Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Дърк Пит (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cyclops, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Неделева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Клайв Къслър. Циклопи
ИК „Димант“, Бургас, 1998
Редактор: Тодор Димов
Коректор: Росица Спасова
Художник на корицата: Буян Филчев
ISBN: 954-731-019-4
История
- — Добавяне
23.
Мъжът, който беше движещата сила зад „Колония Джърси“, лежеше на дивана в кабинета в тайната главна квартира на проекта. Той затвори очи и се съсредоточи върху срещата си с президента на игрището за голф.
Ленард Хъдсън знаеше много добре, че президентът няма да стои със скръстени ръце и търпеливо да чака следващата изненадваща среща. Върховният глава беше амбициозен човек и никога нямаше да залага на късмета си. Макар източниците на Хъдсън в Белия дом и разузнавателните служби да докладваха, че не забелязват никакви признаци за разследване, той беше сигурен, че президентът обмисля начин да вдигне завесата около „тайното ядро“.
Хъдсън имаше чувството, че мрежата е хвърлена.
Секретарката му почука тихо на вратата и я отвори.
— Извинете, че ви безпокоя, но господин Стайнмец е на екрана и иска да говори с вас.
— Идвам след минутка.
Хъдсън подреди мислите си, докато си връзваше обувките. Точно като компютър той съхраняваше в съзнанието си даден проблем и веднага извикваше друг. Не очакваше да влезе в схватка със Стайнмец, въпреки че мъжът се намираше на стотици хиляди километри от него.
Илай Стайнмец беше от типа инженери, които преодоляват пречките, като измислят механично решение и после го осъществяват на практика със собствените си ръце. Именно талантът му за импровизация беше причината, поради която Хъдсън го избра за водач на „Колонията Джърси“. Възпитаник на Масачузетския технологически институт, с научна степен, той бе инспектирал строителни обекти в половината държави в света, включително Русия.
Когато „тайното ядро“ му предложи да построи първата родина на човека на лунна почва, на Стайнмец му беше нужна близо седмица, за да вземе решение, а през това време умът му се преборваше с изумителния замисъл и с невероятните изчисления, нужни за осъществяването на такъв проект. Най-накрая прие, но при положение, че той ще диктува условията.
Той и само той подбираше екипа, който щеше да живее на луната. На местопребиваването нямаше никакви пилоти и космонавти „примадони“. Всички космически полети се управляваха от земята или с компютри. В тях участваха само онези, чиято специална квалификация беше свързана с изграждането на базата. Освен Стайнмец първите, които основаха колонията, бяха тесни специалисти по слънчевата енергия и лунната структура. Месеци по-късно пристигнаха един доктор по биология, един инженер геохимик и един специалист по градинарство. Останалите учени и техници биваха повиквани, когато се наложеше да се използват уменията и знанията им.
Отначало срещу Стайнмец имаше възражения заради напредналата му възраст. Когато за първи път стъпи на луната, беше петдесет и три годишен, а сега беше на петдесет и девет. Но след като Хъдсън и другите членове на „тайното ядро“ претеглиха на везните предимствата и недостатъците, опитността му надделя над възрастта и никой не съжали нито веднъж за избора им.
Хъдсън погледна изображението на Стайнмец на видеомонитора. Стайнмец вдигна бутилка с ръчно нарисуван етикет. За разлика от другите колонизатори, лицето на Стайнмец не беше скрито под брада, дори главата му беше гладко обръсната. Кожата му имаше тъмен цвят, който се допълваше от черните му очи с лилав оттенък. Стайнмец беше четвърто поколение американски евреин, но спокойно можеше да мине незабелязан и в мюсюлманска джамия.
— Какво ще кажеш за това? — попита Стайнмец. — Шардоне „Лунен замък“ от 1989-та. Е, не е година с най-добрата реколта. Имах грозде само за четири бутилки. Трябваше да оставим лозята в оранжерията да остареят с още една година, но нямахме търпение.
— Както виждам, сам си си изработил и бутилката — отбеляза Хъдсън.
— Да, опитната ни химическа станция в момента работи с пълна мощност. Увеличихме продукцията дотолкова, че сега за петнайсет дни преобработваме близо два тона материали от лунната почва в деветдесет килограма фалшив метал или двеста двайсет и пет килограма стъкло.
Доколкото се виждаше, Стайнмец седеше зад дълга маса в средата на малка пещера. Беше облечен с тънка памучна риза и къси спортни панталони.
— На теб май ти е прохладно и удобно там — каза Хъдсън.
— Нали това беше първата ни задача, след като се прилунихме — усмихна се Стайнмец. — Не помниш ли?
— Да, да запечатаме входа на пещерата и да херметизираме вътрешността й, за да можеш да работиш в благоприятна атмосфера, без да те затруднява капсулираният костюм.
— След като живях осем месеца в такъв неудобен костюм, нямаш представа как се чувствам сега с обикновено облекло.
— Мърфи внимателно следеше температурата и каза, че стените на пещерата увеличават скоростта на топлинното поглъщане. Препоръчва ти да изпратиш човек навън, за да намали ъгъла на колекторите на слънчева енергия с половин градус.
— Ще го имам предвид.
След кратко мълчание Хъдсън продължи:
— Малко остава, Илай.
— Настъпиха ли големи промени на земята, откакто я напуснах?
— Почти никакви, само смогът, автомобилното движение и хората са повече.
Стайнмец се усмихна.
— Да не би да се опитваш да ме натовариш с нова задача, Лио?
— И през ума не ми е минавало. Ти ще бъдеш най-видният учен, след Линдберг[1], когато „паднеш“ от небето.
— Двайсет и четири часа преди излитането си ще оставя всичките си записки и данни на сигурно място в космическия кораб.
— Надявам се, няма да отвориш бутилка от лунното вино на път за дома.
— Не, тук ще си направим прощално празненство много преди тръгването, за да има време да се прочистя от всякакви алкохолни остатъци.
Хъдсън се опитваше да стигне по странични пътища до съществения въпрос, но после реши, че ще е по-добре да го постави веднага.
— Ще трябва да се справиш с руснаците малко преди да тръгнеш — започна той с равен глас.
— Приключихме с тази задача — отвърна решително Стайнмец. — Няма причина да смятаме, че те ще се прилунят по-близо от три хиляди километра от колонията Джърси.
— Тогава, открийте ги и ги унищожете. Имате оръжия и съоръжения за такава експедиция. Техните учени няма да са въоръжени. Последното нещо, което биха очаквали, е да бъдат нападнати от хора на луната.
— Ние с момчетата на драго сърце ще защитим лунния си участък, но не възнамеряваме да излизаме и стреляме по невъоръжени хора, които не подозират за подобна заплаха.
— Чуй ме добре, Илай — настоя умолително Хъдсън. — Опасност има, и то голяма. Ако по някакъв начин руснаците научат за съществуването на колонията Джърси, те веднага ще предприемат действия. Ако ти и хората ти се върнете на земята по-рано от двайсет и четири часа, преди космонавтите им да кацнат на луната, колонията ще опустее и всичко в нея ще се превърне в лесна плячка.
— Съзнавам го не по-малко от теб — сопна му се Стайнмец, — дори го виждам в по-лоша светлина. Но бедата е там, че ние не можем да отлагаме тръгването си. Силите ни се изчерпаха. Не мога да заповядам на тези хора да останат още шест месеца или година, или докато твоите приятели изстрелят друг кораб да ни вземе от космоса за меко кацане на земята.
— По право луната принадлежи на нас — възрази сърдито Хъдсън. — Американците първи стъпиха на лунната почва и ние сме първите, които трябва да я колонизираме. За бога, Илай, не я отстъпвай на банда крадливи комунисти.
— Я стига, Лио, на луната има достатъчно място за всекиго. Освен това тук не е райска градина. Вън от тази пещера дневните и нощните температури стигат до двеста и петдесет градуса по Целзий. Съмнявам се дали и казино може да потръгне тук. Виж какво, дори космонавтите им да се натъкнат на колонията ни, те няма да открият никаква важна информация. Всички данни, които сме събрали, се връщат на земята заедно с нас. Можем да унищожим всичко след себе си.
— Не говори глупости. Защо да се унищожава нещо, което може да се използва от следващите колонизатори, от постоянно живеещите колонизатори?
На монитора пред себе си Стайнмец видя от стотиците хиляди километра как лицето на Хъдсън почервеня.
— Мисля, че изразих ясно становището си, Лио. Ако се наложи, ще отбраняваме колонията Джърси, но не очаквай от нас да организираме хайка за убийство на невинни космонавти. Едно е да стреляш в космическа сонда без екипаж, и съвсем друго — да убиеш човек, задето е нарушил граници на територия, на която има пълното право да върви.
След думите му настъпи потискащо мълчание, но Хъдсън не очакваше нещо друго от Стайнмец. Мъжът не беше страхливец. Ни най-малко. Хъдсън беше чувал за много стълкновения и разправии, в които е бил въвличан Стайнмец. Бивал е притискан и повалян на пода, но щом се е изправял на крака, кипящ от ярост, е продължавал да се бие като десет въплъщения на дявола.
Хъдсън наруши мълчанието.
— Да предположим, че съветските космонавти кацнат на осемдесет километра от колонията. Това ще ти докаже ли, че възнамеряват да я превземат?
Стайнмец се измести в издълбания от камък стол, твърдо решен да не отстъпва.
— Ще трябва да изчакаме и да се уверим.
— Никой не е печелил битка, като е поддържал отбранително положение — каза Хъдсън. — Ако кацнат в обсега на удара и покажат намерения да нападнат колонията, ще направиш ли компромис да атакуваш?
Стайнмец наведе глава в знак на съгласие.
— След като държиш да ме притиснеш в ъгъла, не ми оставяш голям избор.
— Рисковете са огромни — рече Хъдсън. — Нямаш никакъв друг избор.