Клайв Къслър
Циклопи (40)

39.

Хейгън вървеше безцелно по пешеходната алея на търговския център и нехайно хвърляше поглед към продавачките в магазините. Миризмата на печени фъстъци му напомни, че е гладен. Той спря пред един фургон, боядисан във весели тонове, и си купи пакетче печени ядки.

После, за да отмори краката си, седна за малко на дивана в един магазин за битови уреди и загледа двайсетте телевизора, изпълващи цялата стена и настроени не един и същ канал. Изображението показваше повторното изстрелване — с промеждутък от един час — на космическата совалка „Гетисбърг“ от Калифорния. От първия полет на совалката през 1981 година в космоса бяха летели над триста души и вече никой не обръщаше особено внимание на тия полети, освен медиите.

След като повървя нагоре-надолу по алеята, Хейгън се спря да погледа през витрината един дисководещ, който пускаше грамофонни плочи за радиоточката на търговския център. После продължи да отрива рамене в тълпата от жени, като задържаше обаче поглед върху рядко срещаните мъже. Изглежда, повечето от тях бяха излезли в обедна почивка и купуваха първото нещо, което видеха, за разлика от жените, които неуморимо сновяха между щандовете с надеждата да намерят нещо по-хубаво на по-ниска цена.

Вниманието му бе привлечено от двама мъже, които ядяха сандвичи в една закусвалня. Не носеха пазарски чанти, нито униформи на персонала от магазините. И двамата бяха облечени с всекидневни дрехи в стила на доктор Муни от лабораторията „Патъндън“.

Хейгън ги последва в един универсален магазин. Те слязоха по ескалатора в сутерена, прекосиха търговската площ и влязоха в заден коридор, на чиято врата пишеше: „Служебен вход“.

В главата на Хейгън звънна предупредителен сигнал. Той се върна на щанда, предлагащ спално бельо, свали си сакото и пъхна един молив зад ухото си. Изчака продавача да съсредоточи вниманието си в приближилия се клиент, взе няколко комплекта чаршафи и се запъти обратно към служебния коридор в дъното.

Три врати водеха към складови помещения, две — към стаи за почивка, а на друга имаше табела с надпис: „Опасно — високо напрежение!“. Той рязко отвори последната врата и се шмугна вътре. Стресналият се пазач вдигна поглед над бюрото, на което седеше.

— Ей, тук не може да се…

Но Хейгън не го остави да продължи. Метна чаршафите в лицето му и с една хватка от джудо му нанесе кос страничен удар по врата. Зад следващата врата имаше други двама пазачи и Хейгън само за четири секунди ги повали на пода. После приклекна и зашиба въздуха с ръце в очакване на нова заплаха.

Стотина чифта очи го гледаха, застинали от изумление.

Хейгън се бе изправил пред зала, чийто край като че ли се губеше в безкрайността. От стена до стена тя беше изпълнена с хора, кабинети, компютърна и съобщителна техника. Той постоя една дълга секунда, смаян от необятността на помещението. После пристъпи крачка напред, сграбчи за раменете една изплашена секретарка и я повдигна от стола й.

— Търся Ленард Хъдсън! — каза рязко той. — Къде мога да го намеря?

От страх очите на жената заблестяха като два прожектора. Тя килна глава надясно и запелтечи:

— В к-к-кабинета с-с-ъс синята в-в-врата.

— Много ви благодаря — усмихна се широко Хейгън.

Пусна жената и забърза през притихналия комплекс. Лицето му беше изкривено от злонамереност, сякаш подканваше някой да се опита да го спре.

Никой обаче не направи ни най-малък опит за това. Все по-гъстата тълпа по главната пътека се разделяше като Червено море, за да го пропусне да мине.

Когато стигна до синята врата, Хейгън спря и се обърна да огледа мозъчния тръст и съобщителния център на програмата „Колонията Джърси“. Не можеше да не се възхити на Хъдсън. Прикритието беше великолепно измислено. Прокопано по време на строежа на търговския център, помещението слабо, или дори изобщо не будеше подозрения. Научните работници, инженерите и секретарките спокойно идваха и си отиваха заедно с пазаруващите хора, а колите им се смесваха със стотиците други коли на паркинга. Радиоточката също беше гениално хрумване. Кой би се усъмнил, че оттук се предават и приемат съобщения от луната, докато пусканите грамофонни плочи свиреха за колежанската общност наоколо.

Хейгън побутна вратата и влезе в нещо като команден пулт на студио.

Хъдсън и Ериксън седяха с гръб към него и наблюдаваха голям видеомонитор, изобразяващ лицето и бръснатата глава на мъж. Мъжът от екрана спря насред изречението и попита:

— Кой е онзи човек зад вас?

Хъдсън погледна с любопитство през рамо.

— О, Айра, здравей! — Гласът съответстваше на погледа му; беше като звук от трошене на ледени късове. — Чудех се кога ли ще се появиш.

— Заповядайте — покани го Ериксън със същия леден глас. — Идвате тъкмо навреме, за да поговорите с нашия човек на луната.