките под налягане. След това свали маската за лице и се изплю зад борда.

— Как мина? — попита го Пит.

— Добре — отвърна Джордино. — Ето какво е положението. Направих осем обиколки около мястото, където е закотвено въжето за спускане, вързано за буя. Видимостта е не повече от метър. Може и да извадим малко късмет. Дъното е смесица от пясък и кал, така че не е толкова меко. Има вероятност статуята да не се е прекатурила.

— А водното течение?

— Скоростта му е около един възел. Не е силно.

— Някакви препятствия?

— Няколко ръждясали отломки от кораба стърчат от дъното, така че трябва да внимаваш да не оплетеш въжето си в тях.

Сандекър се приближи и застана зад Пит, за да направи последна проверка на снаряжението му. Пит мина през вратичката на бордовата ограда и стисна между зъбите си накрайника на въздушния си регулатор. Джеси го стисна леко за рамото през защитния му костюм.

— Успех! — пожела му тя.

Той й намигна през маската за лице и направи широка крачка. Зелените дълбини го погълнаха и ярката слънчева светлина се разпръсна от внезапно появилия се грозд от мехурчета. Той заплува към шамандурата и погледна надолу към въжето за спускане. На двайсетина сантиметра от повърхността жълтата найлонова плитка избледняваше и се загубваше в матовата тъмнина.

Пит внимателно и без да бърза се спусна по въжето. Спря веднъж, за да отпуши ушите си. След по-малко от минута дъното като че ли ненадейно се надигна към него и се допря до разперените му ръце. Той отново спря, за да засече времето по часовника си, да погледне компаса за посоката и да провери въздушния манометър. После се хвана за другото въже, което Джордино бе закрепил за спускащото се с една скоба и се оттласна радиално.

След около седем метра ръката му напипа възела на въжето, който Джордино бе направил, за да измери външния периметър на последната си обиколка. След кратко разстояние Пит мерна оранжев кол, забучен в дънната кал, който отбелязваше началната точка на схемата за кръгово претърсване. После измина още два метра, изпъна въжето и започна обиколката си при видимост от двете страни деветдесет сантиметра.

Водата изглеждаше необитавана и безжизнена и миришеше на химикали. Той мина над колонии от мъртъв морски свят — резултат от взривения петролен танкер — чиито останки, носени от течението, се търкаляха по дъното като подухвани от лек вятър листа. Пит се беше изпотил под водолазния си костюм, докато стоеше на палубата под слънцето, изпотяваше се и сега на дванайсет метра под повърхността. Чуваше шума на спасителните катери, които кръстосваха пристанищните води, с увеличен от гъстотата на водата грохот от изпускателните им тръби.

Метър по метър той обходи с поглед запустялото пристанищно дъно, докато направи пълен кръг. Премести навън маркиращия кол и започна нова обиколка в обратната посока.

Водолазите често изпитваха огромна самота, когато плуваха в подводна пустош, без да виждат нищо по-далеч от една ръка разстояние. Действителният свят с хора, намиращ се на не повече от петнайсет метра на повърхността, преставаше да съществува. Обхващаше ги безгрижно увлечение и равнодушие към неизвестното. Възприятията им се изкривяваха и те започваха да си фантазират какво ли не.

Пит обаче не изпитваше нищо подобно, може би само донякъде даваше воля на въображението си. Той дотолкова се бе опиянил от претърсването и се опитваше да повика в съзнанието си образа на статуята, да я види как блести в златно и яркозелено, че за малко да пропусне да види смътния силует, който изплува от мътилката вдясно от него.

Той бързо размаха плавниците и заплува нататък. Обектът беше заоблен, неразличим и отчасти заровен в дъното. Шейсетте сантиметра, които се виждаха от него, бяха покрити с тиня и с морска растителност, която се полюшваше от течението.

Стотици пъти Пит се е питал как ли ще се почувства, как ли ще реагира, когато се натъкне на златната жена. Но това, което наистина чувстваше, беше страх да не се окажеше фалшива тревога и търсенето да продължи вечно.

Бавно и внимателно той махна тинестата растителност. Мънички представители на морска флора и тиня се надигнаха във вид на кафяв водовъртеж и закриха обекта. Той изчака под неземната тишина облакът да се разнесе във водния мрак.

Приближи се още малко, плувайки съвсем близо до дъното и тогава лицето му се озова на сантиметри от загадъчния обект. Напрегна очи иззад маската си, устните му изведнъж пресъхнаха, сърцето му заудря като барабан.

Отсреща го гледаха чифт изумруденозелени очи.

Пит беше открил Ла Дорада!