Клайв Къслър
Циклопи (30)

29.

Ленард Хъдсън слезе с асансьора право в сърцето на главното управление на „Колонията Джърси“. Носеше чадър, от който се стичаха капки дъжд, и луксозно куфарче, изработено от лъскаво орехово дърво.

Вървеше, без да поглежда наляво или надясно, и отвърна на поздравите на персонала с кратко вдигане на ръка. Хъдсън не беше нервен или обезпокоен, а само угрижен. Докладите, пристигащи от другите членове на „тайното ядро“, предвещаваха опасност. Някой методично проследяваше всеки един поотделно. Външно лице бе направило пробив в грижливо разработените им тайни операции.

Сега цялото им старание за създаването на лунна база, включващо изобретателността, планирането, хората, парите и труда, вложени в „Колонията Джърси“ — беше заплашено от незнаен нашественик.

Той влезе в просторния си, но скромен кабинет и завари Гунар Ериксън да го чака.

Ериксън седеше на дивана, отпиваше от чашата си горещо кафе и пушеше извита лула. Закръгленото му, изопнато лице имаше мрачен израз, но очите му гледаха меко. Беше облечен с всекидневно, но спретнато облекло — скъпо кашмирено яке, жълто-кафяв пуловер с шпиц деколте и вълнени панталони. Нямаше да изглежда не на място, ако продаваше ягуари или ферарита.

— Говорил си с Фишър и Бут — подхвана направо Хъдсън, след като окачи чадъра и остави куфарчето си до бюрото.

— Да, говорих.

— Имаш ли представа кой може да е той?

— Не.

— Странното е, че изобщо не оставя отпечатъци — продължи Хъдсън, като се настани на дивана до Ериксън и си наля чаша кафе от стъкления кафеник.

Ериксън изпусна кълбо дим към тавана.

— Не по-малко странно е също, че всеки негов образ, който получаваме на видеолентата, е размазан.

— Сигурно носи със себе си някакво електронно устройство за изтриване. И знае точно къде да отиде, показва безпогрешни документи за самоличност и пропуски. Това, че се е представил на Муни като ревизор от Главната финансова инспекция, е хитро измислено. И аз щях да се хвана на въдицата.

— С какви сведения за него разполагаме?

— С куп описания, от които нищо не съвпада, освен външния му вид. Всички са единодушни, че е дебел човек.

— Възможно ли е президентът да е пуснал разузнавач след нас?

— Ако беше така — отвърна Хъдсън със съмнение в гласа, — сега щяхме да сме изправени пред армия от тайни агенти. По всичко личи, че мъжът действа сам.

— Не си ли допускал възможността президентът тихомълком да е наел агент извън правителството? — попита Ериксън.

— Минавала ми е такава мисъл, но не съм напълно убеден в това. Нашият приятел в Белия дом е проникнал до Овалния кабинет. Всеки, който се обажда по телефона или влиза и излиза оттам, се следи. Разбира се, президентът има частна телефонна линия, но не вярвам да обсъжда по телефона задача от такова естество.

— Интересно — каза Ериксън, — дебелакът е започнал проучванията си от лабораторията, в която за първи път ни хрумна идеята за „Колонията Джърси“.

— Наистина — потвърди Хъдсън. — Претършувал е кабинета на Ърл Муни в „Патъндън“ и е говорил по телефона с генерал Фишър, като дори му е подхвърлил за теб, че си ме чакал да ти платя за самолета.

— Явен намек за оповестената ни смърт — отбеляза замислен Ериксън. — Което говори, че прави връзка между нас двамата.

— Оттам отишъл в Колорадо и задигнал от Фишър бележник с имената и телефонните номера на най-важните хора, свързани с проекта „Колонията Джърси“, включително и тези от „тайното ядро“. После явно е надушил капана, който му поставихме в Ню Мексико, и е избягал. Разполагаме само с една малка улика. Човек от охраната ни, наблюдаващ летището на Албакърки, забелязал дебел мъж да слиза от частен реактивен самолет без отличителни знаци и само два часа по-късно да излита обратно с него.

— Вероятно е наел кола, като е представил документ за самоличност.

Хъдсън поклати глава.

— И това не ни върши работа. Представил е шофьорска книжка на името на Джордж Гудфлай от Ню Орлиънс, а такъв изобщо не съществува.

Ериксън изтръска пепелта от пурата си в една стъклена чинийка.

— Струва ми се странно, че не е отишъл в Санта Фе, за да опита да проникне в операцията на Клайд Бут.

— Според мен целта му е да открива само факти.

— Кой ли може да му плаща? Руснаците?

— Положително не и КГБ — отвърна Хъдсън. — Те не изпращат тайни съобщения по телефона, нито се движат из страната с частни самолети. Не, този мъж действа бързо. Бих казал, че е притиснат от краен срок.

Ериксън се загледа в чашата си с кафе.

— По график съветската мисия трябва да осъществи кацане на луната след пет дни. Може би това е неговият краен срок.

— Мисля, че си прав.

Ериксън го погледна.

— Сега вече ще се съгласиш, че зад гърба на натрапника стои президентът — рече той тихо.

Хъдсън закима бавно.

— Затварях си очите пред тази възможност — каза той с глух глас. — Щеше ми се да вярвам, че президентът няма да допусне сигурността на „Колонията Джърси“ да бъде застрашена от руско нашествие.

— От това, което ми каза за срещата ви, подразбирам, че той не е склонен да намери извинение за битка на луната между нашите хора и съветските космонавти. Нито пък ще са зарадва, като научи, че Стайнмец е свалил три съветски космически кораба.

— Едно нещо ме безпокои — каза Хъдсън. — Ако приемем намесата на президента, тогава защо, след като има всякакви възможности, ще праща само един човек?

— Защото, приел ли е веднъж „Колонията Джърси“ за действителност, той не може да не съзнава, че нашите съмишленици ще дебнат всяка негова стъпка и несъмнено е сметнал, че сме способни да отвлечем вниманието му така, че да насочим разследването в грешна посока. Умен човек е президентът. Вкарал е състезател от лявото поле, който е пробил стената ни, преди да се усетим какво става.

— Положително все още има време да го пратим в глуха линия.

— Твърде късно е. Дебелакът притежава бележника на Фишър — отбеляза Ериксън. — Той знае кои сме и къде да ни открие. И вече представлява много сериозна заплаха. Започнал е от опашката и върви към главата. Когато дебелият мъж прекрачи прага на тази врата, Лио, бъди сигурен, че президентът ще е предприел стъпка за предотвратяването на всякакъв сблъсък между съветските космонавти и хората ни в колонията Джърси.

— Да не би да намекваш да елиминираме дебелия? — попита Хъдсън.

— Не — отвърна Ериксън. — По-добре да не настройваме враждебно президента. Просто ще оставим мъжа на мира за няколко дни.

— Любопитно ми е къде ли ще се озове следващия път — изказа гласно мислите си Хъдсън.

Ериксън старателно напълни отново лулата си.

— Той започна издирването си от Орегон, оттам в Колорадо и стигна в Ню Мексико. Моето предположение е, че следващият му ход ще бъде в Тексас, в кабинета на нашия човек в НАСА в Хюстън.

Хъдсън започна да набира телефонен номер от апарата върху бюрото си.

— Жалко, че няма да съм там, когато негодникът падне в капана ни.