Клайв Къслър
Циклопи (48)

47.

Майор Григорий Левченко лежеше проснат върху финия сив прах на лунната повърхност и наблюдаваше мрачната пустош, ширнала се под черното като катран небе. Оприличи смълчания, призрачен пейзаж на безплодната Сейстанска падина в Афганистан. Чакълестите равнини и хълмистите възвишения имаха неясни очертания. Наподобяваха огромно море от пемза и колкото и да беше странно, изглеждаха някак познати.

Той потисна пристъп на гадене. И на него, и на хората му непрекъснато им се повръщаше. Полетът им от земята дотук не им даде достатъчно време да се нагодят към безтегловната среда, за разлика от космонавтите на „Союз“, чиито мисии траеха по цели седмици или месеци. Те получиха само неколкочасови инструкции как да работят със системите за поддържане на жизнените функции на скафандрите им, кратко описание на условията на луната, които трябваше да очакват, и запознаване с местоположението на американската колония.

Една ръка го стисна за рамото през костюма. Без да се обръща, той заговори във вградения в шлема си предавател.

— Какво откри?

Лейтенант Дмитрий Петров посочи наляво към плитка долина между полегатите стени на два кратера, намиращи се на около километър от тях.

— Следи от превозно средство и стъпки, събиращи се в онази тъмна част под ръба на левия кратер. Различих три-четири малки постройки.

— Това са херметизирани парници — поясни Левченко. Той постави един бинокъл във формата на кутия върху малък статив и допря широкия окуляр до прозорчето за очите на шлема си. — От склона на кратера като че ли излиза пара. — Нагласи фокуса и продължи: — Да, сега се вижда по-ясно. В скалата има вход, вероятно преддверие към съоръжението им. Но не виждам признаци на живот. Външният участък изглежда безлюден.

— Може да са си направили прикритие за засада — предположи Петров.

— Къде ще го направят? — усъмни се Левченко и обходи с бинокъла откритото пространство. — Пръснатите скали са твърде ниски, за да прикрият човек. Не виждам пукнатини по терена, нито някакво отбранително съоръжение. Астронавт в огромен бял скафандър ще се откроява като снежен човек сред пепелище. Не, сигурно са се барикадирали в самата пещера.

— Не е много умен избор за отбранителна позиция. Това ни дава предимство.

— Те все още разполагат с пускова уредба за изстрелване на ракети.

— Тя ще има малък ефект срещу мъже, разположени в свободен боеви строй.

— Така е, но ние няма да имаме прикритие, а за тях не сме сигурни дали нямат и друго оръжие.

— Масивно съсредоточение на огън във входа на пещерата ще ги принуди да действат прибързано — отбеляза Петров.

— Нямаме заповеди да разрушаваме съоръжението, ако не се наложи — каза Левченко. — Ще трябва да се…

— Нещо се движи там! — извика Петров.

Левченко погледна през бинокъла. Иззад един от парниците се появи странно на вид открито превозно средство и тръгна към тях. Бяло знаме, закачено за антената му, висеше отпуснато в безвъздушната атмосфера. Когато превозното средство се приближи на петдесет метра, спря и от него слезе една фигура.

— Странно — рече замислен Левченко. — Американците приканват за преговори.

— Може и да е някакъв номер, уловка, за да проучат военната ни сила.

— Не вярвам. Едва ли биха установили контакт под флага на примирието, ако действаха от позиция на силата. Разузнавателните агенти и наземните им системи за следене на цели са ги предупредили за пристигането ни и те са разбрали, че ще бъдат победени. Американците са капиталисти. На всичко гледат като на бизнес. Ако не могат да се сражават, ще се опитат да сключат сделка.

— Нима ще откликнете на поканата им?

— Един разговор няма да навреди. Онзи не изглежда въоръжен. Може да го склоня да разменят живота си за непокътнатата им колония.

— Нямаме заповеди да взимаме пленници.

— Не съм забравил — отвърна остро Левченко. — Ще се занимаем с този въпрос по-късно, след като постигнем целта си. Кажи на хората ни да не изпускат от очи американците. Вдигна ли лявата си ръка, нареди им да открият огън.

Той подаде автоматичното си оръжие на Петров и с лекота се изправи на крака. Космонавтският му костюм, пушката и системата за поддържане на жизнените функции във вид на раница, съдържаща резервоари за презареждане с кислород и с вода за охлаждане, увеличаваха теглото на Левченко с 88 килограма, което на земята възлизаше общо на 136 килограма. На луната обаче това тегло се равняваше само на 27 килограма.

Майорът се запъти към странния луноход с походка, представляваща нещо средно между крачене и подскачане — съвсем обичайна за движение при лекото гравитационно привличане на луната. Той бързо стигна до лунохода и спря на пет метра от него.

Американският колонизатор стоеше облегнат безгрижно на предното колело. После се изправи, приклекна на едно коляно и написа в оловносивия прах едно число.

Левченко го разбра и настрои радиопредавателя си на посочената честота. После му кимна.

— Приемате ли? — попита американецът на развален руски език.

— Аз говоря английски — отвърна Левченко.

— Чудесно. Това ще ни спести евентуални недоразумения. Казвам се Илай Стайнмец.

— Вие ли сте ръководителят на американската лунна база?

— Да, аз оглавявам този проект.

— Аз съм майор Григорий Левченко от Съветския съюз.

Стайнмец се приближи и двамата се ръкуваха.

— Изглежда, имаме проблем, майоре.

— Такъв, какъвто никой от нас не е в състояние да разреши.

— Вие можете да се обърнете и да се качите обратно на космическата ви станция — каза Стайнмец.

— Вече съм получил заповеди — отвърна с твърд глас Левченко.

— Да нападнете и завладеете моята колония.

— Да.

— Има ли начин да предотвратим кръвопролитие?

— Ако се предадете.

— Странно — рече Стайнмец, — тъкмо това щях да ви предложа и аз.

Левченко беше сигурен, че Стайнмец блъфира, но лицето зад златисто оцветената защитна козирка остана скрито. Левченко виждаше само собственото си отражение.

— Трябва да сте наясно, че вашите хора не отговарят по численост на моите.

— О, да, в случай на съкрушителна, проточена огнева атака, победата ще е ваша — съгласи се Стайнмец. — Само че вие можете да останете извън космическия ви кораб само няколко часа, защото след това трябва да се върнете и да презаредите кислородните си апарати. Ако не греша, вече два пъти досега сте го правили.

— Имаме достатъчно кислород, за да изпълним задачата си — отвърна уверено Левченко.

— Длъжен съм да ви предупредя, майоре, че ние имаме тайно оръжие и всички вие със сигурност ще загинете.

— Доста плитък блъф, господин Стайнмец. Очаквах повече от един американски учен.

Стайнмец го поправи:

— Инженер съм, което е доста по-различно.

— Няма значение. — Левченко вече губеше търпение. Като войник той не беше в стихията си при водене на многословни преговори. Гореше от желание да действа. — Безсмислено е да продължаваме този разговор. Ще постъпите разумно, ако наредите на хората си да излязат и ни предадете базата. Гарантирам благополучното ви завръщане на земята.

— Лъжете, майоре. Знаете, че или вашите, или моите хора трябва да бъдат изтребени. Не бива да остава нито един, който да разкаже на света какво е ставало тук.

— Грешите, господин Стайнмец. Предайте се и ще бъдете изпратени по живо по здраво.

— Съжалявам, не сте познали.

— Тогава няма да има пощада.

— Не съм и очаквал подобно нещо — отвърна съвсем сериозно Стайнмец. — Но нападнете ли ни, на вашия гръб ще легне отговорността за напразно отнет човешки живот.

Левченко се изпълни с гняв.

— За човек, отговорен за смъртта на деветима съветски космонавти, най-малко вие, господин Стайнмец, имате право да ме обвинявате за отнет човешки живот.

Левченко не беше напълно сигурен, но му се стори, че Стайнмец се напрегна. Без да дочака отговор, той се извъртя на пети и се отдалечи с широки крачки. Извърна глава през рамо и видя, че Стайнмец постоя още малко на мястото си, после бавно се качи на лунното превозно средство и пое обратно към колонията, оставяйки след себе си малък облак сив прах.

Левченко се усмихна под мустак. Още два или най-много три часа и мисията му ще бъде успешно изпълнена. След като се върна при хората си, взе бинокъла и отново огледа набраздената повърхност пред лунната база. Когато най-сетне се увери, че между скалите не се спотайват американски колонизатори, той даде заповед за свободно разгърнат боеви строй и придвижване напред. Елитната съветска бойна група потегли, без изобщо да подозира, че предварително приготвеният капан на Стайнмец беше вече нагласен и ги очакваше.