Клайв Къслър
Циклопи (10)

9.

Половин час по-късно Пит остави даймлера си на мястото му на паркинга пред високата остъклена сграда, в която се намираше управлението на НЮМА. Подписа се на пропуска и взе асансьора за десетия етаж. Когато вратата се отвори, той пристъпи в огромен електронен лабиринт, обхващащ съобщителната и информационната мрежи на морската агенция.

Хирам Йегър вдигна поглед от подковообразното си бюро, чийто плот не се виждаше от джунглата от компютърна апаратура, и се усмихна.

— Здрасти, Дърк! Какво, издокарал си се, а няма къде да отидеш ли?

— Домакинята на приема ме обяви за персона нон грата и ме изхвърли.

— Познавам ли я?

Сега Пит на свой ред се усмихна на Йегър. Компютърният магьосник беше старомоден индивид от времето на хипитата в началото на седемдесетте години. Носеше дългата си руса коса вързана на опашка на тила си. Ситно къдравата му брада беше оставена да расте на произвола. Неизменната му униформа за работа и почивка беше яке „Ливай“ и панталони, напъхани в износени каубойски ботуши.

Пит каза:

— Не мога да си представя ти и Джеси Лебарон да се движите в едни и същи социални среди.

Йегър подсвирна силно.

— Нима си бил изритан от джабула в дома на Джеси Лебарон?! Абе, човече, та ти си нещо като герой на унизените.

— Имаш ли настроение да се поразровиш малко?

— За нея ли?

— Не, за него.

— За съпруга й? Оня, дето изчезна?

— Да, Реймънд Лебарон.

— Поредната операция на тъмно ли?

— Както искаш го наречи.

— Дърк — Йегър го погледна над очилата си, наследени сякаш от баба му, — много обичаш да си вреш носа там, дето не ти е работа, но въпреки това те обичам. Моето задължение тук е да създам компютърна мрежа от световна класа и да събирам архив за морските науки и история, но всеки път когато измайсторя нещо, ти се появяваш и искаш да използваш моето творение за тъмни цели. Защо не ти отказвам ли? Добре, ще ти кажа: защото чувството ми за кражба е много по-силно развито от твоето. И тъй, казвай сега колко надълбоко да ровя?

— До дъното на миналото му. Откъде е той, с какви пари е основал империята си.

— Реймънд Лебарон беше доста потаен относно личния си живот. Може и да е заличил следите.

— Това ми е добре известно, но ти си вадил скелети и от гардероб.

Йегър кимна замислен.

— Да, случая с Бугейнвилския търговски флот преди няколко месеца. Беше чудесна малка лудория, ако мога така да се изразя.

— И още нещо.

— Думай!

— Кораб на име „Циклопи“. Можеш ли да извадиш всички данни за него?

— Без капка пот. Нещо друго?

— Засега това ще ми свърши работа — отвърна Пит.

Йегър го погледна с любопитство.

— Каква е работата този път, стари приятелю? Не вярвам да си подгонил Лебаронови само защото са ти тръшнали вратата под носа на техен прием. Повярвай ми, мен пък са ме изхвърляли от най-долнопробните вертепи в града, но аз съм подминавал това.

Пит се разсмя.

— Не е никакво отмъщение. Просто ми е любопитно. Джеси Лебарон ми каза нещо във връзка с изчезването на съпруга й, което ми се стори странно.

— Четох за случая във „Вашингтон Поуст“. В материала те споменават като героя на деня заради номера, с който си успял да спасиш дирижабъла, като си го вързал за една палма. Е, тогава къде е примамката?

— Джеси Лебарон твърди, че съпругът й не е сред труповете, които открих в коша за управление.

Йегър онемя за миг и го загледа с недоумение.

— Нещо не ми се връзва. Ако старчето Лебарон е излетяло със същия мех, пълен с газ, естествено е да се намира в коша, когато се е появил дирижабълът.

— Но не и според опечалената съпруга.

— Мислиш, че тя има ангел пазител, било то застрахователен или финансов?

— Може и да има, а може и да няма. Но тъй като мистерията е станала над водно пространство, съществува възможност да бъде отправена молба към НЮМА да участва в разследването.

— А дотогава ние ще бъдем вече на първа линия.

— Нещо такова.

— Къде е мястото на „Циклопи“ в цялата картина?

— Госпожата ми каза, че Лебарон търсел него, когато изчезнал.

Йегър стана от стола си.

— Добре тогава, да запретваме ръкави. Докато аз съставям проучвателна програма, ти провери какви данни имаме за кораба в нашите файлове.

Той заведе Пит в една малка зала за прожекции с огромен монитор, монтиран на едната стена и му посочи да седне зад пулта за управление с компютърна клавиатура. После се наведе над рамото на Пит и подаде няколко команди от клавиатурата.

— Миналата седмица монтирахме нова електронноизчислителна машина. Терминалът е свързан с гласов синтезатор.

— Говорещ компютър? — попита Пит.

— Да, машината разбира над десет хиляди устни команди, дава съответните отговори и практически провежда разговори. Гласът звучи малко странно, подобно на Хал, гигантския компютър от филма „2001 година“, но ще му свикнеш. Нарекохме системата Хоуп^[1].

— Хоуп.

— Да, защото се надяваме да ни дава правилните отговори.

— Интересно.

— Ако имаш нужда от помощ, аз ще бъда на главния терминал. Само вдигни телефона и набери четири-седем.

Пит вдигна поглед към екрана, който имаше синкавосив оттенък. Предпазливо взе микрофона и заговори в него:

— Хоуп, казвам се Дърк. Готова ли си да проведеш едно проучване за мен?

Божичко, почувства се като идиот — все едно че говори на дърво и чака отговор от него.

— Здравей, Дърк! — отвърна неясен женски глас, който като че ли излизаше от хармоника. — Готова съм да започваме.

Пит пое дълбоко въздух и „се гмурна“.

— Хоуп, искам да ми кажеш нещо за един кораб на име „Циклопи“.

Последва петсекундно мълчание, след което електронноизчислителната машина отговори:

— Трябва да бъдеш по-конкретен. Паметните ми устройства съдържат данни за пет различни кораба с името „Циклопи“.

— Става дума за онзи, който е имал съкровище на борда си.

— Съжалявам, но нито един от тях не е вписал съкровище в митническата си декларация.

Съжалявам? Пит все още не можеше да повярва, че говори с машина.

— Ако ми разрешиш да се отклоня за миг, Хоуп, позволи ми да ти кажа, че ти си много умна и изключително приятна електронноизчислителна машина.

— Благодаря ти за комплимента, Дърк. Ако те интересува, ще ти кажа, че мога да издавам и звукови ефекти, да имитирам животински звуци, да пея — е, не особено добре — и да изговарям бързо „чичковите червенотиквеничковчета“, макар да не ми е програмиран точният му смисъл. Искаш ли да ти го кажа отзад напред?

Пит се разсмя.

— Някой друг път. Хайде да се върнем на „Циклопи“. Корабът, който ме интересува, вероятно е потънал в Карибско море.

— Така остават два. Един малък параход, който заседнал в плитчина в залива Монтего, Ямайка, на 5 май 1968, и товарният кораб на Американските военноморски сили — за превозване на руда или въглища, потънал безследно между 5 и 10 май 1918 година.

Реймънд Лебарон не би тръгнал да облетява място на потънал кораб в оживено пристанище, и то потънал само преди двайсет години, прецени наум Пит. В паметта му изплува разказът за военноморския кораб — въглищар. Изчезването бе шумно разгласено като една от големите загадки на митическия Бермудски триъгълник.

— Ще се занимаем с въглищаря.

— Ако искаш да ти разпечатам данните, натисни командния бутон на клавиатурата пред теб и натисни буквите РТ. Също така, ако наблюдаваш екрана, мога да ти прожектирам всички налични снимки за него.

Пит направи каквото му бе казано и принтерът се задейства. Спазвайки обещанието си, Хоуп изобрази на екрана снимка на „Циклопи“, пуснал котва в неназовано пристанище.

Макар корпусът му да изглеждаше строен със старомодния си, напълно отвесен нос и нежно извитата като бутилка за шампанско кърма, надстройката му приличаше на разбъркани строителни елементи от детски комплект. Лабиринт от дерик-кранове, оплетени в паяжина от кабели и вързани за високи подпори, се издигаха от средата на кораба като мъртва гора. На горната палуба в кърмовата част, над машинното отделение, се виждаше дълъг салон с два комина и няколко вентилатора върху покрива му. В предната част кормилната рубка, щръкнала на главната палуба като тоалетна масичка на четири крака, бе надупчена от ред илюминатори и един отвор под тях. Две високи мачти с напречни греди се издигаха от команден мостик, който можеше да мине за футболна врата. Корабът изглеждаше тромав, същинско грозно патенце, което никога нямаше да се превърне в лебед.

Имаше нещо призрачно във вида му. Отначало Пит не можа да установи на какво се дължи това впечатление, но след миг проумя: по палубите нямаше жива душа, сякаш корабът бе изоставен.

Пит извърна глава от монитора и проучи разпечатката със статистическите данни на кораба:

Пуснат на вода: 7 май 1910 г. от корабостроителницата „Уилям Крамп & синове“, Филаделфия

Водоизместимост: 19 360 регистър-тона

Дължина: 165 метра (всъщност по-дълъг от тежковъоръжените бронирани кораби по това време

Широчина: 20 метра

Газене: 8 метра и 44 см

Скорост: 15 морски възела (с 3 възела по-бърз от корабите от типа „Либърти“ от Втората световна война)

Въоръжение: четири 102-милиметрови оръдия

Екипаж: 246 души

Капитан: Дж. У. Уорли, Военноморска спомагателна служба

От вниманието на Пит не убягна фактът, че Уорли е бил капитан на „Циклопи“ от момента, в който е поел службата, до изчезването на кораба. Той се облегна назад и съзнанието му зарея другаде, докато разглеждаше снимките.

— Имаш ли други снимки на кораба? — попита той Хоуп.

— Още три, снимани от този ъгъл, една на кърмата и четири на членове на екипажа.

— Дай да хвърля поглед на екипажа.

За миг мониторът потъмня и след малко на екрана се появи образът на мъж, застанал до бордовата ограда, хванал за ръка малко момиченце.

— Това е капитан Уорли с дъщеря си — поясни Хоуп.

Мъжът беше огромен на ръст, с оредяваща коса, тънки мустачки и месести ръце. Беше облечен с тъмен костюм, с връзка, небрежно изместена на една страна и извадена над сакото, и лъснати обувки; гледаше в обектива, който бе запечатал образа му преди седемдесет и пет години. Малкото русо момиченце до него носеше дълго до коленете сукманче и малка шапка и притискаше до себе си кукла с очертания на бутилка.

— Истинското име на капитана е Йохан Вишман — съобщи Хоуп, без да й беше подадена команда. — Бил роден в Германия и влязъл незаконно в Съединените щати, като скочил от търговски кораб в Сан Франциско през 1878 година. Как е фалшифицирал досието си, не се знае. Докато е бил капитан на „Циклопи“, живеел в Норфолк, Вирджиния, със съпругата си и дъщеря им.

— Има ли вероятност да е работил за германците през 1918 година?

— Не съществува такова доказателство. Искаш ли докладите на военноморското разследване на трагедията?

— Само ги разпечатай, после ще ги проуча.

— Другата снимка е на лейтенант Дейвид Форбс, помощник-капитана — продължи Хоуп.

Фотоапаратът бе заснел Форбс в униформа, изправен до една кола, която според Пит беше кадилак от 1916 година. Мъжът имаше лице като на хрътка, дълъг, тесен нос, светли очи, чийто цвят не можеше да се определи от черно-бялата снимка. Лицето му бе гладко избръснато, с извити вежди и леко издадени напред зъби.

— Що за човек е бил Форбс? — поинтересува се Пит.

— Военноморското му досие е било безупречно до момента, в който Уорли го поставил под арест в кораба за неподчинение.

— Причината?

— Капитан Уорли променил курса, определен от лейтенант Форбс и за малко не ударил кораба, навлизайки в Рио. Когато Форбс го запитал защо прави това, Уорли кипнал и го затворил в каютата му.

— Форбс през цялото пътуване ли е бил под арест?

— Да.

— Кой е следващият?

— Лейтенант Джон Чърч, вторият офицер.

На снимката се виждаше дребен, едва ли не крехък мъж в цивилно облекло, седнал край маса в ресторант. Лицето му имаше уморения вид на фермер, прекарал дълъг ден на полето, но очите му като че ли наблюдаваха нещо забавно. Прошарената му коса над високото чело беше сресана назад над малки уши.

— Изглежда по-стар от другите — отбеляза Пит.

— А е бил само на двайсет и девет — уточни Хоуп. — Постъпил във военната флота на шестнайсетгодишна възраст и постепенно бивал повишаван в чинове.

— Имал ли е неприятности с Уорли?

— Нищо не е отбелязано във файла.

Последната снимка изобразяваше двама мъже в съдебна зала. По лицата им не се четеше страх, а по-скоро враждебност и предизвикателност. Единият беше висок и дългокрак, с яки, мускулести ръце. Другият можеше да се оприличи на мечка гризли.

— Тази снимка е правена във военен съд по време на процеса срещу огняря първи клас Джеймс Коукър и огняря втори клас Барни Девой, обвинени в убийството на огняря трети клас Оскар Слоарт. Тримата служили на борда на американския крайцер „Питсбърг“. Коукър, вляво, бил осъден на смърт чрез обесване и присъдата била изпълнена в Бразилия. Девой, вдясно, бил осъден да излежава присъда от петдесет до деветдесет години във военноморския затвор в Портсмут, Ню Хампшир.

— Каква връзка имат те с „Циклопи“?

— Убийството било извършено по времето на престоя на „Питсбърг“ в Рио де Жанейро. Когато капитан Уорли влязъл в същото пристанище, получил нареждане да закара Девой и четирима други затворници в Съединените щати, като ги затвори в арестантската килия на борда си.

— Значи накрая те са били качени на кораба.

— Да.

— Няма ли още снимки на екипажа?

— Вероятно се намират в семейните албуми и у други частни лица, но в моята библиотека има само тези.

— Кажи ми нещо за събитията, довели до изчезването.

— Устно или разпечатано?

— Можеш ли да разпечатваш, докато говориш?

— Съжалявам, но мога да изпълнявам тези функции само в последователен ред. Как предпочиташ да започна?

— Устно.

— Много добре. Един момент да събера данните.

На Пит започна да му се приспива. Денят се оказа дълъг. Използва паузата да се обади на Йегър и да го помоли за чаша кафе.

— Как се погаждате двамата с Хоуп?

— Започвам да си мисля, че тя е живо същество — отвърна Пит.

— Гледай да не развинтиш фантазията си за несъществуващото й тяло.

— Все още не съм на този етап.

— Да я опознаеш, значи да я обикнеш.

— Докъде стигна с Лебарон?

— Опасенията ми се оправдаха — отвърна Йегър. — Много неща от миналото си е заровил. Няма нищо лично, само статистика до момента, в който е станал „факирът“ на Уолстрийт.

— Нещо интересно в нея?

— Не особено. Произхожда от доста влиятелно семейство. Баща му притежавал верига от складове за железария. Струва ми се, че Реймънд не се е разбирал с баща си. Откакто става финансов факир, вестниците не са поместили никакви биографични данни за него.

— Разкри ли как е натрупал първите си големи пари?

— И това е доста замъглена работа. В средата на хиляда деветстотин и петдесетте години той и съдружникът му на име Кронбърг имали дружество за морски спасителни операции. Изглежда, едва са свързвали двата края и в последна сметка са фалирали. Две години по-късно Реймънд пуска първото си печатно издание.

— „Проспъртиър“?

— Точно така.

— Споменато ли е откъде идва подкрепата му?

— Не — отвърна Йегър. — Между другото, Джеси му е втора съпруга. Първата се е казвала Хилари. Починала преди няколко години. За нея няма никакви данни.

— Продължавай да ровиш.

Пит затвори телефона, защото Хоуп заговори:

— Готова съм със сведенията за злополучното пътуване на „Циклопи“.

— Да ги чуем.

— Тръгнал от Рио де Жанейро на 16 февруари 1918 година на път за Балтимор, Мериленд. На борда били редовният екипаж от 15 офицера и 231 моряка, 57 души от крайцера „Питсбърг“, които трябвало да застъпят на смяна във военноморската база в Норфолк, петимата затворници, включително Девой, и американският генерален консул в Рио, Алфред Л. Морийн Готшолк, който се връщал във Вашингтон. Товарът на кораба се състоял от 11 000 тона манганова руда. След кратък престой в пристанището на Бая за взимане на пощата, на 4 март корабът спрял извън разписанието в залива Карлайл на островите Барбадос и хвърлил котва. Там Уорли натоварил още въглища и провизии с обяснението, че били необходими, за да продължи до Балтимор. По-късно се установило, че били напълно излишни. След изчезването на кораба американският консул в Барбадос съобщил за доста подозрителни слухове, свързани с необичайната постъпка на Уорли, със странните случки на борда на кораба и предполагаем бунт. На тази дата, 4 март 1918 година, когато потеглил от Барбадос, „Циклопи“ и хората на борда му били видени за последен път.

— Никой ли не се е свързал с него след това?

— Двайсет и четири часа по-късно един товарен кораб „Кроган Касъл“, превозващ дървен материал, подал сигнали, че огромна вълна пробила носа му. На сигналите за помощ отговорили от „Циклопи“. Последните думи от него били номерът му за повикване и съобщението: „Намираме се на петдесет морски мили право на юг от вас и тръгваме с пълна пара“.

— Нищо повече?

— Нищо.

— А „Кроган Касъл“ дал ли е координатите си?

— Да, намирал се е на двайсет и три градуса и трийсет минути северна ширина и на седемдесет и девет градуса и двайсет и една минути западна дължина, което го поставя на около двайсет мили югоизточно от крайбрежие с плитки рифове, наречено Ангуила Кейс.

— „Кроган Касъл“ също ли е потънал?

— Не, съобщенията гласят, че успял да се добере до Хавана.

— Намерени ли са някакви останки от „Циклопи“?

— Продължителното претърсване от страна на военноморските сили не е дало никакъв резултат.

Пит замълча, като видя Йегър да влиза в прожекционната зала с чаша кафе, която само постави върху пулта за управление и веднага си тръгна. След като отпи глътка, поиска от Хоуп да му покаже отново снимката на „Циклопи“. На екрана се появи корабът и Пит замислен го загледа.

След малко вдигна телефонната слушалка, набра някакъв номер и зачака. Цифровият часовник на пулта показваше 11:55, но гласът, който се обади, прозвуча бодро и весело.

— Дърк! — изгърмя в слушалката доктор Рафиъл О’Мийра. — Какво става там при вас? Хващаш ме тъкмо навреме. Тази сутрин се прибрах от разкопки в Коста Рика.

— Успя ли да напълниш цял камион с късове от глинени съдове?

— Не, само най-богатото скривалище под земята за художествени предмети от времето преди Колумб, откривано досега. Удивителни неща, някои от които датират отпреди триста години преди новата ера.

— Колко жалко, че не можеш да ги запазиш за себе си.

— Всичките ми находки ще отидат в „Музео Насионал де Коста Рика“.

— Щедър човек си ти, Рафиъл.

— Аз не ги подарявам, Дърк. Държавите, в които са изработени находките ми, запазват артефактите като част от тяхното национално наследство. Но какво съм седнал да отегчавам стара, подгизнала от вода реликва като теб? На какво дължа удоволствието от обаждането ти?

— Имам нужда от твоя опит в съкровищата.

— Знаеш, разбира се — каза О’Мийра с малко по-сериозен тон, — че „съкровище“ е отвратителна дума за уважавания археолог.

— Всеки от нас си има слабости — подхвърли Пит. — Ще можем ли да се срещнем за по едно питие?

— Сега ли? Имаш ли представа колко е часът?

— Случайно научих, че си нощна птица. За да ти е по-удобно, кажи някое място близо до теб.

— Какво ще кажеш за „Олд Енглърс Ин“ на булевард „Макартър“ след половин час?

— Чудесно.

— Мога ли да знам какво е това съкровище, което те интересува?

— Такова, за което всеки човек мечтае.

— О? И какво е то?

— Ще ти кажа, като се видим.

Пит затвори телефона и вдигна поглед към снимката на „Циклопи“. От него се излъчваше някаква неестествена самота. Не можа да не се запита какви ли тайни е отнесъл той със себе си във водния гроб.

— Да ти дам ли още сведения — прекъсна мрачните му мисли гласът на Хоуп, — или искаш да приключим?

— Мисля, че е най-добре да спрем дотук — отвърна той. — Благодаря ти, Хоуп. Да можех, щях да ти дам една огромна целувка.

— Много ти благодаря за комплимента, Дърк. Но физиологически не съм способна да приемам целувки.

— Въпреки това си оставаш моя любима.

— Идвай и ме използвай по всяко време.

Пит се засмя.

— Лека нощ, Хоуп!

— Лека нощ, Дърк!

Ех, да беше истинска! — въздъхна той замечтан.